Солунски фронт
gigatos | април 14, 2022
Резюме
Солунският фронт, известен също като Македонски или Македонски фронт, е второстепенен театър на военни действия през Първата световна война от 1915 до 1918 г. Той възниква, когато Централните сили, включително България, завладяват Сърбия през есента на 1915 г., а Антантата се намесва с десант на войски в Солун в полза на съюзниците сърби, така че всички големи европейски сили нахлуват в югоизточната част на Европа. Затова през 1916 г. фронтът е укрепен в позицията между Охридското езеро и Стримонския залив на Егейско море чрез изграждане на шахматни окопни системи, в които освен проходни окопи, картечни гнезда, са изградени артилерийски позиции и укрепления. В допълнение към използването на дирижабли от Централните сили за бомбардиране на Солун, почти 300 самолета и в битката при Дойранското езеро (18.
Разположен главно на територията на днешна Република Северна Македония и гръцката област Македония, той е основният фронт на българската армия през Първата световна война на страната на Централните сили, наред с румънския театър на войната, възникнал през 1916 г.
Крахът на този фронт е резултат от сръбско-френското настъпление с решаващата битка при Добро поле (14-17 септември 1918 г.). Това води до бърз пробив в тила на Солунския фронт и последвалото разпадане на българската армия. Това означаваше и неизбежно поражение на Централните сили. Със съюзниците на Германия са сключени отделни споразумения за примирие (България – 29 септември 1918 г., Османската империя – 30 октомври 1918 г., Австро-Унгария – 3 ноември 1918 г. и 13 ноември 1918 г.). Битката при Добро поле е една от най-важните решителни битки през Първата световна война. В междувоенния период реваншистките кръгове се опитват да обвинят съюзниците на Германия и тяхната военна некомпетентност за германското поражение.
По време на ранните етапи на Първата световна война и Централните сили, и Антантата полагат усилия да привлекат Царство България на своя страна. Тези усилия достигат своя връх след влизането на Италия във войната през май 1915 г. Целта на Централните сили, Германия и Австро-Унгария, е да установят сухопътна връзка със съюзената Османска империя, като победят Сърбия в съюз с България, за да могат да я подкрепят, особено в битката при Галиполи.
Сърбия и България са ожесточени врагове след Втората балканска война, в която България претендира за частта от Македония, присъдена на Сърбия през Първата балканска война. България, която губи тази война, губи голяма част от териториите, спечелени преди това в Първата балканска война, в полза на Сърбия, Гърция и Османската империя в Букурещкия мир.
Поради германо-австрийските успехи на Източния фронт през 1915 г., през лятото на 1915 г. България се ориентира повече към страната на Централните сили, особено след като силите на Антантата не са в състояние да предложат сравними териториални отстъпки за сметка на Сърбия. На 6 септември 1915 г. в София са подписани тайни договори за приятелство и съюз със същата формулировка между България и Германския райх и Австро-Унгария. В същия ден в Плес е подписана военна конвенция между България, от една страна, и Германския райх и Австро-Унгария, от друга. В него България се задължава да подкрепи съюзниците с най-малко четири дивизии в рамките на пет дни от началото на германо-австрийското нападение срещу Сърбия. Този пробив става възможен благодарение на решението на Османската империя да отстъпи на България ивица от територията на река Марица, която е от голямо значение за достъпа на България до Средиземно море при Дедеагач.
Сърбия, която научи за преговорите, реагира в началото на септември, като прехвърли войски към българската граница. В същото време Антантата е помолена за помощ в случай на очаквано нахлуване, тъй като Сърбия сама няма да може да устои на комбинирано нападение от страна на Централните сили и България. От края на август се наблюдават подготвителни движения на австро-унгарски войски към района на Темешвар.
На 22 септември 1915 г. България мобилизира, което води до незабавна реакция от страна на Гърция, която също мобилизира на следващия ден. Българското правителство успокоително обяснява, че мярката е в защита на неутралитета на страната. В Сърбия обаче беше ясно, че нападението е неизбежно. Съществува план да се постави ултиматум на българското правителство да прекрати мобилизацията, в противен случай те ще преминат в настъпление и ще настъпят към София. За тази цел Антантата и Гърция са помолени да предоставят войски. Отначало съюзниците на Сърбия реагираха предпазливо, тъй като в никакъв случай не искаха да провокират българско решение. Едва на 4 октомври 1915 г., в навечерието на сръбската кампания на Централните сили, те поставят ултиматум на България да изведе германските офицери от страната.
Планове за интервенция в Сърбия съществуват сред силите на Антантата още в началото на 1915 г., когато гръцкият министър-председател Елефтериос Венизелос предлага подкрепата на Гърция, ако Румъния или България се съгласят да участват. Подобен напредък е постигнат и от сръбския министър-председател Никола Пашич, който иска да изгради силен южен фронт срещу Австро-Унгария с подкрепата на Съюзниците, за да я изтласка от войната. Нито един от проектите не надхвърля етапа на планиране и вместо това войските на Антантата са изпратени в Галиполи.
Във връзка с гръцката мобилизация от 23 септември 1915 г. Венизелос отправя призив към съюзниците да се притекат на помощ на страната му. Съгласно договора за съюз със Сърбия от 1913 г. Гърция е задължена да окаже помощ, ако Сърбия бъде нападната. Въпреки това тя избягва последиците от влизането във войната, ако великите сили не са готови да я подкрепят. Френското правителство веднага реагира с одобрение. На 24 септември 1915 г. генерал Байо получава заповед да подготви дивизия (156-а), която в момента е разположена при Дарданелите, за да се качи на борда за Солун. Британското правителство също обещава да изпрати част от Средиземноморските експедиционни сили.
Тъй като Венизелос иска да предотврати разрив с крал Константин заради съюзнически десант в Гърция, който последният отказва, докато страната му е неутрална, той предлага да пренасочи френската дивизия към остров в Егейско море и да я държи в готовност там. Французите избират Лимнос за тази цел. Междувременно британците изтеглят от Галиполи и една от своите дивизии – 10-та (ирландска) дивизия под командването на Брайън Махон.
В този момент французите вече са готови да ликвидират напълно предприятието Дарданели, но първо се нуждаят от британското одобрение. За Жозеф Жофр е немислим по-голям френски ангажимент в Сърбия в мащаба на няколко корпуса, както иска назначеният за главнокомандващ на Източната армия Морис Сарай. Приоритет е вътрешният фронт, където току-що е започнала голямата есенна офанзива в Шампан и Артоа. При Дарданелите обаче в действие са само две френски дивизии срещу тринадесет британски и едностранно пълно изтегляне на французите е изключено. Подкрепата за Сърбия все пак изглеждаше достатъчно важна, за да се преместят допълнителни единици от родината.
На 5 октомври 1915 г., ден преди Централните сили да нападнат Сърбия, първите съюзнически войски се приземяват в Солун. Предишния ден в гръцкия парламент е имало скандал: Венизелос поиска Гърция да застане на страната на Сърбия. Крал Константин го извиква на 5 октомври 1915 г. и заявява, че не може да подкрепи тази политика. След това Венизелос подава оставка. Това е пропусната възможност за съюзниците да си осигурят подкрепата на гръцката армия.
Междувременно отговорните министри на съюзническите сили провеждат няколко конференции. Взето е решение за съсредоточаване на сили в Македония, за което британците трябва да осигурят корпус от около 65 000 души, а французите – три пехотни и две кавалерийски дивизии с приблизително същия брой войници след приключването на есенните офанзиви във Франция. Това обаче е признато за недостатъчно за ефективна подкрепа на Сърбия, която сама се сблъсква с превъзходство от поне 500 000 войници от Централните сили.
Напредване към Македония
На 12 октомври 1915 г. генерал Сарейл се приземява в Солун с първите части на 57-а дивизия и поема командването на Армея д’Ориент. Неговата неотложна задача е да защити железопътната линия от Солун до Скопие от българско нападение. Поради ниската численост на силите си по това време той решава засега да остави войските си да напреднат само до Криволак в района на Тиквеш. Основната част от силите му (156-а дивизия) трябва да защитава района на Валандово и дефилето Демир Капия. От 21 октомври 1915 г. тук се провеждат първите сражения с българските войски.
Въпреки всички усилия на Франция, британското правителство засега не желае да подкрепи сръбския си съюзник. Незаинтересоваността на британското правителство към Сърбия контрастира с ясно изразените британски интереси по териториалните въпроси на Албания, България и особено на Дарданелите, в които антисръбските тенденции също намират отклик във водещите британски политически кръгове по това време. По-специално британските дипломати обвиняват сръбския министър-председател Никола Пашич в отказ да приеме българите по време на преговорите за дипломатически съюз и в предполагаемо участие в атентата в Сараево. Уинстън Чърчил коментира упоритостта на сръбското правителство в преговорите за съюз с България по недипломатичен начин: „Те останаха луди докрай.
На 24 октомври 1915 г. българите превземат Скопие и отрязват съюзническите войски от сръбската армия. От 3 до 12 ноември 1915 г. френските войски, подкрепени от 122-ра дивизия, предприемат настъпление в долината на Вардар и атаки срещу Струмица, които са отблъснати от българите. По същото време сръбската армия се опитва безуспешно да се обедини с френските войски през Качаник и да се промъкне до Солун. До 30 ноември французите успяват да получат уверение от британското правителство за подкрепата си за сръбската армия. Жозеф Жофр уведомява сръбския генерален щаб под командването на Радомир Путник, че френско-британските сили ще бъдат увеличени до 150 000 войници в подкрепа на Сърбия. Тези войски обаче нямаше да бъдат на разположение поне два месеца и следователно щяха да пристигнат на мястото твърде късно, за да имат някакъв тактически ефект. Въпреки разочарованието от липсата на подкрепа, на 4 ноември 1915 г. сръбското правителство под председателството на княз-регента Александър I решава на специално заседание в Рашка да продължи войната срещу Централните сили. На 25 ноември в Печ тя решава да продължи да изпълнява решенията от 4 ноември 1915 г., които изключват капитулацията, и да се изтегли с цялата си армия през Черна гора и Албания към Адриатическото крайбрежие при съюзниците.
Междувременно на 27 ноември 1915 г. германското Върховно командване на армията (OHL) нарежда по-нататъшното преследване на сръбската армия да бъде спряно, за да се пестят хора и материали в трудния терен и зимните условия. На второ място, ОХЛ смята, че изтласкването на малобройните по това време френски войски от Солун би било неблагоприятно за по-нататъшното планиране на войната с оглед на сложните териториални претенции на съюзниците Австро-Унгария, България и Османската империя на Балканите и че следователно би било изгодно да се запази мобилността на българската армия чрез присъствието на войници на Антантата и да се обвърже с гръцката граница. От друга страна, ОХЛ се отнася отрицателно към използването на българските сили на други фронтове. Задържането на френската експедиционна армия на гръцко-сръбската граница се смята за изгодно за собствените войски на ОХЛ, тъй като това би намалило натиска върху собствения ѝ западен фронт.
Отстъплението на разгромената сръбска армия, предвождана от армията на Черна гора в битката при Мойковац на 6.
По този начин около 150 000 сръбски войници оцеляват при отстъплението, което е една трета от оперативната численост през 1914 г. Въпреки това Сърбия все още успява да запази значителна по численост армия, в резултат на което цялото сръбско правителство също бяга в изгнание. В хода на изграждането на съюзническия Солунски фронт сръбската армия по-късно е попълнена с корпуси, сформирани от доброволци от Америка, Русия и южнославянските страни. До февруари 1916 г. в Одеса се събират 20 000 доброволци за сръбската армия, които са разположени първо в Добруджа. Британската армия набира и хървати от Хабсбургската империя, които са отгледани на имперските и кралските военни кораби. Британската армия набира и хървати от Хабсбургската империя, които са отгледани на имперските и кралските военни кораби, но първоначално няма успех. Едва когато подразделението е прехвърлено в Солун през Архангелск и интегрирано в сръбската армия, то се стабилизира.
В този момент предприятието в Солун беше предложено за продажба. Великобритания не вижда полза от войските си в Солун и предпочита да използва десантираните там дивизии за защита на Египет. Освен това, в случай на германско-българско нахлуване в Гърция, войските щяха да бъдат заплашени от унищожение. Франция и другите съюзници обаче се обявяват за запазване на фланговата заплаха на Централните сили, за да се избегне неблагоприятно въздействие върху Сърбия и неутралните страни Румъния и Гърция.
Изграждане на Солунския фронт
Заради дипломатическото поражение на Балканите френското правителство под ръководството на Рене Вивиани подава оставка в края на октомври 1915 г. и е заменено от кабинет под ръководството на Аристид Бриан. Френското правителство обвинява за сръбския провал нерешителността на съюзниците да подкрепят Сърбия. Поради лоялността на сръбското правителство към Алианса, въпреки катастрофалния военен резултат, Съюзниците се чувстват задължени да координират по-добре различията си в бъдеще, като гласуват по-нататъшно планиране за останалата част от Балканския театър на военните действия. Въпреки това отделните съюзници имаха много различни приоритети по отношение на собствените си цели за присъствие на Балканите. От 6 до 8 декември 1915 г. генералните щабове на съюзниците се срещат на Съюзната конференция в Шантили. Руснаците предпочитат силно присъствие на Балканите, за да нанесат решителен удар на Австро-Унгария, докато французите предпочитат да изчакват, за да могат след това да се възползват от развоя на събитията на един от основните фронтове. Италианците искаха да се съсредоточат само върху собствената си сфера на интереси в Албания, докато британците бяха отписали Балканите и поискаха незабавна евакуация на войските. От друга страна, представителят на сръбския генерален щаб предложи създаването на мощна армия с численост до един милион войници, която след ликвидирането на България и освобождаването на Сърбия да нападне директно Австро-Унгария, за да срине Централните сили отвътре. Въпреки че британците гласуват против запазването на експедиционната армия, конференцията за първи път решава да продължи защитата на Солун.
За да се предпазят от германско-българско нападение, е решено първо да се създаде укрепен лагер (camp retranché de Salonique) за тази цел. По-късно стоящите тук войски ще бъдат част от съюзническите офанзиви, планирани за 1916 г. За тази цел френската страна предвижда да подсили войските до 400 000 души. Този проект е отложен на конференцията в Шантили през март 1916 г., стига никоя друга балканска държава (Румъния) да не се намеси във войната на страната на Антантата. Въпреки това съюзническите войски трябва да се придвижат от Солун до гръцката граница, за да задържат врага. Освен това те щели да бъдат по-добре оборудвани за водене на война в планината.
Междувременно остатъците от сръбската армия на остров Корфу са реорганизирани. До края на май те са транспортирани до Халкидики. Сръбските войски се състояха от шест дивизии с обща численост 120 000 души, но все още не бяха готови за действие. Британските войски бяха разделени на два корпуса под командването на Британската солунска армия, но засега оставаха строго отбранителни по указание на правителството. Единствено съюзниците Русия и Италия подкрепиха настъпателните операции, но участваха само с малки контингенти (италианска дивизия под командването на Карло Пети ди Рорето и руска бригада под командването на Михаил Константинович Дитерихс), които пристигнаха през август.
Подготовка за настъплението
От пролетта на 1916 г. генерал Сарайли планира настъпление срещу българо-германските войски в Македония. Той обаче трябва да се съобразява с британците, които не са готови да подкрепят настъпателни действия на Антантата без подкрепата на Румъния. През юни съюзниците изискват от Гърция да демобилизира силите си, за да не бъде заплашена в тила.
По това време на фронта има четири френски дивизии, към които се присъединява и една британска дивизия. В началото на август френската 17-а колониална пехотна дивизия извършва първа атака срещу българските позиции при Дойранското езеро, като нанася тежки загуби. Основната атака на Сарайла е планирана за края на август, за да съвпадне с влизането на Румъния във войната. На 22 юли 1916 г. на конференция в Париж е решено, че Сарейл, дотогава само номинален главнокомандващ на Съюзниците, може да определи оперативни зони и цели на британските войски и да определи датата на тяхното разполагане. Подобни разпоредби се прилагат и за останалите съюзници. За целите на командването на съюзническите формирования на 11 август 1916 г. е създаден нов щаб – Commandement des Armées alliées en Orient (C.A.A.).
Продължителните преговори с Румъния приключват на 17 август 1916 г., когато в Букурещ са подписани договор за съюз и военна конвенция между Румъния и силите на Антантата. Договорите предвиждат обявяването на война и нападението на Румъния срещу Австро-Унгария не по-късно от 28 август 1916 г. Съюзническата офанзива на Солунския фронт започва седмица по-рано, на 20 август 1916 г.
Българската армия изпреварва съюзниците с няколко дни, когато на 17 август 1916 г. започва едновременна офанзива във Флорина и Източна Македония, окупирайки района на Източна Македония до Струма. Гръцкият IV. На 13 септември 1916 г. разположеният тук армейски корпус се поставя под германска защита в Кавала.
Настъплението в Монастир през 1916 г.
Съюзническата офанзива най-накрая започва на 12 септември 1916 г. и е насочена към Монастир в Югозападна Македония. Докато дясното крило, състоящо се предимно от британски и италиански части, трябваше да се отбранява, лявото крило, съставено от сръбско-френски войски, трябваше да атакува и отблъсне българската 1-ва армия, която се намираше на фронта между Каймакчалан и Преспанското езеро.
От началото на октомври двумесечната битка при Черна дъга се води на река Черна, след като българите се оттеглят зад реката. Сега те са под командването на германската АОК 11 (Арнолд фон Винклер), която е снабдена с германски подкрепления и е поставена под командването на група армии „Белене“ (Ото фон Белене) с 1-ва българска армия. На 18 ноември 1916 г. (въпреки българските протести) той решава да напусне Монастир. През декември 1916 г. настъплението на съюзниците е прекратено.
Подготовка за нова офанзива
На 20 октомври 1916 г. на конференция в Булон съюзническите сили решават да подсилят значително силите си в Македония (с около шест дивизии). Въпреки че този брой не е достигнат, в края на 1916 г. броят на съюзническите войски нараства до почти 500 000 души. Целта на тези мерки е да се постигне разгром на България на румънския театър на войната в сътрудничество с руско-румънските сили и по този начин да се получи надмощие на Балканите. Тази надежда не се оправда поради пораженията на Румъния в края на годината.
Срещу Гърция, която е съсредоточила войски в Тесалия, е използван военен натиск. След като искането за предаване на гръцкия флот е отправено още на 11 октомври 1916 г., около 3000 морски пехотинци се приземяват в Пирея на 1 декември 1916 г., за да наложат нов ултиматум за предаване на артилерийски оръдия като компенсация за загубата на гръцката крепост Рупел, която е окупирана от българските войски без съпротива през май 1916 г. В резултат на това се стига до „битката при Атина“ срещу лоялните на краля войски, след която съюзниците трябва да се изтеглят на 2 декември 1916 г. Наред с други неща, гръцката столица е обстрелвана от френския боен кораб „Мирабо“. На 8 декември 1916 г. започва блокадата на Гърция от съюзнически военни кораби, а на 14 декември 1916 г. е издаден ултиматум за изтегляне на гръцката армия в Пелопонес. Тези мерки доведоха до постепенно отслабване на натиска, който френският главнокомандващ Сарай усещаше върху задните си връзки.
През февруари 1917 г. е предприета малка офанзива в Албания с цел да се открие друг маршрут за снабдяване от Саранда до Корча. По-нататъшните настъпателни операции през март са насочени към заемане на стратегически позиции на голяма височина северозападно от Монастир и на провлака между Охридското и Преспанското езеро, както и към облекчаване на западния фланг на Източната армия.
Пролетната офанзива през 1917 г. и преминаването на Гърция към съюзниците
Първоначално планирана за началото на април 1917 г., но отложена поради лошото време, пролетната офанзива на съюзниците започва вечерта на 24 април 1917 г. с атака в сектора на британския XII корпус между Дойранското езеро и Вардар. Корпус между Дойранското езеро и Вардар. За сметка на само 1500 метра окопна линия британците претърпяват загуби от 2600 души.
В началото на май 1917 г. последват нови атаки по фронта: в зоната на френската 122-ра дивизия, подсилена от гръцки доброволчески части, западно от Вардар; в съседната зона на сръбската армия на запад; и в зоната на френско-италианско-руската армия в Черна дъга. Всички тези атаки доведоха до малки или никакви теренни успехи и тежки загуби. Настъплението е спряно на 23 май 1917 г.
По същото време, когато пролетната офанзива е преустановена, съюзниците, водени от Франция, се договарят за по-нататъшни мерки срещу все още проявяващата се гръцка съпротива. В началото на юни 1917 г. Тесалия, житницата на Гърция, е окупирана. В същото време в Пирея и на Коринтския провлак са десантирани войски.
Под този натиск крал Константин абдикира на 12 юни 1917 г. в полза на втория си най-голям син Александър. Той назначава Венизелос за министър-председател и на 29 юни 1917 г. новото правителство обявява война на Централните сили. Гръцката армия обаче не е мобилизирана първоначално, а съществуващите три дивизии на Армията за национална отбрана са модернизирани и подсилени.
Събития до лятото на 1918 г.
През август 1917 г. съюзниците решават да освободят две британски дивизии за Палестинския фронт. В сръбската армия, която е намаляла до малко под 80 000 души поради липса на възможности за набиране на войници, се усеща изтощение, както и във френските части, които са на фронта от известно време.
До август 1917 г. на македонския фронт не се водят важни боеве. За да предотврати изтеглянето на частите на Централните сили на румънския фронт, в края на август и началото на септември Саръили извършва локални атаки, за да симулира по-голяма офанзива. През септември и октомври районът около Поградец е окупиран от френски войски. През декември 1917 г. министър-председателят Жорж Клемансо освобождава генерал Сарай от поста му. Заради намесата си в политическите дела той вече не е смятан за приемлив от нито един от съюзниците и е заменен от Адолф Гийомат.
Последният реорганизира съюзническите войски в периода до април 1918 г. с оглед на евентуална офанзива на Централните сили на македонския фронт. След примирието на новото болшевишко правителство на Русия с Централните сили през декември 1917 г., руската дивизия е отделена от фронта през януари 1918 г. Френските войски са разделени на три дивизионни групи и е създаден централен резерв. Освен това реорганизацията на гръцката армия започва да оказва влияние с наличието на нови дивизии.
На 7 април 1918 г. Фердинанд Фош заповядва на Гийомат да проведе локални офанзиви в района на фронта в Македония, за да прекъсне германската пролетна офанзива, която е в ход на Западния фронт от 21 март. От края на май до средата на юни гръцкият армейски корпус за национална отбрана провежда първата си голяма настъпателна операция – битката при Скра-ди-Леген, в която е превзета укрепена българска позиция. Приблизително по същото време френската 3-та дивизионна група в Източна Албания също успява да предприеме ограничено настъпление. Като цяло, с изтеглянето на по-голямата част от германските войски, ситуацията на Балканите се променя в полза на силите на Антантата през годината.
Разгромът на Италия в Дванадесетата битка при р. Изонцо, вътрешното отслабване на България и Австро-Унгария, както и сключването на сепаративен мир с Румъния през пролетта на 1918 г. оказват благоприятно влияние върху бъдещата военно-политическа позиция на Сърбия на Балканите. Сръбското правителство провежда интензивно лобиране в изгнание, за да насърчи сред съюзниците си следвоенен ред, който се ръководи от собствените му интереси и в който основаването на югославска държава е обявена цел. Политическа основа за това е споразумението, постигнато в Декларацията от Корфу през лятото на 1917 г., в което планираното обединение на Черна гора със Сърбия се основава и на отказа на черногорския крал Никола от престола. По тези въпроси сръбското правителство получи пълната подкрепа на Съединените американски щати, които се застъпиха за освобождението на всички южни славяни от Австро-Унгария и решително подкрепиха линията на сръбското правителство за създаването на тази планирана обща южнославянска държава. Удроу Уилсън дори лобира пред италианското правителство да коригира амбициите си по източното славянско крайбрежие.
През юни 1918 г. настъпва промяна в ръководството на съюзническите армии. Петър Бойович подава оставка като началник на Генералния щаб поради разногласия с Гийомат относно разширяването на фронтовия участък на сръбската армия и оттогава поема командването на 1-ва сръбска армия. На негово място е назначен Живойн Мишич. Малко по-късно Гийом е отзован от Македония и начело на C.A.A. застава Луи Франше д’Еспери. Тези промени трябваше да имат положителен ефект върху подготовката и изпълнението на офанзивата. Поради популярността на Мишич сред французите, както и поради застъпничеството на д’Еспери за по-настъпателен подход, се създават добри предпоставки двамата командири да работят в тясно сътрудничество при координирането на предстоящите събития. Въпреки че британците отхвърлят каквато и да е балканска офанзива, през юни френското правителство се споразумява със сръбското правителство да я подготви, но в пълна тайна от останалите съюзници. Целта е поставена на базата на общи насоки: България трябваше да бъде елиминирана от войната и да се създадат условия за настъпление в тила на открития фланг на Централните сили.
Британците научават за подготовката месец по-късно, но френското правителство успява да убеди Лондон, че това ще бъде само локална офанзива в района на сръбския фронт, за да подобри позициите си. След приключването на подготовката британците все пак дълго време отказват подкрепа. Едва на 9 септември 1918 г. те дават съгласието си за сръбско-френската офанзива. Началникът на императорския генерален щаб Хенри Хюз Уилсън обаче недвусмислено ограничава британската подкрепа за нея: „Ако сърбите претърпят неуспех, те няма да разчитат на нас да спасим положението.“
Преди офанзивата българо-германските сили се състоят от 626 000 души (от които само 30 000 са германци), 1600 оръдия и 80 самолета. Антантата разполага с 628 000 войници, 1800 оръдия и 200 самолета. От тях 180 000 са французи с осем пехотни и една кавалерийска дивизия, 150 000 сърби (включително 20 000 югославски доброволци) с шест пехотни и една кавалерийска дивизия, 135 000 гърци с девет дивизии, 120 000 британци с четири дивизии, 42 000 италианци с една дивизия и 1000 албански войници на Есад паша.
Войските на Антантата са разпределени в участъци по протежение на 450-километровия фронт:
Заключителната офанзива срещу България
След пристигането си Франше д’Еспери незабавно подновява подготовката за настъпление, започнато от неговия предшественик. За разлика от последния обаче той от самото начало се стреми към решителен резултат на този фронт. Тъй като българо-германските войски са разпръснати по фронта под формата на кордон, без да се формират по-силни резерви в тила, е приложен сръбският план за започване на пробив в сръбския участък на фронта, чиято основна идея е да се изненада противникът. Районът на Добро поле в предния участък на сръбската армия е избран за съсредоточаване на войски за пробив в настъплението, тъй като вражеската страна най-малко очаква атака тук и не може да докара бързо подкрепления поради недостъпния район. Сърбите трябваше да получат подкрепа от две френски дивизии (122-ра и 17-та колониална дивизия), а пробивът трябваше да бъде разширен с помощта на кавалерията, която трябваше да прекъсне задните връзки на българската армия. Франше д’Еспери отделя около два месеца за необходимата за това подготовка; неговата крайна дата за началото на офанзивата е 15 септември. На този ден сръбските войски трябваше да атакуват след артилерийска подготовка френските и гръцките дивизии при Кожуф.
На сръбския фронтов участък, който е съкратен наполовина до 30 километра, като сектор за нападение е постигнато двукратно превъзходство в жива сила и 3,5 пъти превъзходство в артилерия и авиация. В частите на 2-ра сръбска армия, които трябваше да поемат ръководството на пробива, имаше трикратно превъзходство в жива сила и петкратно превъзходство в артилерия и авиация. В предната част са разположени 220 оръдия.
Първата цел на атакуващите войски е Прилеп, а по нататък трябва да се достигне Скопие. В най-добрия случай, при срив на българската съпротива, съюзниците ще могат да напреднат към София и Ниш във втората фаза на настъплението.
На 14 септември 1918 г. настъплението започва с 22-часов тежък артилерийски обстрел на македонските планини. В 5:30 ч. на 15 септември 1918 г. 2-ра сръбска армия под командването на Степа Степанович преминава в атака. На лявото крило се сражава основната колона на 122-ра френска дивизия. След ожесточена осемчасова битка Добро поле е превзето в 14:30 ч. и е осигурено с превземането на хълм 1795. До настъпването на нощта лявата колона не успява да превземе Сокол, чието превземане е предпоставка за навлизането на 1-ва сръбска армия. В центъра френската 17-а колониална дивизия трябваше да се оттегли на първоначалните си позиции след първоначалните успехи. Единствено Шумадийската дивизия постига пълен успех през първия ден: само за един час тя превзема връх Ветерник, който е смятан за непревземаем. Това позволява на дивизията да окаже помощ на 17-а колониална дивизия, която обаче не успява да напредне. След това Степанович заповядва на югославската и Тимошката дивизия да преминат в редиците на 17-та дивизия, които успяват да заемат българските отбранителни позиции на Кървавица и Кървавичкия камък. В 18:00 ч. те също достигнаха до Кървавичка поляна. Това отвори пътя към Казяк.
На 16 и 17 септември 1918 г. нахлуването е удължено. На 18 септември 1918 г. британските и гръцките войски също атакуват фронтовия си сектор от двете страни на Дойранското езеро. Българската армия се оттегля зад реките Черна и Вардар, като унищожава складовете си за снабдяване. Прилеп е превзет на 23 септември 1918 г., а Скопие – на 29 септември 1918 г. За 14 дни съюзниците са напреднали с около 130 километра, взели са 90 000 пленници (включително петима генерали) и са заловили над 800 оръдия. Загубите им възлизат на 15 000 души, включително 3500 загинали и изчезнали.
Още на 26 септември 1918 г. българите поискаха 48-часово прекратяване на огъня. На 28 септември 1918 г. в Солун пристига делегация по примирието, водена от министъра на финансите Андрей Ляпчев, и на 29 септември 1918 г. в 11 часа вечерта е подписано Солунското примирие, което влиза в сила по обяд на следващия ден. На 3 октомври 1918 г. започва разоръжаването и демобилизацията на българската армия.
След оттеглянето на България от войната за съюзническата Източна армия остават няколко важни задачи, на първо място освобождаването на Сърбия. След това пътят към Унгария също ще бъде отворен. Освен това целта е да се постави Османската империя на колене, като се предприемат действия срещу нея. Имаше два начина да се направи това: да се окупират Дарданелите, за да се позволи на съюзническия флот да премине през тях към Истанбул, или да се извърши поход към самата столица. Освен това по-малки части трябваше да заемат важни точки в България и да подкрепят италианския експедиционен корпус в Албания. Подкрепата за повторното влизане на Румъния във войната и за интервенция в Русия също беше на дневен ред.
На 2 октомври 1918 г. сръбската 1-ва армия се среща с австро-унгарските части (9-та дивизия) край Куманово, които отстъпват след кратък бой. На 4 октомври 1918 г. тя достига Враня, прикривана от френска кавалерийска бригада и сръбска кавалерийска дивизия. На 9 октомври са забелязани по-големи германски части – 219-а пехотна дивизия и Алпийският корпус. На следващия ден кавалерията разузнава и частите на 217-а пехотна дивизия. Важният железопътен възел Ниш е заобиколен от съюзническите части и Крушевац е достигнат на 15 октомври. На 1 ноември 1918 г. сръбската 1-ва армия влиза в Белград, а 2-ра армия е на границата с Босна. На 4 ноември 1918 г. унгарските преговарящи са приети в Белград; ден преди това в Италия вече е подписано примирието от Вила Джусти, с което Австро-Унгария напуска войната.
През октомври България е окупирана от войски под командването на генерал Пол Кретиен. С оглед на повторното влизане на Румъния във войната на 28 октомври 1918 г. е сформирана Дунавската армия с три дивизии под командването на генерал Анри Бертело, за да окаже подкрепа на германските окупационни сили. Дунав е блокиран при Видин на румънската граница. Германският главнокомандващ в Румъния Аугуст фон Макензен, с оглед на заплахата за задните му връзки, предлага отстъпление през Унгария към Горна Силезия.
Още преди намесата на съюзниците в европейската част на Османската империя тя капитулира на 30 октомври 1918 г. в примирието от Мудрос. Една френска и една британска дивизия са изпратени да участват в окупацията на Истанбул.
След края на войната войските на съюзническата Източна армия окупират на практика целите Балкани и някои съседни области:
Гърция
Днес няколко военни гробища, музеи и паметници напомнят за Солунския фронт. В Зейтенлик в Солун са погребани около 8098 френски, 7441 сръбски, 3500 италиански, 1350 британски и 493 руски войници. Сръбското гробище е планирано от Николай Петрович Краснов, който преработва и костницата, първоначално проектирана от Александър Васич. На остров Видо, където сръбските войници са били под карантина след изтеглянето им от Албания, е открита костница (проектирана от Николай Петрович Краснов през 1938 г.).
Германският военен гробищен парк в Прилеп е създаден до 1933 г. Тук са погребани 1683 германски войници, 146 войници от Австрия, България, Унгария, Румъния, Сърбия, Турция и 8 албански граждани.
В Белград в памет на Солунския фронт се намира Флока – наблюдателната кула на сръбския Генерален щаб, която някога се е издигала северно от Каймакчалан на връх Нидже – гръцката Флока – на 2361 м и след войната е възпроизведена в Белград в градината на Стария кралски дворец, днешния парк Пионерски, както и голямата скулптура на Иван Мештрович Merci a la France, която в общи линии напомня за братството по оръжие на Сърбия с Франция по време на Първата световна война. Кабинетът на Живойн Мишич от периода на генералния щаб на Солунския фронт сега е изложен в Националния музей във Валево.
В Париж улица „Дю Добропол“ е наречена на високото плато Добро поле (на гръцки: Камбос, на македонски: Добро поле), което се намира в днешна Гърция на около 1700 м надморска височина. Тук, между върховете Сокол (1822 м), Ветърник (1756 м) и Козяк (1814 м), българската армия е имала добре развити основни отбранителни позиции в Могленската планина, където освен обширната високопланинска област Добро поле, осеяна с кратери от снаряди, и до днес се откроява теренът обикновено над линията на дърветата с барутни погреби и окопи и бивши артилерийски и картечни позиции. В Марсилия мемориалът Le Monument aux morts de l’armée d’orient е посветен на загиналите на Балканския фронт.
Действието на филма „Капитан Конан и военните вълци“ на френския режисьор Бертран Таверние от 1996 г. се развива в последната фаза на войната на Солунския фронт през 1918 г.
Официални представителства
Вторична литература
Източници
