Изида

gigatos | август 13, 2022

Резюме

Изида е митична царица и погребална богиня в Древен Египет. Най-често е изобразявана като млада жена, носеща трон или, подобно на Хатор, перука, увенчана със слънчев диск, поставен между два кравешки рога.

Хитрата Изида е едно от божествата на Енеадата в Хелиополис. Тя е сестра и съпруга на цар Озирис – щедро същество, което поставя управлението си под знака на космическата хармония. Това щастливо време внезапно приключва, когато Озирис е убит в заговор, организиран от брат му Сет, жесток и ревнив бог. Изида намира тялото на Озирис и го скрива в блатата на Хемнис. По време на лов Сет намира трупа и обезумял от гняв, го разрязва на няколко парчета. По време на дълго търсене Изида, подпомогната от Нефтис, Тот и Анубис, намира разчленените крайници и възстановява тялото на Озирис, като го мумифицира. След като съживява Озирис, Изида го превръща във вечен владетел на Дурат – небесен свят, населен с безсмъртни духове. За да осигури защитата му, тя го поставя под грижите на кучешкия бог Анубис, неин осиновен син.

Изида, под формата на хищна птица, се съединява с мумията на съпруга си и зачева Хор. Отгледан в блатата на Хемнис и подсилен от майчиното мляко на Изида, Хор достига зряла възраст. В продължение на много десетилетия Хор и Изида се борят срещу Сет, подкрепяни от Ра, който е доста зле настроен към Хор. След много възходи и падения Хор успява да бъде признат за законен наследник на баща си и така се превръща в модел на идеалния фараон.

Култът към Изида се появява в края на Старото царство около 24 век пр.н.е. Първоначално ограничена в погребалната сфера, през първото хилядолетие пр.н.е. Изида се превръща в много популярна богиня с универсална власт. Предаността на фараоните от времето на Птолемеите дарява богинята Изида с две грандиозни места за поклонение: Исум в Долен Египет и Филеас в Нубия. Между края на IV в. пр.н.е. и края на IV в. от н.е. култът към Изида се разпространява в целия Средиземноморски басейн и в Гърция и Италия са построени голям брой светилища за нея. На тези нови места се наблюдава синкретизъм, при който египетските обреди, посветени на богинята, са адаптирани към гръко-римската религиозна мисъл. Иконографията и култът към Изида се елинизират и чрез сравнение с търсенето на Персефона от Деметра (Елевзинските мистерии) се създават Мистериите на Изида, организирани под формата на прогресивна и тайна инициационна церемония.

Изправен пред възхода на християнството, култът към Изида запада, а след това изчезва в края на V и VI в. сл. Въпреки това споменът за Изида не изчезва, защото е поддържан от манастирската и университетската схоластика. Тъй като четенето на йероглифите е изгубено, нейният образ е предубеден, защото се възприема само през филтъра на гръцките и латинските автори от късната античност. Към края на Средновековието Изида става обект на любопитство от страна на светските учени. Този феномен става по-ясно изразен през Ренесанса. Много хуманисти включват Изида в своите изследвания, като разработват историзиращи митографии за нея. Митът за Изида се слива с този за нимфата Йо, превърната от Хера в крава, а външният вид на Изида е объркан с този на Артемида Мултимамия от Ефес. По време на Просвещението някои масонски философи, увлечени от египтоманията, насочват вниманието си към Мистериите на Изида и се опитват да ги преоткрият като част от ритуалите на своите ложи за посвещение. Художниците и поетите пък безкрайно разсъждават върху образа на забулената богиня и превръщат Изида в символ на скритите закони на природата.

След дешифрирането на йероглифите и създаването на египтологичната наука през XIX в. чисто египетските аспекти на богинята са преоткрити и популяризирани от учените сред широката общественост. Въпреки това личността на Изида не е напълно лишена от езотеричната си аура, която е разработвана дълго време от XIV в. насам от европейските алхимици и мистагози. По този начин Изида остава обект на теологични и херметични размишления в конфиденциалните кръгове. От 50-те години на ХХ в., особено в САЩ, Изида е особено почитана от кемитистките манастири на Уика, където към нея е отправен съвременен езически култ като към великата изначална, майчина и лунна богиня.

Изида е една от най-популярните богини в египетския пантеон. За нея не се знае нищо от най-висшите периоди. Изглежда, че тя се появява в края на Старото царство около XXIV в. пр. Хитра, велика магьосница и примерна съпруга, тя съживява любимия си Озирис след неговото убийство и разчленяване; любяща майка, тя отглежда сина си Хор и го защитава от атаките на Сет. Култът към Изида е активен през цялата история на Древен Египет и отмира едва през V и VI в.; последният бастион на вярата е нубийският регион около храма на Филе.

Име

Теонимът Изида е транскрипция на латиница на елинизираната форма Ίσις от древноегипетското Асет (Iset, Eset, Iouset, Ese). Теонимът на Изида, както и този на съпруга ѝ Озирис, се основава на йероглифа за „трон“ (на египетски). Седалката е представена като доста висока, с облегалка и стъпваща върху пиедестал.

В сравнение с други божества, като Нейт или Анубис, Изида се появява сравнително късно в египетската история, към края на Старото царство, през XXIV век. Доколкото ни е известно, първите сигурни споменавания на богинята се появяват в текстовете на пирамидата на Уза, цар от 5-та династия. По това време името на Изида се изписва предимно само със символа на трона, без допълнителен фонетичен знак. Египтологът Питър Каплони е идентифицирал теофорни имена въз основа на йероглифа на „трона“, носен от знатни личности и датиран към архаичния период (3000-2700 г. пр. Хр.). Изглежда обаче, че те не могат да бъдат свързани с богинята, тъй като в тези случаи изглежда се отнасят само до царското седалище. Германецът Херман Кеес смята, че може да преведе името Хем-сет върху релеф от слънчевия храм на цар Ниосер (ок. 2389 г. пр. Хр.) като „Слуга на Изида“. Неговият сънародник Херман Юнкер бързо отхвърля този превод с аргумента, че не може да бъде свързан с богинята, и го превежда като „Слуга на трона“.

Още от първите дни на египтологичната наука учените се опитват да намерят аргументирано обяснение на името на богинята, като установят нейната етимология. Най-ранният анализ е на германеца Курт Сете, професор в университета в Гьотинген, който вижда богинята като олицетворение на кралския трон Сет. Основните му аргументи са, че богинята най-често е представяна със знака на трона на главата си и че един пасаж в Текстовете на пирамидите (глава 511) изглежда се отнася до тази персонификация. През 1974 г. Юрген Озинг, професор в Свободния университет в Берлин, поставя под въпрос това мнение и посочва, че във въпросния текст Изида вероятно не се отъждествява с трона. Въз основа на фонетичната форма на името Aset (разпространена през Средното царство), изписването Iouset (рядко, но засвидетелствано при Рамзес II), коптската производна Mse, гръцката форма Isis и мероитската форма Wosh

Според проучване, проведено през 1999 г. от германския професор Хартвиг Алтенмюлер в Хамбург, имената на Изида и Нефтида, Асет и Небет-Хут на египетски език, първоначално са били обикновени епитети, използвани за идентифициране на двете главни оплаквачки, натоварени да защитават починалия. Първоначално епитетът „Асет“ е бил предназначен за обозначаване на траурния служител, който е бил прикрепен към главата на починалия. Тя стояла пред трупа по време на мумифицирането, а след това пред мумията, когато тя била отнесена в некропола. Вероятно тази ритуална роля е възникнала при погребалните церемонии на ранните египетски владетели. В този контекст епитетът „Асет“ би могъл да означава „този на облегалката за глава“, като египетският термин Асет е деформация на думата ouresit „облегалка за глава“.

Иконография

В египетското изкуство (стенописи, статуи и статуетки, барелефи, амулети) Изида е изобразявана предимно като антропоморфна богиня, представяна като гола жена в дълга, прилепнала рокля без презрамки, с глава, увенчана с йероглифния знак на царския трон. Подобно на други божества, Изида може да държи в едната си ръка йероглифа Ânkh, символ на диханието на живота, а в другата – скиптъра Ust, символ на божествената сила. През Новото царство, след като усвоява аспектите на богинята Хатор, украшението за глава на Изида често е заменяно с това на Хатор, състоящо се от герб, представляващ женски лешояд (символ на майчината любов), увенчан с два дълги говежди рога, обграждащи слънчевия диск (символ на раждането на бога създател), в едната си ръка държи систрума, а на врата си има тежката огърлица менат.

Богинята може да приема и животински форми. В погребалния контекст Изида придобива облика на змей – средно голяма хищна птица, която лети край мумията на Озирис. Изображенията на Изида могат да съчетават човешки и животински аспекти, като например жена с крилати ръце или жена с глава на крава. В Книгата на портите, в дванадесетия час на нощта, богинята придобива облика на ужасна змия Урей, натоварена да защитава последния портал към задгробния живот. На друго място, в Книгата на Амдуат, в петия час главата на Изида се издига на хълма, приютил пещерата Сокар, където Ра се регенерира с мумията на Озирис.

Възелът Tyet (Tit-knot или Isis-knot) прилича на възела Ânkh, с тази разлика, че двете му странични примки не са отворени, а сплескани и сочат надолу като две ръце, върнати назад покрай тялото. Тиетът е погребален амулет, смятан за свещен още от Старото царство. Въпреки това тя се превръща в символ, свързан с Изида и нейната менструална кръв, едва през Новото царство. Според глава 156 от „Книга на мъртвите“ този символ трябва да бъде изработен от червен яспис. Примерите, открити по време на археологически разкопки, обаче показват, че най-често материалът е бил по-малко благороден, изработен от дърво, камък или глинени съдове, но боядисан в червено (или червеникаво-кафяво), за да напомня за символиката на кръвта на Изида. Амулетът трябва да се окачи на врата на мумията в деня на погребението с помощта на конец, изработен от влакна на явор – храст, свързан с бог Озирис. Целта е да се подтикнат богинята Изида и нейният син Хор да защитят по магически начин мумифицираното тяло, като призоват майчината вярност на първата и синовната и отмъстителна ярост на втората:

„Имаш своята кръв, Изида; имаш своята магическа сила, Изида; имаш своята магия, амулета, който е защита на този велик бог, който потиска онзи, който го оскърбява.

– Откъс от гл. 156 от „Книга на мъртвите“. Превод: Пол Барге

Митологични епизоди

За разлика от древните гърци и римляни, египтяните са оставили много малко приказни истории, чието действие се развива във въображаем свят, населен с могъщи божества. Въпреки това египетските текстове, независимо дали са свещени, магически или светски, са пълни с препратки към боговете и техните дела. Благодарение на късните гръко-римски автори, които посещават Египет и неговите храмове, все пак е възможно да се преплетат различните източници и да се реконструира част от египетската митологична мисъл, съсредоточена главно върху фигурите на слънчевия бог Ра и неговите потомци Озирис, Изида, Хор и Анубис.

В мисленето на древните египтяни името на бог или човек е тясно свързано с Ка и активно участва в съществуването на своя притежател. Затова всички магически практики се основават на благоприятното или вредното използване на името на човека, към когото са насочени. При ритуалите за омагьосване символичното унищожаване на името е равносилно на унищожаване на самата душа и личност на притежателя му, дори ако той е бог. Един мит, записан на един от магическите папируси от Торино и преведен за първи път през 1883 г. от френския египтолог Еужен Лефевр, разкрива най-дръзката и нагла хитрост на Изида. Жертвата е слънчевият бог Ра, който е принуден от нея да й разкрие тайното си име, тъй като притежанието на този тайнствен теноним позволява на богинята да се възползва от неговите животворни и творчески сили. По-късно богинята използва тази магическа сила, за да даде живот на съпруга си Озирис и да излекува сина си Хор от многобройните рани, причинени от неговия съперник Сет.

Действието в мита се развива в далечни времена, когато бог Ра все още живее на земята заедно с божествата и хората, които тогава са един и същ народ. По онова време слънчевият бог все още не се е възползвал от нощния и подземния си престой в Дуат, който му е осигурявал непрестанни сутрешни прераждания. Тялото му отслабваше и богът изпадаше в старост. Един ден „устата на стареца се свила и слюнката му капела на земята“. Дискретно Изида събрала струйката слюнка и с малко пръст направила отровна змия. Тя поставила влечугото близо до царския дворец и по време на разходка слънчевият бог бил сериозно ухапан от змията. Отровен, слаб и с треска, Ра не знаеше какво да прави. Той помолил другите божества да му се притекат на помощ. Изида се появява пред жертвата си с невинен и притеснен поглед: „Какво е, божествен баща? Дали змията е донесла слабост във вас? Надигало ли е някое от децата ви глава срещу вас? Ако е така, тогава ще го унищожа с помощта на моята ефективна магия, ще го отблъсна от погледа на вашите лъчи!“ Бедният Ра обяснил страданията си на богинята, която веднага му отговорила: „Кажи ми името си, отче. Човек живее, когато се произнася името му! Болният побърза да изрече имената си и основните си славни титли, но не се оправи. Тогава Изида каза на Ра: „Значи името ти не беше сред тези, които ми спомена. Трябва да ми го предадеш, за да изчезне отровата! Човек живее, когато се произнася името му! Отровата беше все по-болезнена, стана по-силна от пламъка и огъня и величието на Ра каза: Приближи ушите си, дъще моя Изида. Нека името ми да премине от моя корем в твоя корем…“.

Най-ранното непрекъснато и пълно описание на мита за Озирис не идва от египетски документ, а от гръцки текст – моралния трактат „За Изида и Озирис“, написан през II в. от н.е. от Плутарх. Според този автор, който е бил сравнително добре информиран от египетските жреци по негово време, бог Озирис е царувал над египетския народ и му е донесъл благата на цивилизацията. Озирис и Изида били влюбени един в друг още преди да се родят. Още в утробата на майка си Нут двамата се обичаха силно. Плутарх съобщава, че Озирис, Сет, Изида и Нефтида са родени съответно на първия, третия, четвъртия и петия от епагоменалните дни, установени в зората на времето от Тот. Един ден Изида научава, че Озирис е имал сексуална връзка със сестра си Нефтис, като я е взел за самата Изида. Доказателство за този съюз е откриването на венец от мелило, оставен от Озирис на Нефтис. Нефтида родила Анубис, но го изоставила в деня на раждането му, страхувайки се от гнева на съпруга си Сет. Трогната от нещастната съдба на Анубис, Изида го осиновява и отглежда като свое дете. В една магическа формула, записана в гримоар на гръцки език, намерен в района на Теба и датиран към началото на IV в. от н.е., се описва ужасът на Изида от предателството на Озирис:

„Това е Изида, която идва от планината по пладне през лятото, девойка, покрита с прах; очите й са пълни със сълзи, сърцето й е пълно с тъга; баща й, Тот, великият, идва при нея и я пита: „Защо Изида, дъще моя, девойко, покрита с прах, очите ти са пълни със сълзи, сърцето ти е пълно с тъга и роклята ти е изцапана? Достатъчно сълзи!“ Тя отговори: „Не зависи от мен, баща ми, маймуно Тот, маймуно Тот. Бях предаден от моя спътник. Разкрих една тайна: да, Нефтида лежи с Озирис, моя брат, син на собствената ми майка.“ Тогава той й каза: „Това е предателство спрямо теб, дъще моя Изида. Тя му каза: „Това е предателство за теб, баща ми, апе Тот, апе Тот, баща ми, това е бременност за мен.“

– Магически папирус от Париж (откъс), превод Ален Версе.

Един ден бог Сет искал да се отърве от Озирис, когото ревнувал след историята за прелюбодеянието му с Нефтис. Поръчал да се изработи сандък от скъпоценно дърво и по време на един банкет обявил, че ще го предложи на този, чието тяло ще отговаря точно на размерите му. Озирис, който бил много висок, заел мястото си в него и веднага Сет, с помощта на седемдесет и двама съучастници, затворил тежкия капак върху него и го запечатал с гвоздеи и разтопено олово. След това Сет и неговите съучастници пренесли сандъка до танитското разклонение на Нил, откъдето той се носел към Средиземно море. Казва се, че това събитие се е случило на 17-ия ден от месец атир (19 ноември) през двадесет и осмата година от управлението на Озирис.

Богинята Изида е уведомена за убийството, докато е в град Коптос. Тя скърби и започва да търси тялото на починалия. По време на това търсене Изида научава от децата, че сандъкът на Озирис, носен от теченията, се намира във Финикия, в Библос, където е вграден в ствола на гигантски тамариск. Тогава Изида тръгва с лодка да търси съпруга си и пристига в Библос. След като се представила на крал Малкандре, Изида получила сандъка и ковчега и се върнала в Египет. Там тя скрива останките в околностите на Буто в блатата на делтата.

Но докато ловувал на лунна светлина, Сет намерил тялото и го нарязал на четиринайсет парчета, които разпръснал навсякъде. След това Изида се качва в папирусовата си лодка, за да търси частите от тялото на любимия си в лабиринта на блатото. Всеки път, когато намирала парче, тя нареждала да се построи гробница, в която жреците били натоварени да почитат паметта на Озирис. Единствената част, която не можеше да бъде намерена, въпреки усилията на Изида, беше мъжкият член, който беше изяден от рибата. Тя обаче е имала време да предаде на реката своята оплодителна сила.

Бруклинският папирус, написан в района на Хелиополис по време на управлението на Псаметих I, представлява текст, в който са изброени египетските митове за градовете и регионите в делтата на Нил. Няколко кратки записа разказват за пренасянето на парчетата от тялото на Озирис. В една от тях бикът Мневис носи на гърба си пакет, съдържащ черния дроб, белите дробове, далака и червата на убития бог. Друг, за съжаление непълен на места, ни дава информация за пренасянето на други реликви в некропола на Кер-ха (Кайро). Пакетът се поставя на гърба на магаре и пътуването се извършва под надзора на богините Изида и Нефтида:

„Що се отнася до Сепа, той е Озирис; нарича се Ламбо. Качиха го на гърба на едно магаре, но той отслабна под него и легна на земята. Тогава Изида и Нефтида поставили малко от Божественото семе до носа му; той се изправил под него и веднага започнал да ходи. Боговете събрали тези потоци от божествените мощи на Озирис, Изида, Нефтида и Тефнут, след като ги намерили в Летополис, скрити в един храст, невиждани и нечувани. Заведоха го в пещерата в скалата Пи-Хапи. Жените увивали лопатката-мехакет и пищяла и правели от тях мумия, наречена Озирис, поставена върху гръбнака на магаре. Накараха го да се качи на гърба си и да командва. Но той се преобърна под него и падна на земята. Той отслабна под него, крайниците му бяха уморени. Тогава Изида и Нефтида поднесоха семената си на ноздрите му; той ги помириса. След като еякулира, той се изправи. На гърба му слагат реликвата кхем, която е името на камшичето. Той се търкаляше по земята, падаше под него и се свличаше на земята. Разтворили бедра, те бяха сложили ръце върху зърното му.

– Бруклински папирус 47.218.84, § 11. Превод: Димитри Микс

Още в Текстовете на пирамидите (24 в.) се споменава, че Сет, убиецът на Озирис, е осъден да носи останките на жертвата си на гърба си и че се огъва под тежкия товар. Магарето обикновено се смята за сетинско животно и като такова се принася в жертва по време на празненствата в чест на Озирис (месец Хояк в Едфу). В епизода, разказан в Бруклинския папирус, животното не е представено като прокълнато. Когато се срива под тежестта си, Изида и Нефтис се грижат за него. Те възстановяват силата и сексуалната му енергия, като вдигат дрехите си и разкриват интимността си под ноздрите му. През I в. този репродуктивен ритуал е припомнен от Диодор по повод инвеститурата на новия бик Апис: „През посочените четиридесет дни свещеният бик е видим само за жените: те се поставят пред него и откриват гениталиите си; през другото време им е забранено да се показват пред него. (Историческа библиотека, книга I, 85). Изложбата е посветена не толкова на животното, колкото на душата на Озирис, която то носи. Заради убийството си богът е изпаднал в състояние на летаргия и въпросът е да го събудим, като стимулираме сексуалните му импулси. Този призив към живот вероятно е вдъхновен от наблюдението на поведението на животните (еднокопитни, говеда, кози). Когато женската е в период на разгонване, тя отделя специфични феромони, които мъжкият открива, като подушва урината или въздуха (тези миризми могат да се носят на няколко километра) и като свива горната си устна, за да използва вомероназалния орган, разположен под вътрешната повърхност на носа (отношение на флемена).

В Древен Египет опечалените със своите викове, оплаквания и песни са определяли темпото на пренасяне на тялото до мястото на последния му покой. Този обичай, установен в чест на починалия, датира от древни времена. Смъртта обикновено се възприема като безмилостен враг, който сее смут и болка. По време на погребения тя предизвиква дълги оплаквания, които са едновременно искрени и пресилени, особено от професионалисти, наети за случая.

В Текстовете на пирамидите, погребални надписи за монарсите от 5-та и 6-та династия (около 2200 г. пр.н.е.), богините Изида и Нефтида обикновено образуват двойка. В много случаи те намират заедно трупа на брат си Озирис, оплакват го, грижат се за него, радват се след мумифицирането му, придружават го до гробницата и го посрещат в задгробния живот:

„Формула за рецитиране – Двете врати на небесната порта са отворени и двете врати на небесните простори са отворени благодарение на състраданието на боговете, които са в Пепи, защото те дойдоха при Озирис Пепи заради звука от виковете на Изида, заради виковете на Нефтида и заради плача на тези двама Благословени за този Велик, който се е възнесъл в Даура. (…) Твоят парфюм се излива от Изида, тъй като Нефтида те е пречистила. Това са двете сестри, велики и внушителни, които са събрали плътта ти, които са свързали крайниците ти и които са направили така, че двете ти очи да се появят в главата ти, лодката на нощта и лодката на деня!

– Откъси от глава 670 от Текстовете на пирамидите. Превод: Клод Кариер.

Оплакванията на двете сестри се изпълняват и по време на големите религиозни празници, посветени на възраждането на Озирис. В град Абидос, високо място на озирийските вярвания, всяка година в храма се провеждала свещена драма с участието на две млади девойки, които играели ролите на Изида и Нефтида. Между 22-ри и 26-ти ден на месец Хояк (ноември) двете актриси пеели под звуците на тамбура, придружени от свещеник. Най-често представителката на Изида пее сама, но много често тя пее в дует с Нефтис. Песента е дълъг плач, който внушава тъгата от раздялата, но също така е и призив към отсъстващия бог да се върне при оплаквачите:

„(в дует) Благодарение на нас забравихте скръбта. Събираме крайниците ти за теб, оплаквайки те, за да защитим тялото ти… Ела при нас, за да забравим твоя противник, Ела при нас в образа, който си имала на земята. (…)(Изида)Ах, ела при мен! Небето е съединено със земята, сянката е дошла на земята днес и небето е съединено със земята. Ах! ела с мен! (…) О, господарю на любовта, ела при мен (моя) господар, за да те видя този ден. Братко мой, върни се, за да те видим отново. (…) „

– Кратки откъси от „Плачът на Изида и Нефтида“. Превод: Клер Лалует

Още в текстовете на пирамидите от Старото царство е официално засвидетелствано, че богът сокол Хор е син на двойката Озирис и Изида. Зачатието на Хор е вписано в астрално измерение, като баща му е сравняван със съзвездието Орион, на египетски Sah, т.е. „Пръстът“ или „Пътешественикът“, а майка му, богинята Изида, се възприема като олицетворение на съзвездието Голямо куче, на египетски Sopedet, „Ефикасният“.

След това това раждане е интерпретирано и представено като посмъртен плътски съюз, в който Изида, превърната в птица джерит (или „змей“, вид средно голяма хищна птица), се сродява с мумията на Озирис, кацайки върху неговия фалос. За първи път този епизод е изобразен през Новото царство в погребалния храм на цар Сети I в Абидос. Тази сцена се повтаря до римската окупация на Египет, например в Озирийския параклис, разположен на покрива на храма на Хатор в Дендера. В Големия химн към Озирис на стелата на Аменмес, датирана от XVIII династия и съхранявана в Лувъра, богинята Изида е описана като жена, чиито две ръце са като птичи крила. Тя размахва криле и лекият бриз предизвиква животворно дихание, което кара душата на Озирис да оживее; Озирис се възражда и двойката зачева Хор, законния наследник на фараонската власт:

„Изида, Ефикасната, закрилница на брат си, го търси без умора, броди из тази скръбна земя и не се успокоява, докато не го намери. Засенчвайки с перушината си, произвеждайки въздух с двете си крила, правейки жестове на радост, тя довежда брат си, повдигайки това, което е било увиснало, за Онзи, чието сърце не работи; извличайки семето му, създавайки наследник, тя отглежда детето в самотата на непознато място, възцарява го, с укрепнала ръка, във Великата зала на Геб.“

– Откъс от Великия химн на Озирис. Превод на А. Barucq и Fr. Даума.

Стелата на Метерних, датирана от времето на Нектанебо II и съхранявана в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк, е археологическо произведение, открито в района на храма на Мневис в Хелиополис. Цялата му повърхност е покрита с божествени изображения и магически надписи, предназначени за лечение на ужилвания от скорпиони и ухапвания от змии. Една от формулите изобразява митологичен епизод, разказан от самата богиня Изида. Действието се развива след смъртта на Озирис. Изида успява да избяга от къщата, в която Сет я е поставил под домашен арест. Бог Тот идва да я посрещне и я съветва да се скрие при Хор, за да може той да има възможност да порасне и да заеме трона на Египет. Изида пътува из страната, придружавана от седем опасни скорпиона:

„Тръгнах вечерта и седемте скорпиона ме последваха, за да ми помогнат: Тефен и Бефен бяха зад мен, Местет и Местетеф бяха до мен, Пете, Цете и Матет водеха пътя. Дадох им много строги заповеди и те направиха каквото им казах: Не се подчинявайте на никого, не почитайте нищо, което е червено, не правете разлика между възвишените и простите, веднага се смирете! Пази се да не придружаваш онзи, който ме търси, докато не пристигнем в Перси, града на двете сестри, на мястото, където започват блатата на делтата, до края на сушата!“

Изида пристига в красива къща. Една благородна дама се приближава до вратата, но я затваря от страх от седемте скорпиона. Разтревожени, седемте скорпиона предприемат съгласувани действия и обединяват отровата си върху жилото на Тефен. Един слуга отворил вратата, за да пусне Изида, но Тефен се промъкнал през къщата до стаята на сина на дамата, за да го ужили болезнено. Отровата била толкова силна, че в къщата избухнал пожар. Като по чудо дъждът започна да вали, за да потуши пожара. Виждайки отчаянието на благородната дама, сърцето на Изида се развълнува и съжали. Богинята положила ръце върху умиращото дете и предизвикала отровата:

„Отровата на Тефен, ела тук и се влей в земята! Отровата на Бефен, ела тук и се спусни към земята! Аз съм Изида, богинята, господарката на магическите добродетели, магьосницата, чиито формули са могъщи. Всяко влечуго, което хапе, ми се подчинява. Слизай долу, отрова на Местет! Не бързай, отрова на Местетеф! Не се изкачвай, отрова на Пете и Цете! Не мърдай, отрова на Мате! Падни, уста на този, който хапе! Изида, великата вещица, застанала начело на боговете, на която Геб дава вълшебната си сила, за да изгони отровата, заговори. Нямате сила! Спрете! Върнете се! Бягай назад, отрова, не се изкачвай!

След още няколко вълшебни думи момчето възвърна здравето си, дъждът спря и огънят угасна. Благородната дама съжалила, че е била кисела, прегърнала Изида и обсипала богинята и слугата с красиви дарове.

Още от началото на египтологията са събрани много истории за детството на Хор, най-често върху магически статуи или в гримоари, предназначени да отблъскват злите духове, причиняващи ужасни болести. В блатата на Хемнис около град Буто Хор, скрит от ужасния Сет и изоставен от майка си Изида, която била заета да търси средства за препитание, станал жертва на ужилвания от скорпиони, ухапвания от змии, треска, диария, осакатявания и др. Тези многобройни премеждия превръщат малкия бог в прототип на крехкото, невинно и беззащитно дете. Въпреки това той се появява и като младо същество, което успява да преодолее всяко свое страдание, като другите божества винаги действат магически в негова полза – на първо място Изида и Тот.

Магическата формула на стелата на Метерних съобщава, че един ден богинята Изида оставила малкия Хор сам да отиде и да проси храна от жителите на Буто. Вечерта тя намира сина си нежив и на косъм от смъртта. Отчаяна, Изида потърсила помощ от египтяните. Никой не успял да го излекува, но една стара жена й казала, че това не е нападение от Сет, а че синът й е ужилен от скорпион. Оплакванията на Изида накараха Нефтис и Селкис да се запътят към нея. Последният веднага посъветвал притеснената майка да се обърне към Ра. Развълнуван от отчаянието на Изида, слънчевият бог спрял своя ход, спрял в небето и изпратил Тот при умиращото момче. След много заклинателни думи Тот успял да изхвърли отровата от тялото на Хор, който веднага оживял. След като това било направено, Тот наредил на жителите на Буто да бдят постоянно над младия бог в отсъствието на Изида. След това се върнал при Ра в небето и съобщил на своя учител, че слънчевата раса вече може да продължи нормално.

Обезглавяването на Изида е митологичен епизод, засвидетелстван още през Средното царство чрез три алюзии, които се появяват в глава 80 от текстовете на саркофазите – корпус от погребални текстове, използвани от знатните личности в Среден Египет:

„N е Животът, който възстанови главите, който възстанови шиите. N е този, който прави хранопроводите живи! Възстанових Атум. Възстанових главата на Изида на шията ѝ, след като възстанових гръбнака на Чепри в нейна полза.

– Откъс от гл. 80 от текстовете на саркофазите, превод Клод Кариер.

Впоследствие, от Новото царство нататък, митът е представен в пълноценни разкази, най-известният от които е „Приключенията на Хор и Сет“, записан в папируса на Честър Бийти.1 За да разбере кой е по-подходящият наследник на Озирис, енергичният Сет предизвиква младия Хор. Двамата богове се превъплъщават в образа на хипопотами и се гмуркат във водите на Нил, за да се бият до смърт. Ако някой от тях излезе от водата, преди да са минали три пълни месеца, той не е достоен за кралския пост. Тази конфронтация е записана и в календара на папирус № 86637 от Кайро. Според последния документ сблъсъкът е станал на двадесет и шестия ден от първия месец на сезона Ахет (първия месец на египетската година), което е в началото на наводненията на Нил около юли-август. Богинята Изида, която била останала на брега на реката, се уплашила и се страхувала за живота на сина си Хор. Тя бързо прави магически харпун, който сам достига до жертвата:

„(…) Двамата мъже се гмурнаха. И Изида започна да се оплаква: „Сет иска да убие Хор, детето ми. Тя донесе кълбо конци. Тогава тя направи въже, донесе меден прът, разтопи го в оръжие за вода, завърза въжето за него и го хвърли във водата, където се бяха гмурнали Хор и Сет. Но металът се врязва в тялото на сина му Хор. И Хор извика: „За мен, майко Изида, майко моя, извикай харпуна си, отвържи го от мен. Аз съм Хор, син на Изида. При тези думи Изида извика и каза на харпуна да се отвърже от него: „Разбери, че това е моят син Хор, моето дете, този. И харпунът й се откъсна от него.

– Приключенията на Хорус и Сет (откъс). Превод: Michèle Broze.

Обезглавяването на Изида от Хор, записано в папируса „Приключенията на Хор и Сет“, не показва как богинята е възстановила живота си или как се е озовала с нова глава на раменете си. През II в. от н.е. гръкът Плутарх в своя трактат „За Изида и Озирис“ споменава този епизод под прикритие, но предупреждава читателя, че египтяните не са имали нищо против да разказват митични епизоди, свързани с разчленяването на Хор и обезглавяването на Изида:

„Била е голяма битка, продължила няколко дни и завършила с победата на Хор. Тифон е окован и предаден на Изида. Но богинята не го убива, а го освобождава и му дава свобода. Хор се възмути много и като сложи ръка на майка си, откъсна царската забрадка, която тя носеше на главата си. След това Хермес слага на мястото на забрадката шлем с кравешка глава.

– Плутарх, „Изида и Озирис“, откъс от параграф 19. Превод: Марио Мьоние.

През гръко-римския период тези митологични данни се появяват по-ясно в папируса Джумилхак – религиозна монография, посветена на легендите за Кинополитания, египетска област под активната закрила на Анубис, осиновения син на Изида. Тук митът смесва различни традиции. Виновникът за обезглавяването е богът-сокол Анти, който е оприличен на Хор и Анубис, а жертвата е богинята Хатор, която е оприличена на Изида и кравата Хесат. След като Анти обезглавява Хатор-Изида (Джумилхак IX, 1 и XII, 22) в град Атфие (Афродитополис), богът на слънцето Ра го осъжда на смърт чрез изгаряне, като палач е бог Тот. Но кравата Изида-Хесат, която междувременно е възвърнала живота си и е трогната от тъжната съдба на убиеца си, съживява Анти-Хора, като поставя костите му в кожата си (като мъглявина) и поръсва всичко с майчиното си мляко:

„Някой дошъл да извърши това престъпление в царството Афродитополис, което се случило в храма на Хатор, господарката на Мефката. А Ра и Енеадата, като чуха за това, изпитаха най-висш гняв и възмущение. И Ра каза на Енеада: „Колкото до плътта и кожата му, майка му ги е създала с млякото си; колкото до костите му, те съществуват благодарение на семето на баща му. Така че нека кожата и плътта му да бъдат отстранени от него, а костите му да останат у него. (…) След това той отиде в ном Дунай с боговете от свитата си, начело с Тот, а кожата му беше с него. Сърцето на Хесат беше щастливо заради нея. И тя отново изкара млякото си за него, за да поднови раждането му, и изкара млякото до края на гърдите си, и ги насочи към кожата му там, и накара млякото да потече в нея. (…) беше там в добро здраве, плътта му отново стана твърда за него и формата му отново се появи. Майка му, Изида, го гледаше като малко дете, след като поднови раждането си в този град (…)“.

– Извлечения от папирус Jumilhac (XII,22-XIII,10). Превод: Жак Вандие.

Друг пасаж от папируса Джумилхак посочва, че богинята е намерила живот в град Ниут-нет-иет, т.е. „Градът на кравата“. Археологията все още не е открила това място, но то вероятно се намира на остров, който е съществувал близо до Техне. Бог Тот отрязал главата на една крава и я поставил върху обезглавеното тяло на Изида. След няколко заклинания богинята отново оживяла:

„Богинята там е Изида, от града на кравата (…) Що се отнася до този град на кравата, който е дал името си на този район, това е (алюзия) за кравата, която е намерена от Тот в този град. Той върнал главата ѝ (= главата на кравата), която сложил на шията на тази богиня, след като в района на Афродитополис било извършено престъпление. Но той (= Тот) я съедини (= главата) с шията благодарение на своите прослави.“

– Откъси от папирус Джумилхак (XXI,1-9). Превод: Жак Вандие.

Места за поклонение

През цялата история на Древен Египет богинята Изида е била почитана на много големи и малки места, пръснати по долината на Нил. Висшите места на вярата били храмът в град Пер-Хебит (Бехбейт ел-Хагар на арабски) и храмът на остров Филе. Докато първият е превърнат в руини от разхвърляни блокове, вторият е издържал успешно проверката на времето.

Най-старото споменаване на светилище, посветено на Изида, датира от Старото царство и се намира в текстовете на пирамидите, според които храмът се намирал в град Неджеру в 12-ия ном на Долен Египет. Вероятно това е днешната местност Бехбейт ел-Хагар, недалеч от Бузирис, голям град от 9-ия ном, посветен на Озирис. По време на Средното царство Бехбейт ел-Хагар вероятно е основното място за поклонение на Изида. Нейният култ обаче е засвидетелстван и в 13-ия ном, където тя се свързва с богинята котка Бастет. Жреците на Хелиополис, градът на слънчевия бог Атум-Ра, я включват в своята вяра още през V династия, като я превръщат в едно от деветте божества на Енеадата. В същото време присъствието на Изида е засвидетелствано и в I ном и по-конкретно в Мемфис, столицата на страната. В Гиза, от 18-та династия нататък, параклисът на пирамидата на Енутсен, съпругата на Хеопс, е променен и посветен на „Изида, господарката на пирамидата“.

В Горен Египет култът към Изида е повсеместен. В 9-ия ном тя е почитана в Ахмим (Панополис), града на итифалическия бог Мин. В 8-ия ном, в Абидос, най-високото място на Озировия култ, Изида присъства естествено. По време на 19-ата династия [[Погребалният храм на Сети I (Абидос)

В северната част на Египет, в сърцето на делтата на Нил, се е намирал храмът на Изида в древния Исиополис – „Градът на Изида“, разположен между градовете Мансура и Самануд (Себенитос). Сега този град е известен като Бехбейт ел-Хагар („Бехбейт на камъните“). Градът дължи арабското си име на египетския топоним Пер-Хебит „обиталище на празника“, често съкращаван на Хебит и засвидетелстван от времето на Аменхотеп III (ел-Хагар „Камъните“ идва от многобройните и огромни блокове от сив и розов асуански гранит, които се струпват на мястото и са единствените останки от разрушения храм. Много е вероятно храмът да е построен от този материал, за да се свърже с Асуанския катаракта, където са почитани съответно Изида и Озирис на островите Филеас и Бигех.

(Географски координати: 31° 01′ 40″ с.ш., 31° 17′ 22″ и.д.)

Храмът на Изида в Бехбейт ел-Хагар, известен и с латинското си име Исум, е късна сграда, построена изцяло от гранитен камък. Това свято място вече не съществува, но останките му са запазени на археологически обект с площ от близо 7,6 хектара. Според проучванията на френската египтоложка Кристин Фавар-Микс храмът е бил дълъг около 100 метра и широк 60 метра. Светилището е било предшествано от пронаос (нито един от тях не е запазен, но диаметърът им може да се оцени на 1,50 м). Предполага се, че е имало и монументален входен пилон. Храмът и прилежащите му сгради (администрация и складове) са били заобиколени от обширна ограда. Тази стена е изградена от кални тухли с вълнообразни пластове, характерни за управлението на Нектанебо I. Според царските картуши, гравирани върху каменните блокове, храмът е построен през IV и III в. пр.н.е. от Нектанебо II, последния местен владетел, и от лагидските фараони Птолемей II и Птолемей III. Храмът е бил превърнат в руини много рано, може би в резултат на опустошително земетресение, тъй като след управлението на Птолемей III няма други сведения за него. Въпреки това е вероятно срутеният храм да е продължавал да бъде посещаван от поклонници и вярващи и след разрушаването му. Един от блоковете му е изпратен в Италия, за да бъде използван като реликва в храма на Изида, построен през I век в Рим, столицата на Римската империя.

Изследването на останките от Изеума в Бехбейт ел-Хагар показва, че местната теология си представя Изида като могъщо първично и универсално божество, равно по сила на бога-създател Атум. По-специално Изида е натоварена със задачата да защитава и съживява мумията на брат си Озирис, а оттам и всички починали фараони. Затова Озирис заема специално място в храма. На него са посветени няколко параклиса в задната част на храма, зад светая светих, както и на покрива, до който се стига по монументално стълбище. Във всеки Озиров параклис се почита конкретна форма на бога; параклисът, посветен на „Озирис, който се събужда здрав“, е събрал вярвания от цялата делта, тъй като египетската религия е организирана около местни вярвания и митични епизоди с много варианти.

В южната част на Египет, на нубийска територия, древният остров Филе, дълъг 300 метра и широк 135 метра, днес е потопен под водите на езерото Насър. Намира се на пет километра южно от град Асуан и близо до първия катаракта на Нил, където реката е претъпкана с гранитни острови и островчета. Храмът на Изида, построен тук по време на династията на Лагидите и римската окупация, почти изчезва завинаги, когато водите се покачват поради изграждането на древния язовир Асуан. През 60-те и 70-те години на миналия век паметниците му са преместени под патронажа на ЮНЕСКО на около 400 метра северно от първоначалното място, на остров Агилкия, който е на седем метра по-високо.

(Географски координати: 24° 01′ 18″ с.ш., 32° 53′ 20″ и.д.)

По всяка вероятност първата религиозна сграда, построена на Филеас, датира от династия 26 под формата на малък павилион с осем колони, вероятно в чест на победата на цар Псаметих I над нубийците през 595 г. пр.н.е. Четвърт век по-късно цар Ахмосис II построява малък храм на Изида на малко скалисто възвишение с три стаи в редица. По време на династия 30 Нектанебо I построява киоск с осемнадесет колони, който по-късно е преместен в южната част на острова по време на управлението на Птолемей II. Строежът на сегашното светилище на Изида започва едва в началото на III в. по времето на Птолемей I, на гърба на храма на Амасис, който по-късно е разрушен, за да се направи място за пронаос от десет колони, затворен с пилон. Птолемей III продължава работата, като построява мамиси пред западната кула на пилона. След това тази сграда е разширена по времето на Птолемей VIII. Не е известен периодът на изграждане на входния пилон пред мамисията. Предполага се обаче, че при Птолемей VIII дворът между двата пилона е бил затворен от изток с колонада, която образува портик за сграда с четири помещения. Самият храм на Изида е заобиколен от редица други светилища: храмът на Харендот (Хор) на запад, храмът на Имхотеп (архитект на Първата пирамида) и храмовете на Мандулис и Аренснуфис (двама нубийски богове) на южния преддверие, храмът на Хатор и киоскът на Траян на изток и храмът на Август на север.

От около десетте химна, гравирани по стените на храма във Филе, става ясно, че местните жреци са разработили теология, характерна за мястото, където Изида изпълнява четири основни функции. На първо място богинята е закрилница на тялото на своя брат Озирис, който трябвало да почива в Абатон – чисто и недостъпно място на близкия остров Бигех. На всеки десет дни статуята на Изида се изнасяла от храма в процесия, носена от жреци. След това тя отива с лодка до гроба на съпруга си, за да направи възлияние с мляко и опушване с тамян. Този ритуал съживява Озирис, дава му възможност да живее в задгробния живот и предизвиква ежегодното заливане на Нил. Втората функция превръща Изида в майка на сокола Хор, който обединява в нейно лице функцията на защитник на починалия цар и царската длъжност на управляващия владетел. Третата роля на богинята е на змията Урей, натоварена да защитава слънчевия бог Ра от Апофис по време на пътуването му към долния свят. Взети заедно, тези три функции превръщат Изида, на четвърто място, в богинята благодетелка на Египет, божество с демиургична власт, което ръководи всички градове в страната.

Озирийски мистерии

Първото хилядолетие преди Христа в Древен Египет се характеризира с дълбоки промени в религиозните вярвания. Една от най-важните промени, започнала по време на Новото царство, е възходът на култа към Озирис и Изида през Късния и Птолемеевия период. Озирис се превръща в покровител на монархическата власт и неговият мит е представен от фараоните и техните роднини като нова царска идеология. Значението на озирийските обреди продължава да нараства, особено на тези, които се извършват през месец Хояк (октомври-ноември). Във всяко голямо светилище има Озирейон – култов комплекс, съставен от параклиси, посветени на възраждането на Озирис, убит и разчленен от Сет. Всяка година там се повтарят едни и същи ритуали, по образец на магическите и погребалните жестове, извършвани от Изида в мита. С помощта на малки свещени фигурки жреците символично възстановяват тялото на мъченика. След това фигурките се съхраняват в продължение на дванадесет месеца, след което се погребват в специално предназначени за целта некрополи. Тази регенерация е символично поставена под покровителството на фараона, който в иконографията открива процесия от четиридесет и две божества, които се втурват към скърбящата вдовица Изида. Всяко божество символизира един от четирийсет и двата нома на страната и една от четирийсет и двете частици, разпръснати от убиеца из Египет. По този начин ежегодното пресъздаване на тялото на Озирис с помощта на тези фигурки е представено като процес на политическо обединение, осъществен от фараона в страна, която е засегната от различни трудности (династични кризи, чужди нашествия, народни бунтове).

По време на ритуалите в племето хояк Изида се появява като богинята Чентайт, чието име означава „Тази, която страда“ – обозначение на скърбящата вдовица. По време на Новото царство Чентайт е част от местния пантеон на Абидос и Бусирис, двата основни града на култа към Озирис. В иконографията богинята е разделена на Хентайт от Абидос с накит на Изида (трон) и Хентайт от Бусирис с накит на Нефтида, сестра на Изида. По-късно Нефтис се появява като богинята Меркетес – „тази, чийто пламък е болезнен“, за да даде на Изида-Хентайт истински женски партньор. Ролята на двете богини се определя от надпис в храма в Едфу: „Двете му сестри са с него (Озирис), те го закрилят, Изида е с Нефтис, Хентайт е с Мерхета, които издигат съвършенството на брат си“. Ролята на Чентайта е от съществено значение по време на ритуалите на Хояк, тъй като се оказва, че тези религиозни мистерии се провеждат в Пер-Чентайта или „обителта на Чентайта“. Това име се използва, наред с другото, за обозначаване на Озировите параклиси, разположени на покривната тераса на храмовете в Дендера и Филе. Там жреците изработват мумифицираните статуетки на Озирис. В параклис в Дендера е изобразен Чентайт, коленичил пред везни в присъствието на Хнум и Птах, първичните богове, които създават човешката плът. Предстои й да претегли съставките, донесени от всички богове на земята. Статуетката на „вегетативния Озирис“ е изработена от смес от зърнени култури (пшеница или ечемик), земя и вода. Чентайт е тази, която „транссубстанцира пшеницата и подмладява брат си в златния замък“. В египетския език пшеница и злато са две думи със сходно произношение (neb) и се прави поетично сравнение между цвета на пшеницата и този на благородния метал, смятан за кожа на божествата.

В продължение на повече от седем века, между края на IV в. пр.н.е. и края на IV в. от н.е., култовете към Изида, нейния настойник Сарапис (елинизирана форма на Озирис), техния син Харпократ и Анубис (бог на чакалите) се разпространяват от Египет в целия Средиземноморски басейн и дори отвъд него – в Арабия, Кушанската империя (Индия), Германия и Британия. Този религиозен феномен е един от най-забележителните в елинистическия и римския период. Богинята Изида е централната фигура в този пантеон. Много гръцки и римски градове я почитат официално. В съвременната научна литература това разпространение на египетските вярвания се нарича „египетски култове“, „александрийски култове“, „нилотски култове“ или „исиакски култове“.

Специалисти като Лоран Брико правят разграничение между култовете на Изида, които предхождат разпространението на култа към богинята през птолемейския период, и култовете на Изида, които съответстват на новата египетско-елинистична религия, създадена от Птолемеите под покровителството на бог Сарапис в Александрия и която ще бъде обогатена по време на средиземноморския си път с приноси от гръко-римския свят.

Гръцки територии

От края на IV в. пр.н.е. култът към богинята Изида е засвидетелстван на гръцка земя. Първоначално вярата се разпространява от емигрирали египтяни, вероятно търговци, които желаят да почитат божество, което им е скъпо извън Египет. Най-ранното споменаване на този факт е от 333 г. пр.н.е. в декрет, в който се припомня, че атинското събрание е предоставило на египтяните правото да построят храм на Изида в пристанищния град Пирея. Един от първите емигрантски свещеници е някой си Уафрес (Ouahibparê), който е роден в Бузирис в Долен Египет и умира около 250 г. в Деметриас в Магнезия. Друга такава фигура е жрецът Аполоний от Мемфис, който в началото на III в. основава култа към Сарапис и Изида на свещения остров Делос, смятан тогава за родно място на бог Аполон. Около десетилетията 230-220 г. пр.н.е. Изида и Сарапис имат храмове в Атика (Пирея, Атина, Рамнонте), Беотия (Орхомена, Хаеронея), Македония (Солун), Тракия (Перинт), Кария (Халикарнас, Керамос, Стратоника), Додеканезките острови, Цикладите и др.

През XX в. учените се опитват да обяснят бързото разпространение на култа към Изида в гръцките земи. Според белгиеца Франц Кумон (1868-1947) това разпространение е белег на империалистическо решение на династията на Лагидите, мнение, оспорено през 1960 г. от англичанина Питър Маршал Фрейзър, за когото това явление може би е причинено от гръцки наемници от армията на Лагидите, завърнали се от Египет. Други като Ричард Хардер защитават идеята за пропаганда, организирана от египетското духовенство. Изглежда обаче, че не е възможно да се интегрира исиачната дифузия в последователна и хомогенна схема. Създаването на места за поклонение е преди всичко резултат от желанието на отделни хора или групи от хора да практикуват религията си там, където се намират. Началото на поклонението обикновено е скромно и се практикува в частни домове. На втория етап, с увеличаването на броя на поклонниците и привличането на заможни граждани, египетските култове се интегрират политически в живота на гръцките градове. Първоначално подозрителни, след това властите поемат организацията на култа, за да го контролират по-добре, да построят обществени светилища и да плащат на жреците, както в Делос, Атина, Приене или Родос. Това официално поставяне понякога е последвано от искане за разрешение от гръцките богове. В средата на III в. истрийците се допитват до оракула на Аполон в Халкедон за възможността да въведат официален култ към Сарапис в своя град.

Въвеждането на култа към Изида или Сарапис в някой гръцки град може да се установи от писмени свидетелства, оставени от самите поклонници. Ареталогията на Изида е текст с прозелитичен характер, познат от множество копия и варианти. Това е дълга литания, в която се изброяват многобройните правомощия на богинята: суверен, законодател, демиург и т.н. Оригиналният текст изглежда е написан в Египет от свещеници от Мемфис през III в., може би за да се утвърдят като верен съюзник на царската власт на Лагидите, установена в Александрия, в лицето на силното теванско духовенство, което бързо се подчинява и се впуска във въоръжени бунтове. Не е известно обаче дали „Ареталогията“ е пропаганден текст, разпространяван от организирана религиозна или политическа сила, или е много популярен текст сред ентусиазирани поклонници:

Римският свят

От края на II в. пр.н.е. култът към Изида се разпространява широко в Италия и в Западното Средиземноморие. Въвеждането на египетската вяра в италийските земи вероятно започва в районите на Кампания и Рим благодарение на богати италийски търговци, прогонени от остров Делос по време на Митридатовите войни. Във вътрешността на страната Изида се споменава и в Нурсия и Тускулум. Много рано богинята се установява и в Сицилия, от края на III в., благодарение на силните дипломатически отношения, поддържани от крал Хиерон II с лагидските фараони. Разпространението на вярата се извършва от големи градски центрове като Путеоли, Помпей, Рим, Аквилея и Остия. В последния град пристанището, построено от император Траян, привлича много египетски търговци и поклонници на богинята. От времето на Август в Индустрия в Лигурия култът е въведен и финансово поддържан от две богати фамилии (известни в Делос преди разграбването му през 88 г. пр.н.е.) – Авили и Лоли. По време на управлението на Тиберий и Адриан Индустрия е известна с Исаеума и фабриката за бронзови култови предмети в египетски стил. През I в. в Помпей исиаките изглежда образуват просперираща общност. Земетресението, което разтърсва града през 62 г., разрушава храма на Изида. Той обаче е възстановен от Нумерус, богат частник. В замяна властите приемат малкия му син в местния сенат. Новият храм, разрушен през 79 г. от изригването на Везувий, е открит отново през 1764 г. по време на разкопки.

От I в. пр.н.е. култът към Изида се разпространява извън Италианския полуостров в останалата част на Западна Европа по алпийските пътища и на Изток благодарение на египетски и сирийски моряци и търговци. Култът пуснал корени в Рим въпреки съпротивата на римския сенат и въпреки религиозните преследвания по време на управлението на Август и Тиберий. Официализирането му датира от управлението на Калигула, който решава да построи храм на Изида на Марсово поле. В Галия, Германия и Бретан установяването на култа към Изида е следствие от римската колонизация, а проникването на култа съответства на основните търговски пътища, главно долината на Рона и в по-малка степен тази на Рейн. В Дунавските провинции (Дакия, Панония) колониите, в които са построени исихастки храмове, често са били и центрове на императорския култ. В Северна Африка присъствието на богинята остава скромно и се ограничава до крайбрежието в района на Картаген. В Иберия присъствието ѝ е забележимо в някои речни долини (Гуадиана и Дору). Към края на управлението на Комод Сарапис и Изида стават покровители на императора и империята. През II в. Северианският период бележи апогея на култа към Изида в древния свят. През III в., въпреки явното навлизане на християнството, вярата в Изида се запазва. До края на IV в. римската аристокрация, която остава привързана към защитата на езичеството, поддържа култа към Изида въпреки многобройните полемични нападки от страна на християнските среди.

Случайността на археологическите открития все още не е позволила да се открият останки от светилище на Изида на френска територия. Присъствието на нейния култ обаче е засвидетелствано от множество епиграфски източници (надписи върху стели или статуи). Нарбон е галският регион, който предоставя най-голям брой свидетелства от този вид. Основните райони са долината на Гарона, околностите на Тулуза (Толоса), Нарбон (Colonia Narbo Martius) и долината на Рона от делтата до градовете Лион (Lugdunum) и Виена (Colonia Julia Viennensis). Вярването вероятно е било разпространено в Галия чрез крайбрежните градове, посещавани от гърци, елинизирани ориенталци и италианци (кампанци), занимаващи се с морска търговия. Наличието на храм на Изида е засвидетелствано в Ним (Nemausus), град, основан от Август за военни ветерани, завръщащи се от Египет. Този факт е отбелязан с монети, на които е изобразен крокодил, прикован към палма (този мотив се появява на герба на града от 1535 г.). Ним е известен и с братството на анубийците, посветено на култа към чакала Анубис. В градовете Марсилия (Massalia) и Арл (Arelate) също има храмове на Изида. Този в град Лион (Лугдунум) вероятно се е намирал на хълма Фурвиер, където върху статуя на Фортуна е открит надпис, посветен на Изида Августа. От този град култът към Изида се разпространява в долините на реките Лоара, Алие и Сон. Египетски статуетки или статуетки в египетски стил са откривани спорадично по цялата територия на Галия. Такъв е случаят в Страсбург (Argentoratum). В този военен град култът към Изида изглежда не е имал храм, за разлика от Митра (Mithraeum de Koenigshoffen). В Париж доказателствата са също толкова оскъдни и съмнителни. Въпреки това можем да посочим откриването през август 1944 г. на египетски артефакти (фрагменти от керамични статуетки, останки от папирус от Книгата на мъртвите) в останките на сграда, която може да се тълкува като библиотека, намираща се в исихастко светилище (Латинският квартал, недалеч от баните на Клуни).

Реинтерпретации

Най-често срещаното изображение в гръко-римската скулптура е на Изида, която стои с тежестта на тялото си на един крак, държи систрум в дясната си ръка и ситула (малка ваза с дръжка) в лявата си ръка. Изглежда, че този начин на представяне се появява през първи век след Христа. Преди това, в елинизираните среди, в Египет на Птолемеите или в новите гръцки територии, придобити от богинята, Изида е изобразявана с рог на изобилието в лявата ръка и с патера (разширена чаша за пиене) в дясната. Този тип трябва да датира от III в. пр.н.е. и се среща в Александрия, Делос или е гравиран върху маслени лампи, открити в Помпей. Вторият тип изобразява богинята, която държи ситула в спуснатата си лява ръка и урей (змия) в дясната си ръка, вдигната напред. Един вид статуи, възникнали в Александрия около II в., изобразяват богинята, облечена в тънка туника – хитон, и тежко наметало с ресни – химация, чиито краища са завързани между гърдите.

„На първо място, дългата ѝ богата коса, леко накъдрена и широко разпръсната по божествената ѝ шия, се носеше с мека безгрижност. Върхът на главата ѝ бе обгърнат от неправилно сплетена корона с различни цветя. В средата, над челото ѝ, сплескан диск с формата на огледало или по-скоро имитация на луната, хвърляше бяло сияние. (…) Но това, което най-много заслепи очите ми, беше наситено черно палто, което блестеше с тъмно сияние. Тя обгръщаше цялото тяло, минаваше под дясната ръка и стигаше до лявото рамо, откъдето свободният ѝ край падаше отпред на възел, висеше на етажирани гънки до долния край и завършваше с ред ресни, които плаваха грациозно.

– Появата на Изида в съня на Луций. Апулей, „Метаморфози“ (откъси от глава XI), превод: П. Валет.

Въпреки че Изида е приета от гръко-римските народи, богинята все още е възприемана като чуждо божество. Многобройни епитети сочат египетския ѝ произход: Изида Египтия (египтянката), Изида Тапосириас по древното име на крайбрежния град Абусир (западно от Александрия), Изида Мемфитис (Мемфис), Изида Тахнепсис (планината Касион край Пелуза). Феномените Interpretatio Graeca и синкретизъм водят до това, че Изида е асимилирана или объркана с гръцки богини като Афродита, Тихея, Деметра и Хигия. В Италия богинята придобива облика на богинята Фортуна, почитана в Пренесте – божество на земеделието, плодородието и любовта. Тези многобройни асоциации превръщат Изида в богинята с десет хиляди имена Изида Мирионима :

„Единствена сила, целият свят ме почита в много форми, чрез различни обреди, под много имена. Фригийците, първородните на хората, ме наричат Майка на боговете, Богинята на Песинонте; местните атиняни – Кекропийска Минерва; кипърците, къпещи се във вълните, – Пафийска Венера; критяните, носещи стрели, – Диана Диктимус; триезичните сицилийци – Прозерпина Стигия; жителите на древния Елевзин – Актайска Церера, някои – Юнона, други – Беллона, трети – Хеката, четвърти – Рамузия. Но тези, които слънцето осветява при изгрева си с раждащите се лъчи, с последните си лъчи, когато се навежда към хоризонта, народите на двете Етиопии и могъщите египтяни, благодарение на древните си знания, ме почитат с подобаващия ми култ и ме наричат с истинското ми име – Изида Царицата.

– Речта на Изида към Луций, Апулей, Метаморфози (откъс от глава XI), превод: П. Валет.

През II в. в своя трактат „За Озирис и Изида“ гръкът Плутарх се опитва да даде философско обяснение на египетския мит. Според него египтяните са носители на много древно знание, запазено за малка група жреци и посветени. Тази истина е скрита зад символи и всеки фараон при възкачването си на престола е „посветен в тази философия, в която е скрито толкова много под формули и митове, които забулват истината и проявлението в неясен вид“. За да докаже тази скритост, Плутарх посочва три примера: сфинксовете, които подсказват наличието на загадъчна мъдрост в храмовете, името на бог Амон, което означава „Този, който е скрит“, и надпис, гравиран върху статуя на Нейт, почитана в Саис и оприличавана на Атина и Изида:

„В Саис на седящата статуя на Атина, която отъждествяват с Изида, има следния надпис: „Аз съм всичко, което е било, което е и което ще бъде, и моят воал (пеплос) никой смъртен още не е повдигнал.

– Плутарх, За Изида и Озирис, 9, превод Пиер Хадо.

Надписът от Саис се споменава за втори път през V в. от гърка Прокъл в коментара му към Платоновия „Тимей“, но в различна и по-развита форма:

„Това, което е, това, което ще бъде, това, което е било, Аз съм. Моята дреха (chitôn) никой не я е вдигнал. Плодът, който родих, е слънцето.

– Прокъл, Коментар към „Тимей“ на Платон, 21. Превод: Пиер Хадо.

Изразът „никой смъртен не е вдигал завесата ми“, възприет от Плутарх, е объркващ. Изкушаващо е да си представим статуя на Изида, чието лице е скрито под шал, който посветеният вдига като младоженец в деня на сватбата, когато забулената му съпруга се представя пред него, а разбулването означава откриване на скрити тайни. Това тълкуване не е много правдоподобно, тъй като египтяните не забулвали своите богини. Плутарх говори по-скоро за туника, а пеплосът е тежка вълнена дреха, докато вдигането на дрехата и разкриването на женския пол на Изида (или на богините, отъждествявани с нея) е митичен и иконографски мотив, засвидетелстван в Египет.

Героинята на Йо, гръцка жрица, превърната в юница, скоро е сравнена с Изида, египетската богиня с говежди аспекти. Според един гръцки мит, известен поне от Есхил насам, Зевс забелязал Йо и красивата жена скоро станала една от многото му любовници. Връзката им продължава, докато Хера, съпругата на Зевс, почти ги хваща. Зевс успява да се измъкне от тази ситуация, като превръща Йо в красива бяла юница. Хера обаче не се заблудила и поискала от Зевс да ѝ го подари. Хера поверява юницата на Аргос, стоокия, за да я пази от Зевс. Тогава Зевс помолил сина си Хермес да убие Аргос. Когато това се случило, Хера си отмъстила, като изпратила на Йо конска муха, която постоянно я жилела. Последният, разтревожен и разярен, избягал и обиколил много страни. Тя преплувала няколко европейски и азиатски морета и накрая пристигнала в Египет, където Зевс я накарал да възвърне човешката си форма. Там тя се омъжва за крал Телегонос и техните потомци управляват страната.

От тази история нататък латинските автори правят многобройни връзки между Изида и Йо, като например писателят Овидий, който в своите „Метаморфози“ (IX, 686-694) споменава Изида като дъщеря на Инахос, речния бог, за когото се смята, че е баща на Йо. През II в. митографът Аполодор обобщава мита за Йо в своя труд „Библиотеката“ (II, 7-9), като приравнява гръцката богиня с Изида:

„Йо първо стигна до Йонийския залив, наречен така заради нея; после, след като премина през Илирия и пресече Хаймос, тя прекоси пролива, който тогава се наричаше Тракийски, а сега заради нея се нарича Босфор. Отишла в Скития и в страната на кимерийците и след като пребродила огромни пространства земя и преплувала огромни пространства море, пристигнала в Египет. Там тя възвърнала първобитната си форма и на брега на река Нил родила син – Епафос (Атуше). Хера помолила Куретите да накарат детето да изчезне и те го направили. Когато научава за това, Зевс убива Куретите. Йо от своя страна се отправя да търси сина си. Тя се скита из цяла Сирия (било ѝ разкрито, че синът ѝ се намира там и е хранен от жената на царя на Библос) и след като намира Епафос, се връща в Египет и се омъжва за Телегонос, който тогава управлява египтяните. Тя издигнала статуя на Деметра, а египтяните нарекли богинята Изида. И на Йо те дадоха същото име Изида.

– От библиотеката на Аполодор в превод на Ж.-Кл.Кариер и Б. Massonie.

Мистериите на Изида

Срещата на гръцката и египетската култура по време на Птолемеевия период довежда до появата на Мистериите на Изида – култ към богинята, основан на публични празнични събития и по-конфиденциални церемонии. Последните са достъпни само за хора, които са преминали през духовно образование, започващо с посвещаване в митовете и символите на вярата в Изида по време на тайни нощни процеси, провеждани в стените на исихастките храмове.

Многобройни гръко-римски документи свидетелстват за съществуването на празнични дни, предназначени за благодарност към Изида. Тези дати напомнят за основните митични подвизи на богинята и структурират обществения живот на нейните поклонници. Обикновено фестивалът започва с шествие, което има за цел да представи божествените статуи на тълпата. Събитието продължава с молитви, възлияния и жертвоприношения и завършва с банкет в района на храма. Според календара на Филокал от 354 г. от н.е. исихастките дни са: Навигацията на Изида (Isidis navigum) на 5 март, Празникът на Пелусия (Pelusia) на 20 март, Празникът на Сарапис (Serapia) на 25 април, Празникът на лампите (Lychnapsia) на 12 август, Празникът на Изида (Isia) от 28 октомври до 1 ноември и Празникът на откровенията (Hilaria) на 3 ноември. „Навигацията на Изида“ е посветена на богинята, която е покровителка на корабите и моряците, по случай възобновяването на морското корабоплаване след зимната ваканция. Писателят Апулей от Мадаура ни е оставил живописно описание на това събитие (Метаморфози или Златното осле, глава XI). Друг празник, свързан с морето, е фестивалът Sacrum Pharia (април), предназначен за защита на конвоите с жито между Александрия и Рим. Серапея са земеделски празници, които съответстват на египетските празници на 30 фармути. Вероятно Пелузия е свързана с младия бог Харпократ, син на Изида. През есента седмицата на Исия е посветена на страстите на Озирис; тя започва на 28 октомври със смъртта на бога и завършва на 3 ноември с неговото възкресение. Тези дни пренасят в гръко-римските земи египетските празненства на месец Хояк, където по време на тайни и публични ритуали служителите пресъздават търсенето на Изида и възстановяват тялото на Озирис под формата на фигурки.

Според много гърци човек може да избегне смъртта и да оцелее в ограниченията, поставени от живота и съдбата. Тази идея е напълно изживяна и интегрирана в Елевзинските и Дионисиевите мистерии. Там, в таен инициационен ритуал, мистикът осъзнава дълбокия смисъл на митовете и получава утехата на духовното щастие. Много малко документи говорят за Мистериите на Изида, тъй като посветените са били задължени да пазят тайна. В „Ареталогия на Изида“ богинята казва, че е преподавала на мъжете посвещенията, което предполага, че в рамките на нейния култ е трябвало да има разкриване на скрито учение на онези, които са я помолили за него. Това откровение със сигурност е било съпроводено от обреди, предназначени да проверят решителността, способностите и смелостта на кандидата, но и да го приобщят към малката група получатели на знания. В един химн от I в. пр.н.е., открит в Маронея в Тракия, се възхвалява Изида за това, че „открила заедно с Хермес писанията и сред тях – свещените писания за мистиците и писанията от обществен характер за всички“. Съществуват малко доказателства за съществуването на групи от посветени, освен няколко споменавания за тях в погребални стели от I и II в., открити във Витиния, Рим и Бриндизи.

Според гръцката традиция, датираща от времето на историка Херодот, елинските богове и техните мистерийни култове имат египетски произход (История, II, 49-50). Това твърдение обаче няма достоверна основа. От друга страна, Херодот споменава за тези египетски церемонии, извършвани в чест на Озирис. Той съобщава, че на свещеното езеро в храма на Саис „през нощта се правят представления на Неговите страсти, които египтяните наричат мистерии“. Той сравнява този празник с Елевзинските мистерии на Деметра, но не дава много подробности, а предпочита да запази благочестиво мълчание по отношение на тези два ритуала (История, II, 170-171). При сегашното състояние на знанието обаче изглежда, че в Египет не е имало мистерии в смисъла, в който гърците ги разбират, т.е. обреди за посвещаване в религиозни тайни. Свидетелството на Херодот се отнася по-скоро до театрална постановка на основните епизоди от Озировия мит, свещена игра, в която героинята на Изида заема голямо място. В египетския случай тайната, за която говори Херодот, се дължи на мълчанието, което жреците са били длъжни да спазват по отношение на убийството на Озирис. Мълчанието се спазвало и по отношение на свещените реликви, поставени в гробниците, основани от Изида по време на търсенето на разпръснатите крайници.

Ако мистериите на Изида не произлизат от египетските традиции, тогава е вероятно мистериите на Деметра, чествани в Елевзина близо до Атина, да са източник на тази проява на исихастко благочестие. Факт е, че от V в. нататък двете богини, Изида и Деметра, са приравнени една към друга в гръцката мисъл. Херодот твърди, че „в град Бузирис в чест на Изида има много важно светилище на Изида; градът е разположен в средата на египетската делта; Изида е тази, която на гръцки се нарича Деметра“ (История, II, 59). През Птолемеевия период египетските жреци от Фаюм сами популяризират тази връзка сред гръцките колонисти. В химн към Изида, изписан с гръцки букви върху храма в село Нармутис, се казва, че богинята е „Изида с велико име, най-светата Део“, като последният теоним очевидно се отнася до Деметра, „Майката Земя“. Възможно е мистериите на Деметра и Персефона (нейната дъщеря) да са се празнували в самия Египет, където едно предградие на Александрия е получило името Елевзина. През II в. един химн, възхваляващ добродетелите на Изида, „Ареталогия на Маронея“, ясно свързва египетската богиня с атинското светилище Елевзина:

„Египет ти е харесал като място за пребиваване; от Гърция си почел най-вече Атина, защото там за пръв път си открил плодовете на земята. Триптолем, след като впрегна вашите свещени змии, раздаде, качен на колесницата си, семето на всички гърци; ето защо ние имаме желание да отидем да видим в Гърция Атина и в Атина Елевзина, като смятаме, че градът е украшението на Европа, а светилището е украшението на града“.

– Arétalogie de Maronée (извлечение), превод: Y. Гранжан.

Разказът на Апулей от Мадаура в книга XI на „Метаморфози“ е единственият древен източник, в който се описва посвещаването в мистериите на Изида. Богинята не заема централно място в историята, а по-скоро служи като посредник. Луций, героят на романа за Апулей, след като вижда богинята в съня си, решава да се подложи на посвещение. То е описано като доброволна смърт и спасение, получено по божествена благодат. Мистикът се спуска в подземния свят, където вижда слънцето да грее посред нощ:

„Приближавах се до пределите на смъртта; пристъпвах прага на Прозерпина и се връщах, пренесен през стихиите; посред нощ виждах слънцето да блести с искряща светлина; приближавах се до боговете долу и до боговете горе, виждах ги лице в лице и им се кланях отблизо. (…) Когато настъпи утрото и всички ритуали бяха завършени, аз се появих, носейки дванадесет одежди за посвещение (…) В самия център на свещеното жилище, пред образа на богинята, беше издигната дървена платформа, на която ме поканиха да се кача. Застанал и облечен в тънък ленен плат, но бродиран с ярки цветове, аз привличах вниманието (…) Посветените наричат тази дреха олимпийска мантия. В дясната си ръка държах запален факел, а главата ми беше опасана с благороден венец от палми, чиито блестящи листа се подаваха напред като лъчи. Така украсен в образа на слънцето, аз бях изложен като статуя, а когато завесите внезапно се разделиха, се появи шествие от минувачи, които искаха да ме видят. След това отпразнувах щастливия ден на моето раждане за религиозен живот с празнична трапеза и весели пиршества (…)“.

– Апулей, „Метаморфози“, книга XI (откъси). Превод: Пол Валет.

Посветеният е въведен в подземията на храма, където се предполага, че се намира Дуда – египетското царство на мъртвите. В Древен Египет починалите са получавали достъп до вечен живот, като са били асимилирани с Озирис. По време на Новото царство в гробниците на фараоните е имало погребална литература, предназначена само за тях; „Книгите на подземния свят“ представят час по час нощното пътуване на слънчевата кора. В „Мистериите на Изида“ изглежда, че посветеният се възползва от това тайно пътуване през целия си живот. През нощта той се отъждествява с Озирис и на сутринта се ражда като Ра, възроденото слънце. Това мистично пътешествие е под закрилата на Изида. В замяна на това откровение посветеният е обвързан със задължения за благочестие, чистота и послушание. Церемонията го отваря за нов живот; познаването на дълбокия смисъл на мита му позволява да участва като жрец в култа към богинята.

По време на посвещаването на Луций в мистериите на Изида (Метаморфози, XI) Апулей споменава за носенето на дванадесет туники-столи. Тези дрехи напомнят за дванадесетте часа на нощта и дванадесетте области на отвъдното, които Ра прекосява по време на подземното си пътешествие: „И от всички страни бях украсен с фигури на разноцветни животни: тук бяха индийски дракони, там – хиперборейски грифони, които друг свят ражда, снабдени с крила като птици. Посветените наричат тази дреха олимпийска мантия.

Други източници съобщават за съществуването на посветени в хептастолос, които носели седем туники, за да подражават на богинята Изида. Седемте дрехи напомнят за седемте астрологични планети (Слънце, Луна, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн), над които богинята Изида упражнява божествената си власт като царица на небето regina caeli. Според Псевдо-Иполит Римски в съчинението му „Срещу ересите“ (III в.) тайните на Изида са за египтяните „свещени, августейши и непроницаеми за всеки, който не е посветен. Тези мистерии не са нищо друго освен премахването на срамните части на Озирис и тяхното търсене от Изида, облечена в седем черни дрехи. Казват, че Озирис е вода. Природата е облечена в седем ефирни одежди – това са седемте планети, на които се дава алегоричното име „ефирни одежди“. Според Плутарх „дрехите на Изида са обагрени във всевъзможни пъстри цветове, защото нейната власт се простира над материята, която приема всички форми и претърпява всички промени, тъй като е способна да се превръща в светлина, мрак, ден, нощ, огън, вода, живот, смърт, начало и край.

Когато Луций получава посещение от Изида насън, тя не носи седемте астрологични одежди, а светеща туника, символ на деня, и черно наметало, символ на нощното небе: „Туниката ѝ, с променящ се цвят, изтъкана от най-финия лен, беше последователно бяла като деня, жълта като цветето крокус и светеща като пламък. Но онова, което най-много заслепи очите ми, беше наметало от наситено черно, което блестеше с тъмно сияние. Ленена туника от римския период (III в.), намерена през 1922 г. в гробница в Саккара, вероятно е дреха, носена по време на инициация. Всяка страна е украсена с две сцени. В предната част, в долния регистър, е изобразена група божества. Изида е изобразена в центъра, коленичила в гъсталак от папирус. Облечена е в дълга египетска роба, осеяна със звезди. Тя държи в ръката си змия, увенчана с атеф, и сякаш я целува. Тази сцена вероятно напомня за съюза на Изида и Озирис, като змията е съпруг на богинята.

Край на езичеството

Още през II в. в Египет действат християнски групи. Въпреки това до края на III в. те са само много малко малцинство; новата религия трудно се разпространява извън градовете и в селата. Вероятно при управлението на император Константин I езическата религия е запазила численото си превъзходство. Християнството започнало да проявява своята сила едва към края на IV в., насърчавано от много благоприятна имперска политика. По времето на Теодосий I разрушаването на Серапиум (храма на Сарапис) в Александрия през 391 г. е сигнал за жестоки сблъсъци, които разтърсват Египет през целия пети век. След 450 г. победата на християнството е очевидна. Ситуацията обаче останала объркана, тъй като много езичници се обърнали към вярата, за да избегнат преследване, но същевременно запазили старите египетски божества в сърцата си. През 485-87 г. храмът на Изида в селището Менутис, на няколко километра източно от Александрия, все още функционира пълноценно. През V в. богинята Изида остава популярна в Горен Египет, където местните езичници обединяват усилията си с блеммиите (номади), за да ограбват християнските манастири в покрайнините на пустинята.

През IV и V в. на остров Филе жреците продължават да практикуват култа към Изида в полза на нубийските и блемските народи. Практиката се запазва и след 453 г., когато е сключено политическо примирие между християнска Византия и езическите нубийци. Според историка Прокопий Кесарийски тези езичници били лишени от храма на Филе, когато император Юстиниан решил да изпрати армия под командването на генерал Нарсес около 535-537 г:

„Тези варвари имаха тези светилища на Филе до мен, но император Юстиниан реши да ги отнеме. Затова Нарсес, персарменец по произход (…), военачалник на тамошните войници, разрушил светилищата по заповед на императора, наредил да поставят под стража жреците и изпратил статуите във Византия.“

– Прокопий, Персийски войни, 1.19.36-37. Превод на А. Бернан.

Според египтолога Jitse Dijkstra твърдението на Прокопий е очевидно преувеличено. Храмът във Филе е един от най-добре запазените в Египет, така че не е бил разрушен. Най-много военните да изработят няколко барелефа, изобразяващи почитаните божества. Много е съмнително, че култът към Изида все още е процъфтявал във Филе през 530 г. Епиграфските свидетелства, оставени от поклонниците, са все още многобройни през III в., но започват да се изчерпват през IV в. Що се отнася до последните споменавания, те не надхвърлят 456-457 г. и са оставени само от отделни свещеници от същия род. От края на IV в. островът е седалище на епископия. Между 525 и 577 г. негов епископ е някой си Теодор, който поръчва поставянето на портрет на Свети Стефан в храм, превърнат в коптска църква след преминаването на войниците. През следващите десетилетия трите нубийски царства приемат християнството – Нобатия през 543 г., Макурия през 550 г. и Алодия около 570 г.

От Изида до Дева Мария

През първите четири века на християнската ера майчините фигури на Изида, майката на Хор, и Мария, майката на Исус, съществуват едновременно. В Египет и около Средиземно море култът към Изида процъфтява до IV в. и нейните фигури са широко разпространени. Най-ранното известно изображение на майката на Христос е картина в катакомбата на Света Присила в Рим, която може би датира от II век. Богородица е седнала и кърми сина си, а фигура сочи звезда над главата ѝ. Християнството се заражда в еврейската среда, където забраната за божествени изображения е много силна: „Не си прави кумир, нито никакво подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята“ (Изход 20:4). Следователно ранните християнски вярващи не са имали монотеистична изобразителна традиция. Следователно е напълно възможно те да са черпили от политеистичния репертоар. В иконографията на Изида обаче богинята много често е изобразена седнала на трон и кърмеща съвсем младия Хор. Заимстването от исихастките култове е още по-вероятно, тъй като гръко-римската култура не предлага друг модел на богиня, която да се грижи за децата.

Въпреки изчезването на култа към Изида в Египет и Европа, изместен от вярата в Исус Христос, египетската богиня остава в паметта на европейските учени като обект на интелектуално, художествено и научно любопитство. В периода между края на Средновековието и дешифрирането на йероглифите през 1822 г. учените продължават да изследват феномена на присъствието на Изида в Европа. По този начин са разработени множество исторически и етимологични теории. Въпреки че по онова време тези идеи са били смятани за верни, повечето от тях са били опровергани от съвременната наука (египтология, археология, филология и др.).

Късно средновековие

В схоластичната литература с нейните енциклопедии и граматически сборници има многобройни алюзии за египетските богове. Тъй като познанията за египетския език са загубени, митовете му са възприемани само през призмата на късните латински автори и са превръщани в благочестиви притчи. По този начин историята на Изида-Ио е редовно подхващана и коментирана между V и XIII век. В своите „Генеалогия на боговете“ и „Дами на Ренома“ тосканецът Йоан Бокачо е първият учен, който се освобождава от предразсъдъците на християнското богословие. С този автор, Изида, Апис и Тот

„Величието, божествеността и превъзходството ѝ след смъртта били толкова големи и прочути, че римляните, господарите на целия свят, ѝ построили много голям храм, в който установили големи и тържествени жертвоприношения и почит, както било прието в Египет.

– Boccaccio, Des claires et nobles femmes, преведена през 1401 г. от Laurent de Premierfait.

Около 1400 г. френската поетеса Кристин дьо Пизан в своето „Послание на Отея“ използва мита за Изида-Ио, за да подтикне хората към християнската вяра. Двете богини се разглеждат поотделно като две алегории, едната от които се отнася до Свещеното писание, а другата – до зачатието на Христос. Превръщането на Йо в крава и изобретяването на йероглифната писменост след пристигането му в Египет трябва да се възприемат метафорично от християните като стимул да се наслаждават на четенето на Евангелията:

„Тя се превърна в крава, защото както кравата дава мляко, което е сладко и питателно, така и тя даде сладка храна на ума чрез буквите, които намери.

– Послание на Отея, алегория XXIX.

Алегория XXV се основава на гръко-римската традиция, според която Изида е въплъщение на плодородната земя и изобретателка на земеделието. Богинята е и тази, която първа е посяла пшеницата и която кара дърветата да дават плодове всяка година. Този образ на плодородието трябва да приканва християнина да култивира семената на познанието в съзнанието си:

„Всички добродетели влизат в теб и растат в теб, както Исис прави растенията и всички зърна плодородни; така и доидбите ти се изграждат“.

– Послание на Отея, алегория XXV

Кристин дьо Пизан също поставя началото на нова идея, като превръща Изида в префигурация на Дева Мария. Плодородието на Изида, която ражда растения, е метафора на зачатието на Исус Христос:

„Там, където казва, че Исис, който е плантатор, трябва да прилича, можем да разберем благословеното зачатие на Исус Христос от светата надежда в блажената Дева Мария, майка на всяка благодат (…) Което достойно зачатие добрата надежда трябва да има в себе си и да се държи здраво за достойния член, както казва свети Яков Велики: Who conceptus est de spiritu sancto natus es Maria virgine“.

– Послание на Отея, алегория XXV.

Ренесанс

В началото на Ренесанса засиленият интерес на учените към египетската митология се проявява най-ярко в лицето на Джовани Нани, известен като „Аний от Витербо“, истински учен и гениален фалшификатор. През 1498 г. той публикува сборник, известен на френски език под заглавието Antiquités d’Annius. Тази коментирана антология съдържа съчинения, приписвани на древни автори като Беросус или Мането от Севенитос. Тези текстове са фалшификати, вероятно създадени от самия Аний, тъй като са явно повлияни от произведенията на Йоан Бокачо. Остава фактът, че Аний оказва голямо влияние върху своите съвременници. Основавайки се повече на Диодор Сицилийски, отколкото на Овидий, основният му принос е да раздели на две мита за Изида и Йо, които дотогава са били тясно обединени в европейската мисъл. Според неговия псевдо-Берос Аний разработва хронология, в която митологичните герои са обожествени герои (Книга V, Вавилонски древности) и в която са обобщени ключовите събития от управлението на седемнадесет вавилонски царе. Аний вмъква делата на египетската двойка в тази времева рамка. За Озирис се казва, че е роден от Рея през двадесетата година от управлението на Нино, третия вавилонски цар. През четиридесет и третата година се казва, че е осиновен от Дионис, син на Амон, и е възкачен на трона като цар на Египет. Неговата сестра и съпруга Изида е родена през първата година от управлението на царица Семирамида и изобретява градинарството и отглеждането на зърнени култури при петия вавилонски цар Замея. Вдъхновен от пътешествията на Озирис, за които разказва Диодор (Историческа библиотека, книга I, 20), Аний разказва за пътуването на Озирис и Изида в Европа. По време на този престой героят се задържа повече в Италия, където в продължение на десет дълги години се бори с великани. След смъртта на Озирис в Египет Изида се завръща в Италия, където продължава цивилизаторската си дейност (под името Церера) и където според Аний богинята за първи път изпича хляб (във Витербо). Това твърдение е вдъхновено от Плиний Стари (Естествени истории, книга VII, глава 57, 1), който съобщава, че богинята заменила жълъдите със зърнени храни за хората в Атика и Сицилия.

Митографът Джовани Нани, близък приятел на папа Александър VI, повлиява на художника Пинтурикио да нарисува мита за Озирис на тавана на апартамента на Борджиите в двореца Ватикана в Рим. Тази рисувана версия се разминава с традиционната версия за Изида-Ио, любовница на Юпитер. В него са показани шест последователни епизода: бракът на Изида и Озирис, обучението на двойката в земеделски умения, убийството на Озирис от Тифон и гигантите, търсенето от Изида на разчлененото тяло на Озирис и неговото погребение, появата на бика Апис пред гробницата на Озирис (представена като пирамидален златарски обект) и окончателният триумф на Апис. Последната сцена показва процесия, в която свещеният вол се пренася в преносима скиния. Този последен епизод е измислица на Джовани Нани, за да прослави папа Александър VI, чиято семейна емблема е бикът. Смята се, че фамилията Борджия има приказен произход и произхожда по пряка линия от египетския Херкулес, син на Изида и Озирис.

По време на Ренесанса европейските учени преоткриват Corpus Hermeticum – пъстра колекция от философски текстове, основани на мистичните и езотерични учения, приписвани на Хермес Трисмегист, „Трикратния велик“. Зад този майстор стои известният египетски бог Тот, който е бил оприличен на божествените фигури на Хермес и Меркурий. Още през Средновековието християнските духовници са заинтригувани от учения Трисмегист и се опитват да идентифицират неговата личност. Въпросът бил дали той трябва да се смята за древен бог, или само за мъдрец, който е разбрал някои божествени тайни. Едно от решенията е да го признаем за истински човек, за герой, обожествен в тъмните векове на човешката история. Някои виждали в него доблестния Меркурий, изпратен от Юпитер да успокои и убие Аргос, затворника на Йо-Исис. Повлияни от „Ареталогиите на Изида“, в които се казва, че богинята е родена от Хермес и че двамата са изобретили писмеността, героите на Изида и Трисмегист са смятани за исторически съвременници на Мойсей и дори за предшественици или съперници на този пророк, известен и признат като създател на еврейските закони и предшественик на християнството.

„Казва се също, че тя открила (което е много по-чудесно за една жена) с помощта на тънкостите на ума си някои фигури и букви, подходящи не само за тяхната реч, но и за разбиране на науките, като им показала в какъв ред трябва да ги свързват и как да ги използват.

– Бокачо, „Прочутите дами“, изобретяването на йероглифите и науката от Изида.

От късното Средновековие нататък богинята Изида се радва на нов интерес от страна на учените благодарение на внимателното изучаване на древните автори, както и на многобройните открития на египетски или подобни на египетските статуи и фигурки, оставени от последователите на древните култове към Изида. Ренесансът е време, когато много учени вярват, че древни храмове на Изида могат да бъдат открити почти навсякъде: в Париж, Аугсбург, Соасон, Турне и др. Напредъкът на историческата наука през XIX в. показа, че с повечето от тези твърдения се злоупотребява и те нямат сериозна основа.

Двама гръко-римски автори съобщават за присъствието на боговете Озирис и Изида в Европа. Според Тацит, римски сенатор и историк от I в., древните германци са почитали египетската богиня:

„Някои от суевите също принасят жертви на Изида. Не мога да открия нито причината, нито произхода на този чужд култ. Само фигурата на кораб, която е негов символ, съобщава, че той е дошъл при тях отвъд морето. Затварянето на боговете в стени или представянето им в човешка форма се струва на германците твърде недостойно за небесното величие. Те посвещават гъсти гори, тъмни лесове и под имената на божества почитат това, което очите им не виждат, в тези тайнствени уединения.

– Tacitus, Mœurs des Allemains, chap. IX.

Присъствието на Озирис в Централна Европа е засвидетелствано от Диодор Сицилийски, гръцки историк от I век, който съобщава за лапидарен надпис, за който се предполага, че е гравиран върху паметна колона в Ниса в Арабия:

„Пътувал съм по цялата земя до необитаемите места в Индия и до областите, които са наклонени към Мечката, до изворите на Истър и оттам в други области до Океана.

– Диодор, Историческа библиотека, книга I, глава 27.

Подобно на италианците, германските учени също разсъждават върху мита за Изида и Озирис. Като се опира на Тацит и Диодор, Йохан Турмайр публикува през 1554 г. в Инголщат много подробна хроника за пътуването на двойката Ориз и Айзен (Озирис и Изида) до Германия. Много детайли са взети, без ограничения и критичен дух, от работата на фалшификатора от Витербо Джовани Нани, като например споменаването на военната експедиция на Озирис в Италия, десетгодишното му управление в тази страна, завръщането на Изида в Европа след убийството на съпруга ѝ или съществуването на Озирова стела във Витербо – всъщност груб фалшификат, за който се твърди, че е открит от Нани в родния му град. Немският митограф поставя египетската експедиция около 2200 г. от света и представя двойката като героични хора, обожествени след смъртта си:

„Цар Апис или Ориз продължил нагоре по Дунав до изворите му, където бил прекрасно приет от нашия цар Марс, когото заедно със съпругата си Айзен научил на изкуството на коване на метали, земеделие, медицина, добродетелите на билките и приготвянето на бира от ечемик. (…) (Айзен) живял около четиристотин години. След смъртта на съпруга си тя се върнала, за да научи всички хора на знанията, които споделяла със съпруга си. Тя пристига и в King Schwab в Германия. Там, наред с други неща, тя научила хората да пекат хляб и да тъкат платно, а също така им показала ползата от виното и маслото. Тя е смятана и за благодетелка и е призната за царица на боговете. Образът ѝ е нарисуван във формата на лодка, за да покаже, че е дошла от чужди земи през моретата. След това кралица Фрау Ейсен заминава за Италия, където я наричат Церера, Юнона, regina dearum или кралица на небето.“

– Johann Turmair, Chronica (извлечения), 1566 г., folio XXXIX verso.

Ако Йохан Турмайр поставя пътуването на Изида при управлението на митичния Марс, петия крал на Германия, други като Конрад Пьотингер, Андреас Алтхамер или Буркард Валдис поставят това пътуване при управлението на неговия наследник, известния крал Гамбринус:

Между XVI и XVIII в. германските хуманисти и историци проявяват постоянен интерес към фигурата на Изида и обсъждат цитатите на Тацит и Диодор Сицилийски, които потвърждават наличието на култ към Изида в древна Германия (вж. по-горе). През 1506 г. Конрад Пьотингер вярва, че може да свърже основаването на своя град Аугсбург с култа към Изида. Въз основа на хроника от XIII в., в която се посочва, че преди пристигането на римляните суевите са се покланяли на богинята Зиза (Cisa), и на Тацит, който твърди, че това е била Изида, Peutinger пише: „Храмът, който се е намирал, както се смята, на мястото, където сега се намира кметството, е бил посветен не на Зиза, а на Изида. По същия начин планината, в която се намира затворът, не е Цисен, а Исенберг. Според Андреас Алтхамер град Айзенах (Изенак) в Тюрингия е получил името си от Изида, защото „суевите, които в древността са се покланяли на Изида, са живеели на река Елба, недалеч от Изенак“. С този култ е свързан и град Айслебен (Излебия) в Саксония, където живее Мартин Лутер. Скоро възниква въпросът дали тези етимологии наистина се основават на името на Изида (наречено Eysen от Йохан Турмайр) или на думата „желязо“, Eisen на немски. Въпросът е решен от Георг Фабрициус, за когото само необразованите хора могат да възразяват срещу митологичното обяснение; швабите нарекли желязото на името на богинята, за да ѝ благодарят, че ги е научила на изкуството да коват метал. Според Себастиан Мюнстер крал Дагоберт е построил замък в Руфах в Елзас и „който нарекъл Исенбург, т.е. железен град, тъй като е много сигурна крепост срещу врагове, а други казват, че заради богинята Изида, която е намерила пшеницата (защото вярват, че някога е била почитана на този хълм заради плодородието ѝ), споменатият замък трябва да се е наричал Изисбург. Подобни обяснения са дадени за голям брой градове, села, потоци, реки и други места, например за Исенхайм край Колмар, за Исенберг, планина в швейцарския кантон Цюрих, и т.н.

За основаването на град Париж са създадени няколко приказни истории. Според Джовани Нани градът е основан 900 години след Потопа (около 1440 г. пр. Хр.) от принц Парис, син на галския крал Ромус XVIII. Италианският хуманист и поет Батиста Мантовано твърди, че градът произхожда от гръцкия народ паразити, които са дошли в Галия, следвайки бог Херкулес. Тези научни спекулации на Ренесанса обаче са предшествани от една исихастка теза, разработена от духовниците на кралското абатство Сен Жермен дьо Пре. Според тях абатството им е основано на място, където се е намирал храмът на Изида. Най-старото известно споменаване на тази теза е бележка, добавена към хрониката De Gestis Francorum от монаха Аимоин (IX в.). Тази добавка е трудно да се датира – от XIII и XIV в. или може би по-точно от времето на Карл V; в нея се казва, че :

„На тази Изида някога са се кланяли и са я почитали жителите на град Лутеция, който сега се нарича Париж, на място, наречено Лутотия, срещу Марсово поле. Тя може да бъде видяна там и до днес и е била почитана и почитана от няколко езически франкски князе – Франсион, Фарамонд, Мероув и Чилдерик – до времето на първия християнин Кловис. Там е издигнат храм в чест на Свети Стефан, Светия кръст и Свети Винсент. Основава го Чилдеберт, син на Кловис, крал на франките.

В бележката се споменава за наличието на статуя на Изида в абатството. Това твърдение само по себе си не е изненадващо, тъй като до XVI в. в много религиозни сгради са се намирали антични статуи: Артемида мултимамия в църквата Сент-Етиен в Лион, Херкулес в катедралата в Страсбург и др. Според описанието на писателя и редактора Жил Корозе в неговия пътеводител Les Antiquitez et Singularitez de Paris: „Тя беше слаба, висока, права, черна за древността си, гола, с изключение на фигура от платно, натрупана около крайниците ѝ (…) тя беше преместена от монсеньор Брисоне, епископ на Мо и абат на споменатото място, около 1514 г.“. Ако приемем това доказателство, малко вероятно е това наистина да е изображение на Изида: голотата на статуята и дрехите в краката ѝ напомнят по-скоро на безбрачна гръко-римска богиня от типа на Венера; омъжените богини като Изида или Юнона обикновено не се изобразяват напълно съблечени.

От края на Средновековието до средата на XIX в. френските и европейските учени масово приемат и разпространяват идеята, че основаването на град Париж е свързано с култа към богинята Изида. Въз основа на легендарната статуя на Изида в Сен Жермен дьо Пре е разработена етимология, според която Париж е градът, разположен близо до Изида в Сен Жермен; латинската дума Parisis трябва да е произлязла от израза Para Isis „който граничи, който е близо до (храма) на Изида“.

Това обяснение обаче се конкурира с алтернативна етимология, която представя град Мелун като древно място, посветено на богинята, под името Изеос: тогава Parisis би бил quasi от Изида, т.е. „подобен на Изеос“, а градовете Париж и Мелун

По време на Първата империя Наполеон I подписва на 20 януари 1811 г. патентни писма, с които предоставя на община Париж възможността да приеме нов герб, вдъхновен от култа към Изида. По предложение на експертна комисия дореволюционният герб на общината, на който е изобразен корабът на корпорацията „Nautes“, е интерпретиран като символ на богинята Изида, възприемана през гръко-римската епоха като покровителка на моряците. Върху носа на кораба се извисява фигура на Изида, седнала на трон („proue isis“ или „parisis“, Париж), вдъхновена от централния мотив на масата на исихастите от Торино. Гербът е изоставен през 1814 г. с възстановяването на монархията.

Grand Siècle

От XVII в. нататък Изида се появява в размишленията и спекулациите на философите, практикуващи алхимия. Като богиня, символизираща природата и нейните тайни, Изида се превръща в „алхимична майка“, която ръководи Великото дело и трансмутацията на металите (физически план) и душите (психически план). През 1672-73 г., в глава от „Библиотека на философите-химици“, публикувана от Уилям Салмон, Есприт Гобино дьо Монтлюзан, джентълмен от Шартър, обсъжда скритата символика на катедралата „Нотр Дам“ в Париж, исиакския произход на френската столица и символиката на древните статуи на богинята Изида. Според него Изида и Озирис образуват алхимична двойка, в която жената олицетворява природата и влагата, а мъжът е слънчевият огън и естествената топлина.

„За да обясним загадката с една дума, Изида представлява събранието на всички висши и низши добродетели в единство в един основен и първичен субект. И накрая, този идол е образ на цялата накратко, символът на олицетворението и телемата на всичко. Именно под тази алегория философите са предали своята наука на народа и са изобразили и съпоставили самата природа или суровината, която я съдържа, като майка на всичко съществуващо и даваща живот на всички. Това е причината, поради която те приписват толкова много чудеса на природата в лицето на фалшивото божество Изида.“

– Есприт Гобино, Енигми и физически йероглифи (откъс).

На 5 януари 1677 г. Жан-Батист Люли представя на крал Луи XIV лирична трагедия, озаглавена „Изида“, по либрето на Филип Кино. Историята е вдъхновена от гръко-римския мит за нимфата Йо, любовница на Юпитер, която става богиня в Египет под името Изида. Тази опера, наричана още операта на музикантите заради особено богатата си хармонична композиция, се характеризира с триумфален пролог с тромпети, тимпани и барабани, който прославя Луи XIV след победите му в Нидерландия. Един от най-забележителните пасажи е хорът на трепетликите (Действие IV, сцена 1), който се провежда в най-студената част на Скития, след като Йо е изпратена там от фурия по заповед на Юнона, ревнивата съпруга на Юпитер. Операта завършва в Египет с прошката на Юнона към Йо и нейния апотеоз, превръщането ѝ във вечно божество и приемането ѝ сред небесните богове като богиня, почитана от народите на Нил (V действие, сцена 3):

В германските страни името Изида се свързва най-вече с думата Eisen-желязо. Съзвучието му с думата Eis-ice обаче позволява на шведа Олоф Рудбек, водеща фигура в готическите теории, да включи египетската богиня в своята система, целяща да превърне Скандинавия в люлка на европейската цивилизация. Между 1679 и 1702 г. той публикува четирите тома на книгата си Atlantica sive Manheim, в която, търсейки връзки между героите на скандинавските саги и тези на гръцките митове, успява да разположи страната на хиперборейците и потъналия континент Атлантида – две приказни страни – на територията на днешна Швеция.

Въз основа на цитат от Плутарх: „Те също така смятат, че Омир, подобно на Талес, се е научил от египтяните да смята водата за принцип и производителна сила на всички същества. Всъщност те твърдят, че Океанът е Озирис, а Тетис, смятана за богинята, която подхранва и поддържа всичко, е Изида.“ Рудбек смята, че открива теологична връзка между Тетис, гръцката емблема на морската плодовитост, и Изида, ледената Ейда, първата твърда субстанция на вселената, като земята и животът произлизат от тази първична ледена вода. Следвайки мита за гръцката нимфа Йо, покръстена от египтяните на Изида, Рудбек дава на крал Инахос, бащата на Йо, скандинавски произход, като името му трябва да означава според германската етимология Jonchor или Jonätor (Земя на кравата), разложено на Jon

Просвещение

Масонството, което се появява към края на XVI в. във Великобритания, е вдъхновено главно от мита за Хирам, архитекта на Соломоновия храм, и от текстовете на Древните задължения (гилдиите на строителите на катедрали). Към края на XVIII в. обаче митът за Изида и нейните мистерии се превръщат в друг основен аспект на това езотерично и елитарно учение. През 1783 г. великият английски майстор Джордж Смит вижда в двойката Озирис и Изида митично представяне на Върховното същество, чието влияние се разпростира върху природата чрез двете светила (Слънцето и Луната). През 1784 г. граф Калиостро, известен измамник, се възползва от увлечението на висшето общество по древността и нейните митове, за да създаде Ложата-майка на Адаптацията на египетското висше масонство в Париж, където изпълнява длъжността първосвещеник в храма на Изида. През 1812 г., по време на философски манастир, френският медиевист и масон Александър Леноар смята, че Древен Египет е истинският източник и вдъхновител на масонската традиция. Тази теза вече се отрича от съвременните историци, но продължава да се поддържа в някои ложи, особено в тези, които следват ритуалите на Мемфис и Мисраим. По време на посвещението новият член научава, че масоните се наричат „деца на вдовицата“. Масонската институция обикновено се тълкува като „Вдовицата“ на Хирам – общност, съставена от духовните синове и дъщери на Хирам, митичния основател, който е бил убит от трима свои работници, жадни за тайните му. Масонската „вдовица“ обаче може да се разглежда и като преформулиране на мита за Озирис, убит от Сет, оплакван и възстановен от Изида. Приравнявайки Хирам към Озирис, масонството може да разглежда Изида като олицетворение на ложата, а Хор, синът на Озирис, като първия масон, първият посветен. Тъй като обучението е прогресивно, посветеният преминава през философска и ритуална структура, състояща се от няколко степени. В най-сложната си форма обредът Мемфис-Мисраим има деветдесет и девет степени, като 76-ата е озаглавена „Патриарх на Изида“. В ритуала, преработен през 1862 г. и сведен до една трета, това е 27-ата степен на инициационния път, който наброява тридесет и три (Великият египетски орден на Великия Ориент на Франция).

В Европа от XVIII в. е прието да се мисли за Египет като за страна на тайни учения, религиозни мистерии и инициационни практики. Тази гледна точка е отразена най-добре в операта в две действия „Вълшебната флейта“. Това произведение е изпълнено за първи път във Виена през 1791 г. Музиката е композиция на Волфганг Амадеус Моцарт, а либретото – на Емануел Шиканедер. Въпреки че действието не се развива изрично в Египет, използването на темата за Мистериите на Изида е очевидно (Второ действие). Така наречената френска версия е представена в Париж през 1801 г. под заглавието Les Mystères d’Isis. Един от източниците на вдъхновение е френският роман „Сетос“ на абат Жан Терасон, публикуван през 1731 г. и преведен на немски език през 1732 и 1777 г., в който водещо място заемат описанията на египетските ритуали за посвещение (или по-скоро такива, каквито са си ги представяли по онова време). Вероятно операта е повлияна и от масонската дейност на Моцарт и Шиканедер, членове на ложата Zur Wahren Eintracht, основана през 1781 г. във Виена. Между 1782 и 1786 г. ложата се ръководи от Игнац фон Борн, който се интересува от изучаването на мистерийни култове. Затова „Вълшебната флейта“ може да се разглежда като масонска опера, описваща двойна религия, в която божествените тайни са запазени само за елита от посветени, а народът е оставен в неведение. Две сили се противопоставят една на друга: от една страна, мракът се олицетворява от Кралицата на нощта, а от друга – светлината се въплъщава в образа на Сарастро, върховен жрец на Кралството на слънцето и глава на общността на жреците на Озирис и Изида. Когато принц Тамино научава, че любимата му Памина, дъщеря на Царицата на нощта, е държана в плен от Сарастро, за нейно добро и за да не му навреди, Тамино и Памина решават да преминат през изпитанията на посвещението в четирите елемента. . След това Сарастро и хорът на жреците отправят молба към египетските богове:

„Изида, Озирис, изпратете духа на вашата мъдрост върху младата двойка, която копнее за светлината на храма. Ти, който водиш стъпките на поклонника, въоръжи ги с кураж в изпитанията и направи така, че цената на добродетелта да блести в очите им.

– Вълшебната флейта, откъси от арията „О, Изида и Озирис“ (II действие).

Идеята за тайната на природата е проникнала в европейската мисъл още в древността. Тази идея е формулирана за първи път в афоризма „Природата обича да се крие“ от Хераклит от Ефес, гръцки философ от края на VI в. пр. В изкуството тази тайна често се олицетворява в образа на мистериозната Изида, която според Плутарх не позволява да бъде разкрита от смъртните. Между края на Античността и началото на XIX в. Артемида и Изида умишлено са объркани, за да олицетворяват щедростта на природата. Това объркване кара Макробий да каже през IV в., че „Изида е или земята, или природата, която е под слънцето. Ето защо цялото тяло на богинята е с множество притиснати една към друга гърди, защото всички неща се хранят от земята или от природата“. В началото на XVI в. ренесансовите художници присвояват това описание и много често природата (Изида) придобива чертите на Артемида мултимамия „с много гърди“, изобразявана като коронована и забулена жена, с плътно обвити крака и гърди с много гърди. С развитието на научната мисъл през XVII и XVIII в. човешкият ум се опитва да разкрие тайните на природата и, метафорично казано, да повдигне завесата на Изида. Многобройни научни трудове, например по ботаника или анатомия, са украсени с фронтиспис, изобразяващ разкриването на природата. Съществуват няколко вида представяния. Най-често срещана е реинтерпретацията на Артемида Мултимамия, изобразена като млада жива жена с няколко гърди, където жестът на разголване е силно подчертан. Един от най-ранните примери е трактатът Anatome animalium, публикуван през 1681 г. от холандеца Герхард Блазиус, в който науката разкрива природата. През 1687 г. в „Anatomia seu interiore rerum“ на Антони ван Льовенхук Изида се разкрива, но с помощта на стареца от времето преди философията и научните изследвания. През 1793 г. един философ разкрива Изида в началото на книгата на Франсоа Пейрар De la Nature et de ses lois. През 1899 г. метафората за разкриването на Изида остава актуална благодарение на скулптора Луи-Ернест Бариас, който дарява медицинските факултети в Париж и Бордо с фигура, на която Изида, носеща скарабей между двете си гърди, се разкрива. Парижкият екземпляр на „Природата, която се разкрива пред науката“ днес се съхранява в Музея д’Орсе.

Към края на XVIII в. фигурата на Изида като олицетворение на природата претърпява ясна еволюция и се подчертава опасността от разкриването ѝ. Под влиянието на масонството идеалите на Просвещението и философията се разпространяват в цялото общество. Масонското движение, влюбено в египтоманията, се обявява за наследник на мистерийните култове от древността. В този контекст фигурата на Изида постепенно играе важна роля. Във Виена, в масонската ложа Zur wahren Eintracht, е разработена нова интерпретация на Изида-Природа. През 1787 г. философът Карл Леонхард Райнхолд обсъжда еврейските мистерии (Кабала) и тръгва по стъпките на Джон Спенсър и Уилям Уорбъртън, опитвайки се да докаже, че Откровението на Бога към Мойсей е просто заемка от древната мъдрост на египтяните. По принудителен начин той приравнява думите на Изида „Аз съм всичко, което е било, което е и което ще бъде“ с думите на Яхве, изречени пред Мойсей в епизода с горящия храст: „Аз съм, който съм (YHWH)“ (Изход 3:13-14). Но докато Изида твърди, че е всичко, т.е. „природата“, Яхве твърди, че е „Този, който съществува“. Сравнявайки се с Яхве, богинята Изида-Природа се превръща във върховно божество на масонските кръгове. Това пантеистично отъждествяване е в унисон и с философите, които твърдят, че следват Барух Спиноза, за когото Бог и природата са други имена на Вечното битие (deus sive natura). Тъй като Изида е Бог и Природа, Едно и Всичко, Бог и Космос, богинята трябва да вдъхва ужас, уважение и почит на философа. Заобиколена от аура на мистерия и неизразимост, Изида не може да бъде достигната с разсъждения и по научен път. Философът може да я достигне само по пътя на съзерцанието и само в края на дълго и постепенно инициационно пътуване.

Повлияни от масонската мисъл, френските революционери се опитват да ограничат влиянието на християнството върху обществото, като наред с другото наблягат на култа към Върховното същество. На празника на единството и неделимостта на 10 август 1793 г. богинята Изида-Природа, като видим символ на Върховното същество, е обект на символична церемония. По този повод върху руините на Бастилията е изграден внушителен фонтан на Изида. Богинята се появява като статуя, седнала на трон, заобиколена от два седящи лъва, а от гърдите ѝ блика регенерираща вода:

„Събирането ще се проведе на мястото на Бастилията. Сред неговите развалини ще се издигне изворът на възраждането, представен от природата. От плодородните му чашки, които ще притиска с ръце, ще тече обилно чиста и здравословна вода, от която ще пият последователно осемдесет и шест комисари на пратениците на първичните асамблеи, т.е. по един от всеки департамент; най-възрастният ще има предимство; една и съща чаша ще служи за всички.

– Извлечение от декрета, с който се разпорежда фестивалът

Романтична епоха

В края на XVIII и началото на XIX в. Изида остава забулена богиня в европейското въображение, а надписът на Саис, за който Плутарх съобщава: „Аз съм всичко, което е, което е било и което ще бъде, и никой смъртен не е вдигнал завесата ми“, постоянно се възприема от поетите, по-специално от немските романтици, които се чудят дали богинята трябва да бъде разкрита или не. За Гьоте експерименталната наука не бива да изтръгва тайните от Изида-Природа с насилствени средства. За него само поетите и художниците са способни да се доближат до тези тайни с емоционални средства. Природата стои пред очите и само човешките сетива могат да я зърнат, а Изида е без покривало и се показва на всеки, който иска да ѝ се възхити. Но Гьоте, който се противопоставя на научните експерименти като тези, проведени от Исак Нютон върху пречупването на светлината, не е склонен да приеме и символистичния подход на Георг Фридрих Кройцер, за когото митовете непременно имат скрит смисъл.

През 1795 г. Фридрих фон Шилер разглежда темата за исихасткото посвещение в поемата си „Забуленият образ на Саис“, в която богинята се оказва ужасяваща за онези, които се осмеляват да се приближат до нея, като си проправят път през нейните тайни. В тази композиция богинята представлява истината за природата, но също така и истината за човека. Млад мъж влиза в храма в град Саис, за да предприеме инициационно пътуване. Една нощ, нетърпелив и желаещ да се доближи колкото се може повече до цялата Истина, младият мъж повдига завесата на богинята. Обхващат го ужас и страх, той изпада в безсъзнание, губи желание за живот и умира през следващите дни:

„Сега попитайте какво е видял. Не знам; на следващия ден жреците го намериха блед и безжизнен, легнал в краката на статуята на Изида. Онова, което е видял и преживял, езикът му никога не е разказвал. Веселието в живота му изчезна завинаги. Дълбока скръб го подтикна бързо към гроба и когато един настойчив зрител го запита: „Горко – отвърна той, – горко на онзи, който стига до истината с грешка! Това никога няма да го направи щастлив.

– Шилер, „Забуленият образ на Саис“, извлечение.

За Виктор Юго древен Египет е цивилизация, обречена на смърт, а Изида е тъмна, неясна и опасна богиня, свързана с подземния свят. В поемата „Тъгата на философа“ (Tristesse du philosophe) богинята е проститутка – метафора на католическото образование, което се заплаща от тираничния режим на Наполеон III:

„Да кажеш на лъчезарния праг на училищата: Плати! Стига данъчният да опъне мрежата си преди зората; Докато Изида вдига булото си за пари, И за този, който няма злато, за бедния фатален, Ще го затворя.“

– Тъгата на философа, откъс

През 1854 г. в „Краят на Сатаната“ Изида е чудовищно същество, свързано с Лилит – женски демон от еврейската традиция, считан за първата съпруга на Адам преди създаването на Ева. Чрез нея злото се предава на света и то постоянно пада върху човечеството.

„Дъщерята на Сатаната, великата жена на Сянката, онази Лилит, която Нил нарича Изида.

– Краят на Сатаната, Le Gibet – книга втора, II. Исус Христос, X. Lilith-Isis.

Въпреки това Уго е част от литературната традиция, която превръща Изида в светло въплъщение на тайните на природата, в сила, която сътрудничи в обучението и познанието. Разбирането на Истината, разкриването на богинята е като чувствено събличане на жена:

„Един ден в Портиката някой попита: коя богиня бихте искали да видите гола? Платон отговори: Венера. Сократ отговори: Изида. Изида е Истината. Изида е реалност. В абсолютното реалното е идентично с идеалното.

– The Workers of the Sea, 1866 г.

В края на XIX и през XX в. Изида се оказва много популярна сред множество поверителни кръгове, практикуващи нови синкретични религии. Някои от тях дори възстановяват култа към Изида, като се опират в по-голяма или по-малка степен на култовите практики на древните египтяни, разкрити от постиженията на египтологичната наука. В същото време Изида продължава да вълнува творци като скулптори, романисти и карикатуристи.

Нови религии

След дешифрирането на египетската йероглифна писменост от Жан-Франсоа Шамполион през 1822 г. религиозната и погребалната литература на Древен Египет е преведена и публикувана на много съвременни езици (френски, немски, английски и др.). Текстове като Текстовете на пирамидите, Текстовете на саркофазите и Книгата на мъртвите са широко достъпни за широката публика благодарение на пълни или частични преводи. Многобройни популяризирани трудове отразяват напредъка на египтологичната наука, а теологичната визия на древните египтяни е подробно обяснена и коментирана в лесно разбираеми справочници.

Въпреки този факт много окултни общества продължават да спекулират с предполагаеми египетски „мистерии“ и „тайни“. Основателката на съвременната теософия, рускинята Елена Блаватска, публикува през 1877 г. своя основен труд „Разкритата Изида“, в който се опитва да синтезира редица древни учения (Египет, Индия, Тибет). В крайна сметка обаче представата на тази авторка за Изида е доста традиционна и тя вижда богинята като обикновен символ на природата. За австриеца Рудолф Щайнер, основател на антропософията, Изида на египтяните, Мария на християните, Шехина на еврейските кабалисти и София на гностиците са само различни форми на едно и също свещено женско начало. Английският магьосник Алистър Кроули, който първоначално е член на храма Изида-Урания на Херметичния орден на Златната зора, след изключването си разработва свой собствен инициационен подход, в който сексуалната магия играе важна роля. В поемата си „Песента на Изида“, която е част от пиесата „Танхойзер“, посветена на пътуването на душата, египетската богиня усвоява еротиката и чувствеността на богините Хатор и Венера. Тази синкретична сила е амбивалентна, едновременно носител на живот и смърт, на мрак и светлина.

От края на XIX в. английското тайно общество „Златна зора“ почита Изида като богиня на плодородието, магията, майчинството и като митично въплъщение на регенерацията. От 50-те години на ХХ век Изида е едно от основните божества на Уика (на староанглийски: wiccacraeft, магьосничество) като проявление на Великата богиня майка и свещеното женско начало. Това религиозно движение, основано от Джералд Гарднър, има около 150 000 последователи в Съединените щати в началото на 21-ви век. От самото си начало уика е свързана с неопаганизма и е вдъхновена от друидизма, шаманизма и славянските, германските, гръко-римските и египетските митологии. От 70-те години на ХХ век насам уика се обогатява с ценностите на хипи контракултурата, феминизма, екологията и ню ейджа. За групите, които имат специална връзка с Древен Египет и кемитизма (реконструкция на египетското езичество), Изида е символ на магическата женска енергия, на нощта, на водата, а нейната сила се проявява главно във фазите на луната. Сред движенията, които практикуват египетски псевдокритици, е „Братството на Изида“, основано през 1976 г. от върховната жрица Оливия Робъртсън в Клонегал, Ирландия. През 2002 г. групата наброява близо 21 000 последователи в цял свят. Една от последователките, Тамара Сиуда, основава през 1988 г. в Чикаго „Кеметично православие“, което през 1993 г. е регистрирано като религиозна асоциация в Илинойс под името „Домът на Неджър“.

Скулптура

Около 1893-1895 г. художникът постимпресионист Жорж Лакомб, привърженик на движението „Набис“, извайва панел от червено махагоново дърво, изобразяващ Изида. Художникът не се опитва да припомни фараонското минало на богинята, като възприема естетическите канони на египетското изкуство или следва ориенталисткия стил, който тогава е на мода в академичните среди. Богинята е представена като гола женска фигура, с щедри форми, стояща и кацнала върху череп. Богинята е олицетворение на благосклонната и регенерираща Природа, както се възприема в теософската мисъл – езотерично движение с множество влияния (Древен Египет, Индия, алхимия), в което последователите се опитват да опознаят Божественото и тайните на Истината. Повлиян от тази философия, художникът избира символистичния начин на изобразяване. Косата на Изида се превръща в корените на дърветата, които увенчават главата ѝ, а от гърдите ѝ, които тя притиска, тече река от вечно мляко. Този поток, огненочервен като пламъци на огън, се ражда от петцветните цветя, символи на живота.

През 1920 г. египетският художник Махмуд Мохтар, тогава студент по скулптура в Париж, печели награда за първата версия на творбата си „Пробуждането на Египет“ (на арабски Nahdet Misr, на английски Egypt’s Awakening или Egypt’s Renaissance). Композицията е вдъхновена от първите демонстрации през 1919 г. в подкрепа на независимостта на страната, която е под британска колониална закрила. Скулптурата представлява две фигури, обърнати към един и същи хоризонт. Вдясно легнал сфинкс, здраво забил нокти в земята, символизира многохилядолетната история на египетския народ. Вляво стоящата селянка, която вдига воала си, е скрита препратка към разкриването на Изида. Откриването на жената символизира бъдещето и модернизацията на страната в светлината на науката. След обявяването на независимостта египетските националисти започват подписка за монументално изпълнение на творбата от розов гранит от Асуан. През 1928 г. скулптурата е завършена и открита пред железопътната гара в Кайро. След революцията от 1952 г., довела до създаването на републиката, творбата е преместена в края на булеварда, водещ към Каирския университет.

От 1939 г. в Уест Бранч, малък град в Айова, пред родната къща на Хърбърт Хувър, президент на Съединените американски щати между 1929 и 1933 г., е поставена бронзова статуя на Изида. Статуята е дело на белгийския скулптор Огюст Путтеманс, известен с участието си в масонски организации. Тя е подарена на Хърбърт Хувър през 1922 г. от белгийски комитет на жертвите на войната в знак на благодарност за хуманитарната му ангажираност по време на Първата световна война. Между 1922 г. и 1939 г. той е инсталиран за първи път в кампуса на Станфордския университет в Калифорния. Последният му дом е през 1939 г., когато имението на семейство Хувър се превръща в паметник на годините на президентството. Богинята е изобразена седнала на трон, чиито подлакътници са два сокола, напомнящи за бог Хор, чиято майка е тя. Изида е свързана с небесната сфера чрез кръгъл фриз, разположен между четирите крака на седалката, на който са изобразени астрологичните символи на зодиака. Краката на Изида са поставени върху символа на овена – животно, свързано с Амун, върховния бог и създател на вселената (вечната космическа сила). Богинята е облечена в туника в гръцки стил, украсена със звезди, а на главата си носи Немезида – украшението за глава на фараоните (земна власт). Лицето на Изида е забулено от шал с ресни – алегория на тайните на природата. В основата на трона има надпис на френски език: „Je suis ce qui a été, ce qui est et qui sera et nul mortel n’a encore levé le voile qui me couvre“. Изида държи в лявата си ръка кръста на Ânkh, символ на живота, а показалецът ѝ сочи надолу (човешка сфера). Дясната ѝ ръка държи пред себе си парфюмна горелка с три пламъка, символи на миналото, настоящето и бъдещето (божествена сфера).

Масова култура

През 1975 г. богинята Изида става герой на Marvel Comics (списание Thor, бр. 240, октомври 1975 г.), известен най-вече с известните си герои Спайдърмен, Х-Мен, Хълк, Тор, Капитан Америка, Железния човек и др. В желанието си да царува без да се разделя с тях в небесния Хелиополис (намиращ се в друго измерение), Сет затваря Изида, Озирис и Хор в пирамида. Въпреки това, като се свързват с Один, краля на боговете на Асгард, пленниците успяват да накарат пирамидата да се появи в САЩ. Героинята на Изида има различни свръхчовешки способности. Тя може да вдига около 25 тона, да се движи с висока скорост. Тя не е склонна към умора и може да работи с пълен капацитет в продължение на няколко дни. Тялото на Изида е много устойчиво на физически увреждания. Изида е напълно способна да издържи на силни удари, екстремни температури и налягания и може да издържи на най-мощните енергийни взривове, без да пострада. Подобно на всички представители на нейната раса Изида е способна да се лекува много бързо или да регенерира липсващи крайници или органи, което на практика я прави безсмъртна: имунизирана срещу стареене, тя не е остарявала от навършването на пълнолетие и е имунизирана срещу всички познати земни болести и инфекции.

През 2002 г. Дарън Г. Дейвис започва приключенията на войнствената Изида, представена като наедряла червенокоска в минималистична, вдъхновена от бикините, препаска, която не скрива почти нищо от прекрасното ѝ тяло. Попаднала в капан за 5000 години, Изида се появява отново през 21-ви век в град Лос Анджелис. Не без трудности Изида трябва да се адаптира към новия си живот и да защити света от злото, което го заплашва. Скоро тя се сприятелява с полицая Скот Дийн и неговата разбираемо ревнива годеница Кристъл Ван Хоу. Полицаят й създава нова самоличност като Джесика Айзен, за да й позволи да работи в музей, в който са изложени много древни артефакти от цял свят; специалността на Изида, разбира се, е египетската култура.

Изида е един от многото богове, споменати в поредицата комикси за Астерикс.

През 2003 г. американският писател Дан Браун развива тезата за 2000-годишна тайна, скрита от Католическата църква, в романа си „Шифърът на Леонардо“ (86 милиона продадени копия през 2010 г.). Исус е бил женен за Мария Магдалена. След разпятието тя се премества в Южна Франция, за да предпази дъщеря им Сара от римските преследвания. От 1099 г. се смята, че членовете на Сионския приорат, основан от Годфри Буйонски, са отговорни за защитата на потомците на Сара, т.е. на Свещения Граал или на Истинската кръв. Тези посветени също така поддържат живо езотеричното учение за култа към Богинята майка, чието въплъщение е Мария Магдалена. Твърди се, че художникът Леонардо да Винчи, по времето, когато е бил ръководител на манастира, е включил в картините си закодирани символи на тази тайна. В хода на сюжета тук-там се споменава богинята Изида, друго въплъщение на тази вечна женственост. Смята се, че картината „Мона Лиза“ е изображение на Изида. Твърди се, че Мона Лиза носи на шията си висулка, видима само чрез рентгенова снимка, изобразяваща Изида (глава 40). Освен това се твърди, че името Мона Лиза е анаграма на Amon L’Isa – израз, който разкрива, че египетският бог Амон има женски аналог Иса, пиктографски вариант на Изида (глава 26). Дан Браун цитира и легендата за псевдостатуята на Изида в абатството Сен Жермен-де-Пре, разрушена през 1514 г. (глава 19). За целите на сюжета обаче църквата, в която е била почитана тази статуя, не е абатството, а енорийската църква в Сен-Сулпис, която има живописното предимство, че от 1743 г. в нея се намира гномон, чиято форма е вдъхновена от египетските обелиски. Трябва да се отбележи, че малка псевдонаучна книжка, написана през 2011 г. от Тиери Галие, разглежда темата за египетското вдъхновение на Мона Лиза. Смята се, че картината разказва мита за Изида и Озирис чрез гениални изобразителни похвати.

Богинята Изида е представена просто с лицето си, както е изобразено в Националния обществен музей в Чершел, върху банкнотата от 1000 франка, емитирана в Алжир през 1948 г.

Външни връзки

Източници

1. Isis
2. Изида
3. L’écriture hiéroglyphique ne restitue que les consonnes et quelques semi-voyelles, les voyelles sont absentes. La vocalisation exacte des mots égyptiens est par conséquent perdue (Betrò 1995, p. 19-22).
4. Le lecteur peu habitué aux dieux et mythes égyptiens, mais désireux de parfaire ses connaissances sur la base d’auteurs rigoureux et sérieux, pourra utilement se référer, en guise d’introduction, aux quatre ouvrages de vulgarisation suivants : Nadine Guilhou et Janice Peyre, La mythologie égyptienne, Paris, Marabout, 2006 – 413 pages, Jean-Pierre Corteggiani, L’Égypte ancienne et ses dieux, dictionnaire illustré, Paris, éditions Fayard, 2007 – 589 pages, Françoise Dunand et Christiane Zivie-Coche, Hommes et dieux en Égypte, Paris, éditions Cybèle, 2006 – 491 pages, Jan Assmann, Mort et au-delà dans l’Égypte ancienne, Monaco, éditions du Rocher, 2003 – 683 pages.
5. Nadine Guilhou et Janice Peyre, La mythologie égyptienne, Paris, Marabout, 2006 – 413 pages,
6. Jean-Pierre Corteggiani, L’Égypte ancienne et ses dieux, dictionnaire illustré, Paris, éditions Fayard, 2007 – 589 pages,
7. Françoise Dunand et Christiane Zivie-Coche, Hommes et dieux en Égypte, Paris, éditions Cybèle, 2006 – 491 pages,
8. ^ Isis è la forma grecolatina, Iside è l’adattamento italiano della forma grecolatina; Isi è un tentativo di ricostruire il nome originale utilizzando le vocali tramandate dai Greci ma eliminando le desinenze che il greco aveva aggiunto al nome per poterlo declinare (-s per il nominativo, -d- come consonante da interporre fra radice e desinenze; il latino ha ereditato lo stesso sistema)
9. ^ a b Mario Tosi, p. 60.
10. ^ Giuseppina Capriotti Vittozzi, p. 21.
11. ^ Biagio Catalano, Il grande racconto, p. 405, ISBN 9781326458638.
12. La adoración de un dios particular, como Isis, dentro de la antigua religión egipcia se denomina «culto».[7]​ A menudo ocurre lo mismo con la adoración de dioses individuales dentro de la religión griega o romana. Los clasicistas se refieren a veces a la adoración de Isis, o de algunas otras deidades que fueron introducidas en el mundo grecorromano, como «religiones» porque eran muy distintas de la cultura que las rodeaba y no de los cultos de los dioses griegos o romanos.[8]​ Sin embargo, estos cultos no formaron el tipo de comunidades independientes y autónomas con distintas visiones del mundo que los grupos judíos y cristianos del Imperio romano.[9]​ El historiador francés Françoise Dunand y el español Jaime Alvar han argumentado que la adoración de Isis debería denominarse «culto» porque formaba parte de los principales sistemas de la religión griega y romana y no de un sistema independiente y global de creencias como el judaísmo o el cristianismo.[8]​[10]​
13. La escritura jeroglífica solo devuelve las consonantes y algunas semivocales, no hay vocales. Por lo tanto, se pierde la vocalización exacta de las palabras egipcias.[11]​
14. Estas estatuillas, que eran comunes en el Egipto romano, con frecuencia se cree que representan a Isis o Hathor en combinación con Afrodita, pero ni siquiera es seguro que representen a una diosa.[78]​ La anasyrma pueden representar la fertilidad,[77]​ o estar destinada a protegerse del mal.[78]​
15. Los expertos han considerado tradicionalmente, basándose en los escritos de Procopio, que File fue cerrado hacia el año 535 d. C. por una expedición militar a las órdenes de Justiniano I. Jitse Dijkstra, de la Universidad de Ottawa, ha argumentado que el relato de Procopio sobre el cierre del templo es inexacto y que la actividad religiosa regular cesó en ese lugar poco tiempo después de la última fecha inscrita en el tempo, en el año 456 o 457 d. C.[110]​ El historiador estadounidense Eugene Cruz-Uribe sugiere en cambio que durante los siglos V y VI el templo estuvo vacío la mayor parte del tiempo, pero los nubios que vivían cerca continuaron celebrando fiestas periódicas hasta bien entrado el siglo VI.[111]​
16. ^ The worship of a particular god, such as Isis, within ancient Egyptian religion is termed a „cult“.[9] The same is often true for the worship of individual gods within Greek or Roman religion. Classicists sometimes refer to the veneration of Isis, or of certain other deities who were introduced to the Greco-Roman world, as „religions“ because they were more distinct from the culture around them than the cults of Greek or Roman gods.[10] However, these cults did not form the kind of independent, self-contained communities with distinct worldviews that Jewish and Christian groups in the Roman Empire did.[11] Françoise Dunand and Jaime Alvar have both argued that the worship of Isis should be called a „cult“, because it formed a part of the wider systems of Greek and Roman religion, rather than an independent, all-encompassing system of beliefs like Judaism or Christianity.[10][12]
17. ^ Originally the first consonant in the name, ꜣ, was pronounced as r or l. By the time of the New Kingdom it had weakened to a glottal stop sound, and the t at the end of words had disappeared from speech, so in the New Kingdom the pronunciation of Isis’s name was similar to Usa. Forms of her name in other languages all descend from this pronunciation.[13] The Meroitic forms of her name, 𐦥𐦣𐦯‎ Wos[a] or 𐦠𐦯‎ As[a], indicate the pronunciation /uːɕa/.[3]
18. ^ These figurines, which were common in Roman Egypt, are often thought to depict Isis or Hathor combined with Aphrodite, but it is not even certain that they represent a goddess.[82] The exposed genitals may represent fertility[81] or be meant to ward off evil.[82]
19. ^ Scholars have traditionally believed, based on the writings of Procopius, that Philae was closed in about AD 535 by a military expedition under Justinian I. Jitse Dijkstra has argued that Procopius’s account of the temple closure is inaccurate and that regular religious activity there ceased shortly after the last date inscribed at the temple, in 456 or 457 CE.[114] Eugene Cruz-Uribe suggests instead that during the fifth and sixth centuries the temple lay empty most of the time, but Nubians living nearby continued to hold periodic festivals there until well into the sixth century.[115]
20. ^ Tiberius’s expulsion of the Egyptian cults was part of a broader reaction against religious practices that were regarded as a threat to order and tradition, including Judaism and astrology. Josephus, a Roman-Jewish historian who gives the most detailed account of the expulsion, says the Egyptian cults were targeted because of a scandal in which a man posed as Anubis, with the help of Isis’s priests, in order to seduce a Roman noblewoman. Sarolta Takács casts doubt on Josephus’s account, arguing that it is fictionalized in order to convey a moral point.[143]