Емил фон Беринг
gigatos | януари 24, 2022
Резюме
Емил Адолф Беринг, от 1901 г. фон Беринг († 31 март 1917 г. в Марбург) е германски лекар, имунолог, серолог и предприемач. Той е основател на пасивната антитоксична ваксинация („терапия с кръвен серум“) и получава първата Нобелова награда за физиология или медицина през 1901 г.
Особено благодарение на успеха си в разработването на лекарства срещу дифтерия, получени от кръвен серум, които разработва в сътрудничество с Китасато Шибасабуро и Пол Ерлих, както и срещу тетанус, той е възхваляван в пресата като „спасител на децата“ и – тъй като лечебният серум срещу тетанус е особено полезен за ранените през Първата световна война – като „спасител на войниците“. През 1915 г. кайзер Вилхелм II награждава Беринг с Железен кръст с бяла лента.
Емил Адолф Беринг (от 1901 г. Емил фон Беринг) е роден като син на учителя Георг Август Беринг (1819-1886) и втората му съпруга Августина Цех (1828-1892). Баща му вече имал четири деца от първия си брак, а Емил бил първият от още девет. Стипендия от пруската държава му позволява да вземе матура. На 2 октомври 1874 г. постъпва във Военномедицинската академия „Кайзер Вилхелм“ (Военномедицинската академия „Пепиниер“) в Берлин, където учи медицина на държавни разноски срещу задължение за осемгодишна военномедицинска служба след успешно полагане на изпитите. През 1878 г. получава докторска степен от университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин с дисертация, озаглавена Neuere Beobachtungen über die Neurotomia opticociliaris (Последни наблюдения върху Neurotomia opticociliaris); получава лиценз за практикуване на медицина през 1880 г. След това работи като военен лекар в провинция Позен, с пунктове във Wohlau (1878-1880), Posen (1880-1883), Winzig (1883-1887) и Bojanowo (1887).
Обучението и допълнителното образование на военните лекари, насочено към военната хигиена, лечението на рани и предотвратяването на епидемии, насочва вниманието на Беринг към профилактиката на епидемиите и хигиената. По-нататъшни важни впечатления Беринг получава от фармаколога Карл Бинц в Бон и по време на работата си като асистент на Роберт Кох, а по-късно и като старши лекар в Медицинската клиника, специализирана в областта на инфектологията и пневмологията в „Шарите“ на Пруския институт по инфекциозни болести на Кох в Берлин. Behring започва работата си по серумната терапия през 1890 г. заедно с японеца Kitasato Shibasaburō, с когото публикуват статията „Über das Zustandekommen der Diphtherieimmunität und der Tetanusimmunität bei Thieren“ (За развитието на имунитета срещу дифтерия и тетанус при животните). В края на 1891 г. в университетската хирургическа клиника на Ернст фон Бергман за първи път е използван серум от дифтерия (дифтериен антитоксин), получен от овчи серум, при две деца, болни от дифтерия, но без успех, тъй като използваната доза антитоксин е била твърде ниска. Сътрудничеството на колегите му Паул Ерлих и Ерих Вернике допринася значително за разработването на ефективен лечебен серум. Основната идея на терапията с кръвен серум, осъществена от Беринг и неговите берлински колеги, се основава на предположението, че е възможно да се води борба с причинителите на инфекциозни заболявания не с дезинфекциращи химикали, а с антитоксини – т.е. с такива антидоти, които се произвеждат от самия организъм като част от защитната реакция.
От научна гледна точка пробивът е постигнат в началото на 1894 г., когато серумът за лечение на дифтерия е използван успешно не само в берлинските клиники, но и в Лайпциг и други градове. Освен това лекарството замества трахеотомията, която се извършва по време на лечението дотогава, и е наречено „златото на Беринг“ от Ото Хойбнер по време на Международния конгрес по хигиена в Будапеща. На Беринг обаче му липсват финансово силни неправителствени партньори, които да реализират пионерската му идея за лечение с антитоксин в голям мащаб. Още през есента на 1892 г. химикът Август Лаубенхаймер, член на борда на директорите на Farbwerke Hoechst, забелязва мащаба на идеите на Беринг и го привлича за работа в компанията. През август 1894 г. започва производството във Франкфурт-Хьохст; през ноември същата година в Хьохст в присъствието на Беринг и Роберт Кох е открита фабрика за производство на серум с първоначално 57 коня. До края на годината вече са доставени повече от 75 000 флакона със серум; през 1895 г. нетната печалба е 706 770 марки. Farbwerke предлага серум за лечение на дифтерия по данни на Беринг и Ерлих, с който се постига 75 % излекуване на тази дотогава най-често смъртоносна детска болест. През октомври 1894 г., с посредничеството на министерския чиновник Фридрих Алтхоф, Беринг е назначен за професор по хигиена в университета в Хале.
През 1903 г. Беринг обмисля идеята за собствена компания, след което през 1904 г. към лабораторията са добавени още земя и имот в Шлоспарк, които са в основата на Behringwerk. Една от причините за стремежа към независимост в отделна компания е промяната в предишните договорни отношения с Farbwerke в Хохст, където Август Лаубенхаймер, който дотогава е действал като посредник, подава оставка от борда през 1903 г.
По повод основаването на фирмата си в Марбург Беринг отбелязва следните думи: „Обширните и доста скъпи сгради, имоти, добитък, лабораторни съоръжения, към които трябва да се добавят отдели с многобройни служители, насочени към специални цели, бяха обединени в едно цялостно предприятие, което получи името Behringwerk“. Въпреки придобитата независимост обаче Беринг се нуждае от бизнес партньор, тъй като не знае много за търговското управление на компания и продажбата на продуктите си. На 7 ноември 1904 г., когато новото дружество е вписано в търговския регистър като „Behringwerke oHG“, марбургският фармацевт Карл Зиберт застава до него като съдружник. Операциите започват с първоначален персонал от десет души. Бързото разрастване на компанията налага преобразуването на Behringwerk в Behringwerke Gesellschaft mbH през 1914 г.
Беринг открива и токсина на тетануса. С началото на Първата световна война производството се разширява неимоверно, тъй като серумът за лечение на тетанус, разработен от Беринг за войниците, лежащи в мръсните окопи, се превръща в „спасител на войниците“ от смъртоносния тетанус. В допълнение към лечебния серум за тетанус, за армията се произвеждат и серум за дизентерия и газова гангрена, както и ваксина срещу холера.
Емил фон Беринг умира преди края на Първата световна война, на 31 март 1917 г., на 63-годишна възраст, най-големият земевладелец в град Марбург, болен от лятото на 1916 г. и оттеглил се от всякаква научна и предприемаческа дейност. Мястото на почивката му е в мавзолея на Беринг на Елзенхьое, наречен на съпругата му Елза фон Беринг, откъдето се открива гледка към бившите имоти на Беринг и към замъка Марбург.
От 1874 г. е член, а по-късно и почетен член, на Пепиниерския корпус Суево-Борусия, който продължава да съществува и днес в Корпуса Guestphalia et Suevoborussia Marburg.
От ноември 1907 г. до лятото на 1910 г. Беринг се лекува при интерниста Рудолф фон Хьослин (1858-1938 г.) в неговия санаториум „Нойвитълсбах“ в мюнхенския квартал Нимфенбург, където „се надява да намери отдих от изтощителната си работа“ (според Zeiss и Bieling, 1940 г.).
Племенникът му Валтер Бибер (1890-1972) също учи медицина и работи като старши лекар в института „Емил фон Беринг“ в Марбург от 1919 до 1923 г. По-късно оглавява отдела за епидемии в Министерството на вътрешните работи на Райха в Берлин.
През 1934 г. Хитлер обявява Елза Спинола за „благороден ариец“, след като фон Беринг е наклеветен, че е замърсил германската кръв със серум от животинска кръв. Вестник Stürmer твърди, че Беринг е „замърсил собствената си кръв“. По случай петдесетата годишнина от откриването на серумната терапия през 1940 г. националсоциалистическата държава също организира голямо честване с участието на учени от 23 страни.
Няколко членове на семейство Беринг са били учители, като дядото Йохан Фридрих († 1853 г., учител в Грамтен, окръг Розенберг), бащата Георг Август (учител в Раудниц, Клайн-Зерен, Хросте и Хансдорф), братята Ото (1845-1898 г., учител в Даулен), Алберт (1864-1913 г., учител в Хансдорф) и Паул (1867-1928 г., учител в Данциг). Сестра им Берта (1859-1927), която преди да се омъжи, преподава в училището в Хансдорф, е омъжена за учителя Херман Бибер (1863-1926). Синът им Херман Бибер (1895-1926) по-късно също е учител в Хансдорф.
Източници