Алфред Тенисън

Alex Rover | ноември 16, 2022

Post Views: 7

Резюме

Алфред Тенисън, барон Тенисън (Somersby, Линкълншир, Англия, 6 август 1809 г. – Lurgashall, Западен Съсекс, Англия, 6 октомври 1892 г.) е английски поет и драматург, един от най-прочутите в световната литература, представител на постромантизма.

Повечето му творби са вдъхновени от митологични и средновековни теми и се отличават с музикалност и психологическа дълбочина на портретите. По-късно в кариерата си прави няколко опита да напише драма, но без успех или с малък успех. През по-голямата част от управлението на кралица Виктория той е и лауреат на поезията в Обединеното кралство.

Произход

Тенисън е роден в село Сомърсби в Северен Линкълншир, между Хорнкасъл и Спилсби, и произхожда от странно семейство. Израства в дома на енорийски свещеник, но над тази почтена обстановка надвисват лудост, алкохолизъм и меланхолия. Той е четвъртото от дванадесетте деца на преподобния Джордж Клейтън Тенисън (1778-1831) и съпругата му Елизабет Файч (1781-1865). Тенисънови са семейство от Линкълншир, което отдавна се е установило в имението Байон. Дядото на поета, депутатът Джордж Тенисън, лишава от наследство бащата на поета, който се е настанил в енорията в Сомърсби, в полза на по-малкия син Чарлз Тенисън Д’Ейнкур, и това разочарование изглежда е озлобило по-големия син до степен, която ще го засегне до края на живота му. Елизабет Файч е дъщеря на преподобния Стивън Файч, викарий на Лут в същото графство. Преподобният Джордж Клейтън Тенисън (1778-1831) е енорийски свещеник на Сомерсби (между 1807 и 1831 г.), Бениуърт и Баг Ендърби, както и викарий на Гримсби (от 1815 г.). Джордж Тенисън (1750-1835 г.) принадлежи към аграрното дворянство на Линкълншир, притежавайки имението Байон и Уселби Хол. От дванадесетте деца на двойката осем са момчета, а от тях двама, освен Алфред, стават видни поети: Фредерик Тенисън и Чарлз, който по-късно приема името на чичо си и става Чарлз Тенисън Търнър. Изглежда, че всички синове в по-голяма или по-малка степен са имали поетични наклонности. Бащата на Тенисън е бил умел поет. Според Юджийн Парсънс Джордж Клейтън Тенисън е бил човек с „превъзходни способности и големи постижения, интересувал се е от архитектура, музика, живопис и поезия“, а Тенисънови са живели комфортно въпреки заплатата си на селски пастор и доброто управление на парите им е позволило да летуват в Маблеторп и Скегнес на източното крайбрежие на Англия.

Тенисън е потомък на английския крал Едуард III. Защото, изглежда, корените на дядо му Джордж Тенисън могат да бъдат проследени от средната класа на Тенисън през Елизабет Клейтън, майката на преподобния Джордж Клейтън Тенисън, през десет поколения до Едмънд, херцог на Съмърсет“.

Обучение, деца и младежи

Алфред е отгледан в семейния дом и изпратен в Лут, където живее с баба си и посещава гимназията, тъй като майка му поддържа връзка с това типично за Линкълншир градче, където баща му, преподобният Стивън Файч, е бил викарий. Учителят е строг и страстен човек и поетът няма да има приятни спомени за четирите години, прекарани там. В края на този период, през 1820 г., младежът се връща в Сомърсби, за да бъде обучаван от баща си до постъпването си в университета. Ректорът бил компетентен учен, човек с вкус и поетични способности. В настоятелството момчетата разполагали с отлична библиотека, на която младият поет основал обширните си познания по английска класика. Той се превърнал в преждевременно развит и всеяден читател, особено в жанра на поезията, към която го привлякло най-вече селското очарование на Сомерсби и околностите му, което той възпял в едно от най-ранните си описателни стихотворения – „Ода на паметта“. Израства в малкото селце Сомърсби, а плодородният пасторален пейзаж на този район на Линкълншир оказва влияние върху въображението на момчето и се отразява ясно в цялата му ранна поезия, въпреки че днес е установено, че местата на тематичните му стихотворения, които умело са идентифицирани със съществуващи потоци и ферми, са изцяло въображаеми. Той започва да пише в проза и стихове още в ранна възраст. Тенисън вече пише много: на дванадесетгодишна възраст „епопея от 6. 000 стиха“, на четиринадесет години – драма в празен стих и т.н.; тези упражнения, както подобава, не са публикувани, но поетът ще каже за тях в края на живота си: „Изглежда, че съм ги написал всичките в съвършен метрум“. Бащата на момчето се осмелява да прогнозира, че „ако Алфред умре, един от най-големите ни поети ще си отиде“. Едно писмо на Алфред до сестрата на майка му, когато е на тринадесет години, съдържащо рецензия за „Самсон Агонист“, илюстрирана с препратки към Хораций, Данте и други поети, разкрива наистина забележителна широта на познанията за толкова младо момче. Новината за смъртта на Байрон (19 април 1824 г.) му прави дълбоко впечатление: това е ден, казва той, „когато целият свят сякаш ми потъмня“; отива в гората и издълбава на скала „Байрон е мъртъв“.

Семейството имало навика да прекарва летните си ваканции на брега на графството, често в Маблеторп, и именно там Тенисън придобива впечатленията си от морската шир. Фицджералд с право приписва живописния характер на гения на Тенисън на отпечатъка, оставен във въображението му от „стария Линкълншир, където имаше не само толкова хубави морета, но и толкова красиви хълмове и долини сред Уолдс“. След като публикуват съвместна стихосбирка (1827 г.), младите братя Чарлз и Алфред Тенисън изразходват част от приходите си, за да наемат карета и да изминат четиринадесет мили до любимото си място на брега на морето в Маблеторп. На 20 февруари 1828 г. Чарлз и Алфред Тенисън се записват в Тринити Колидж, Кеймбридж, където вече учи Фредерик, най-големият от живите братя. По-късно поетът разказва на Едмънд Гос, че баща му не му разрешил да напусне Сомърсби, докато не изрецитира по памет всички оди на Хораций в рамките на няколко дни. Братята се настаняват в стаи на Rose Crescent 12, а след това се преместват на Trumpington Street. Те са срамежливи и отначало имат малко приятели, но постепенно събират около себе си избрани колеги и Алфред напредва, за да бъде смятан в Кеймбридж „за голям поет и по-голям брат“ от група, която включва Ричард Ченвикс Тренч, Монктън Милнс (лорд Хоутън), Джеймс Спединг, У. Х. Томпсън, Едуард Фицджералд, У. Х. Брукфийлд, Блексли, Дж. Мичъл Кембъл, Чарлз Булър и най-вече Артър Халам (1811-1833), най-малкият син на историка, на когото е съдено да стане най-близкият му приятел и да повлияе дълбоко на характера и гения му през целия му живот, и чието приятелство и ранна смърт са вдъхновили най-великата му поема. Той беше толкова близо до съвършенството – казвал Тенисън по по-късни поводи, – колкото смъртен човек може да бъде. Към 1829 г. Артър Халам станал чест и близък посетител на къщата и установил връзка със сестрата на Тенисън – Емили. Две години по-късно това се превръща в годеж. В университета Тенисън, Халам и останалите са членове на „Апостолите на Кеймбридж“ – общество, което се стреми да формира интелектуален елит. По онова време способностите на Тенисън се развиват бързо, тъй като освен че се радва на постоянното насърчаване от страна на такова общество, той усърдно се занимава със собственото си обучение в центъра, усъвършенствайки се в класиката, както и в историята и естествените науки. Интересува се от политическите и социалните въпроси на онова време и усилено се занимава с поетично творчество.

През лятото на 1830 г. Тенисън и Халам се записват като доброволци в опълчението на испанския въстаник Торихос и правят кратък набег в Пиренеите, без да се сблъскат с никакви врагове. Тренч и други са силно заинтересовани от неуспешното въстание, водено от генерал Торихос, срещу правителството на Фердинанд VII. Тенисън се завръща от експедицията, стимулиран от красивите пейзажи на Пиренеите.

През февруари 1831 г. Тенисън напуска Кеймбридж, без да се дипломира. Баща му беше в лошо здравословно състояние и присъствието му беше много желано в Сомърсби. Въпреки че двете години и половина, прекарани в Тринити, са му донесли, благодарение на приятелствата, които е създал там, някои от най-хубавите благословии в живота му, той напуска колежа в лоши отношения с университета като Алма матер. В сонет, написан през 1830 г., той осъжда неговите „осветени със свещи“ параклиси и неговите „тържествени органи“, тъй като, макар че управителите на университета изповядват, че преподават, те „не го научиха на нищо, не подхраниха сърцето му“. Но приятелите му, и особено Артър Халам, са компенсирали този недостатък в учебната програма на Кеймбридж и Тенисън се завръща в дома си в селото, изпълнен с преданост към майка си, която скоро ще бъде в центъра на цялото му внимание, тъй като баща му умира внезапно, облегнат на стола в кабинета си, месец след завръщането на сина му. Тъй като след това жилището в Сомърсби се освобождава, възниква тревожният въпрос за бъдещия дом на семейство Тенисън, но тъй като новият ректор (вероятно неживеещ там) няма намерение да заема настоятелството, те продължават да живеят там до 1837 г. Скоро след смъртта на баща си Тенисън е притеснен от зрението си, но промяна в диетата поправя това, което не е наред, и той продължава да чете и пише както преди. Тогава Артър Халам е сгоден за Емили Тенисън (по-късно г-жа Джеси, 1811-1889) и често отсяда в Съмърсби. Щастливият период на тяхното ухажване, когато Халам „чете тоскански поети на тревата“, а сестрата на Тенисън Мери носи арфата си и свири „балада на слушащата луна“, ще бъде познат на читателите на „In Memoriam“. Тенисън посещава Халам на Уимпол Стрийт, където страстно се обсъждат социални проблеми, както и литературни въпроси. От друга страна, по това време Тенисън се готви да издаде нов том, а Халам е много ентусиазиран от „Сън за хубави жени“, която вече е написана, и от „Приказка за влюбения“, която поражда съмнения у самия него. Що се отнася до първото, то е може би най-характерната реализация на Тенисъновото изкуство; то е безупречно по отношение на дикция и ритъм, силно изпепеляващо и със страст, два пъти дестилирана, но все още жива. В тези младежки дни стиховете му, подобно на „захаросаните сонети“ на Шекспир, свободно се предават между интимните му приятели, преди да бъдат изпратени за печат. През юли 1832 г. Тенисън и Халам тръгват на пътешествие по река Рейн. При завръщането си Халам потвърждава получаването на стиховете на J. S. (Джеймс Спединг) по повод смъртта на брат му и твърди, че Моксън (който е трябвало да издаде подготвяния том) е бил очарован от „Майската кралица“. Публикуването на едно от основните му произведения – „Стихотворения“ (1832 г.) – достига своята кулминация малко преди Тенисън да бъде сполетян от удар, който за известно време го оставя без сили. През август 1833 г. Артър Халам заминава с баща си, голям историк, за Тирол. Не стигат по-далеч от Виена, където на 15 септември 1833 г. г-н Халам, връщайки се в хотела, намира сина си мъртъв на дивана – внезапен мозъчен кръвоизлив слага край на живота му. Тленните му останки са пренесени в Англия и на 3 януари 1834 г. са погребани в трансепта на старата енорийска църква в Клеведон (Съмърсет), издигната над Бристолския канал. Артър Халам е най-близкият приятел на Тенисън и е сгоден за сестра му Емили, а цялото семейство е дълбоко разстроено от смъртта му.

Безразличен към славата и влиянието, Тенисън прекарва тези години предимно в Съмърсби, като се посвещава изцяло на поетичното изкуство, чете много и на широко, шлифова стари и пише нови стихотворения, кореспондира със Спединг, Кембъл, Милнс, Тенънт и други, като в същото време изпълнява ролята на баща и съветник на семейството у дома (в отсъствието на двамата си по-големи братя). През 1835 г. се влюбва дълбоко в Роза Баринг, дама с голяма красота и богатство, чието отхвърляне вдъхновява някои от най-болезнените му стихотворения и му напомня за несигурното му обществено положение. През 1836 г. обаче обичайното спокойствие на семейния живот е нарушено от събитие с важни последици за бъдещия живот и щастие на Тенисън. Брат му Чарлз, тогава свещеник и ктитор в Тилби, Линкълншир, се жени за Луиза, най-малката дъщеря на Хенри Селууд, нотариус в Хорнкасъл, през 1836 г. По време на церемонията по-голямата сестра Емили е избрана от самия Алфред за почетна шаферка. Двамата се запознават няколко години по-рано, но изглежда, че това е първият случай, в който Тенисън започва да се замисля за брак. През 1837 г., за негова голяма скръб, Тенисънови напускат настоятелството в Линкълншир, където живеят толкова дълго време. Те се преместват в Хай Бук, в Епинг Форест, който става техен дом за три години: Тенисън живее с майка си и братята и сестрите си в Бук Хаус (възстановена през 1850 г.), в подножието на Уелингтън Хил, от 1837 до 1840 г. Описано е, че „странно се разхождал нагоре-надолу из къщата в ранните часове на сутринта, мърморейки си стихове“. Годежът му с Емили Селууд е приет от родителите ѝ през 1837 г., въпреки опасенията за липсата на средства и работа. Въпреки това трябвало да минат още десет години, преди да могат да си позволят да се оженят: бракът бил сключен едва през 1850 г. През същата година (1837) Тенисън се запознал с Уилям Гладстон, който станал негов сърдечен почитател и приятел. Междувременно до 1840 г. годежът с Емили Селууд остава в сила, но след тази дата кореспонденцията между двамата е забранена от семейството ѝ и перспективите за брак изглеждат толкова далечни, колкото и преди. През 1840 г. Тенисънови се преместват в Тунбридж Уелс, където климатът се оказва твърде суров за майката на Тенисън, а година по-късно – в Боксли, близо до Мейдстоун, за да бъдат близо до Едмънд Лушингтън, който се е оженил за Сесилия Тенисън. От този момент нататък Алфред посещава Лондон все по-често.

Зрялост

От 1842 г. нататък животът на Тенисън е свидетелство за спокойни успехи в творчеството му и завоюване на слава; публикуването на поредните му произведения става почти единственото събитие, което бележи съществуването му. Въпреки успеха на второто издание на „Стихотворения“ (1842 г.) и последвалото го все по-голямо признание обаче финансовото положение на Тенисън не се подобрява и за първи път се появяват материални трудности. Може би за да разсее съмненията на семейството на годеницата си относно финансовата му независимост, Тенисън решава да инвестира имот в проект за пирографски машини, който имал за цел да популяризира и поевтини художествения завършек на мебели и друго домашно обзавеждане. Така поетът става жертва на спекулант, който го склонява да продаде малкото си имение в Грасби (Линкълншир) и да инвестира получените средства, заедно с всички останали пари и част от тези на братята и сестрите си, в „Патентна компания за декоративна дърворезба“: в рамките на няколко месеца цялата схема се проваля и Тенисън остава без пари. Той е обхванат от такава непреодолима хипохондрия, че изпада в отчаяние, и известно време е под грижите на лекар хидропат в Челтнъм, където абсолютната почивка и изолацията постепенно го възстановяват. Несъмнено това критично състояние на здравето и състоянието му е накарало приятелите му да се обърнат към тогавашния министър-председател сър Робърт Пийл и през септември 1845 г. по предложение на Хенри Халам на поета е отпусната пенсия в размер на 200 лири годишно. Според собствения му разказ именно Монктън Милнс успява да впечатли сър Робърт Пийл с оправданието си за поета, за когото държавникът не е знаел. Здравето на Тенисън постепенно се възстановява и през 1846 г. той работи усилено върху „Принцесата“; през есента на същата година предприема обиколка из Швейцария и за първи път вижда големите планини. През 1847 г. нервната недостатъчност отново го принуждава да се подложи на лечение в Престбъри: „Казват ми да не чета, да не мисля, но също толкова добре могат да ми кажат да не живея“. Таласотерапията на д-р Гюли е успешно изпитана.

Домакинството на Тенисън тогава е в Челтнъм: при случайните си посещения в Лондон авторът има навика да се среща с Текери, Ковънтри Патмор, Браунинг и Макрий, както и със стари приятели, но избягва „обществото“. През 1848 г., по време на пътуване до Корнуол, Тенисън се запознава с Робърт Стивън Хоукър от Морвенстоу, с когото изглежда, макар че доказателствата са съмнителни, е обсъждал крал Артур и е изразил намерението си да напише епична поема по темата.

1850 г. е може би най-запомнящата се година в живота му, тъй като през нея сключва брак, за който казва, че е донесъл в живота му „Божия мир“, провъзгласява се за лауреат на поезията след смъртта на Уърдсуърт и публикува своя magnum opus „In Memoriam“. Продажбата на стихотворенията на Тенисън му дава сигурност да се установи и на 13 юни 1850 г. се жени за Емили Сара Селууд (1813-1896) в Шиплак. Мястото е избрано, защото след десетгодишни приготовления младоженците се срещат отново в Шиплейк, в дома на братовчедката на Тенисънови, госпожа Роунсли. За този съюз не е необходимо да добавяме повече от това, което самият поет си спомня за него много по-късно: „Божият мир настъпи в живота ми пред олтара, когато се ожених за нея“. Уърдсуърт умира (през април същата година), оставяйки свободна почетната титла поет лауреат на Обединеното кралство. Първоначално отличието е предложено на Самюъл Роджърс, който отказва поради възрастта си, а след това на Тенисън, „най-вече поради възхищението на принц Албърт от „In Memoriam“ – дълбока погребална елегия за смъртта на приятеля му Халам:

Отличието е много приемливо, въпреки че е свързано с обичайната бомбардировка от стихотворения и писма от амбициозни или завистливи бардове. На 19 ноември 1850 г. кралица Виктория назначава Тенисън за поет лауреат. Възнаграждението, което получава за тази длъжност, е много малко, но то е от второстепенно значение за стимулиране на голяма част от продажбите на книгите му, които са основният му източник на доходи. Младата двойка купува къща в Уоринглид, Съсекс, която не ги устройва, а след това къща в Монпелие Роу (Туикънхам), която се оказва по-добра. На 20 април 1851 г. се ражда първото им дете – син, но той не преживява раждането. По това време Тенисън изучава много за древния свят и чете Милтън, Омир и Вергилий. През юли същата година Тенисън и съпругата му пътуват в чужбина, посещават Лука, Флоренция и италианските езера и се връщат през Шлюген. Основните събития през 1852 г. са раждането през август на най-големия му син Халам, втория лорд Тенисън, а през ноември – публикуването на „Ода за смъртта на херцога на Уелингтън“, която се появява сутринта на погребението. По това време славата на Тенисън вече е твърдо установена и поетът и семейството му решават да се преместят, за да избягат от ордите почитатели, които обсаждат дома им.

През зимата на 1853 г. Тенисън се сдобива с малка къща и ферма, наречена Фарингфорд, близо до Фрешуотър на остров Уайт, която първоначално наема, а по-късно купува: това красиво място, заобиколено от дъбове и кедри, влиза в живота му и го изпълва с цвят и деликатен чар. До края на живота му Фарингфорд остава дом на Тенисън през по-голямата част от годината.

Що се отнася до отношението му към учението и мисълта на Фредерик Морис, не е сигурно на кой етап от живота си Тенисън се е запознал лично с тях. Но още от времето на Кеймбридж Тенисън е интимен приятел на онези, които познават и почитат Морис, и не може да не е бил добре запознат с общата насока на доктрината му. освен това Морис е бил близък съюзник на хора като Заека, Р. К. Тренч, Чарлз Кингсли и други от ранните приятелства на Тенисън, които живо се интересуват от богословски въпроси. И тук трябва да се добави, че през 1851 г. Тенисън предлага на Морис да стане кръстник на първото му дете, а през 1853 г. стига и по-далеч в молбата си с известните строфи, в които кани Морис да посети семейството в новия им дом на остров Уайт.

През март 1854 г. на семейство Тенисън се ражда още един син, който е кръстен Лионел. Това е годината на Кримската война, причините и развитието на която дълбоко интересуват Тенисън. През май с.г. той е в Лондон, където заедно с Моксън подготвя илюстрованото издание на своите стихотворения, в което Мийо, Холман Хънт и Росети, младата група на прерафаелитите, имат толкова голямо участие. По-късно той посещава Гластънбъри и други места, свързани с легендата за крал Артур, която вече се подготвя да лекува циклично.

През юни 1855 г. е обявен за доктор по гражданско право в Оксфорд: по този повод, който може да се счита за първата му публична изява, е посрещнат с „огромни овации“.

След неуспеха на пиесата му „Мод“ деликатният дух на Тенисън е наранен. В продължение на няколко години светът не знаеше нищо за него; той беше във Фарингфорд и се занимаваше с артурология. Той се превърнал в обект на прекомерно лично любопитство, тъй като трудно се намирал и бил обект на забавни легенди. Той не се интересувал от обществото като цяло, въпреки че имал много близки и предани приятели. През 1857 г. Байърд Тейлър го вижда и е впечатлен от един мъж, „висок и широкоплещест като син на Анак, с коса, брада и очи на южен тъмничар“. Следват години на пътешествия. Този период на донякъде мистериозно оттегляне от света включва обиколка на Уелс през 1857 г., посещение на Норвегия през 1858 г. и пътуване из Португалия през 1859 г. През 1860 г. посещава Корнуол и островите Сцили, а през 1861 г. пътува през Оверн и Пиренеите заедно с Артър Хю Клъф, който умира няколко месеца по-късно. По повод публикуването на „Посвещение“ на „Идилиите“ за принца-консорт Алберт Сакскобургготски, който умира през декември 1861 г., Тенисън е представен през април 1862 г. на кралицата, която „стои бледа и подобна на статуя пред него, в някаква величествена невинност“. От този момент нататък поетът се радва на постоянното благоволение на владетеля, макар че никога не може да се превърне в конвенционален придворен. През годината Тенисън прави екскурзия из Дербишър и Йоркшир заедно с Ф. Т. Палгрейв.

Следващите години са белязани от липса на събития, с изключение на пътуванията му, неуморната му поетична работа и четене, посещенията и разговорите с приятели. През април 1864 г. Гарибалди посещава Фарингфорд; през февруари 1865 г. майката на Тенисън умира в Хампстед на осемдесет и пет годишна възраст; през следващото лято Тенисън пътува в Германия. С течение на времето, макар и с малко на брой и незначителни инциденти, популярността на Тенисън във Великобритания непрекъснато нараства до невиждани в историята на английската поезия граници. През 1867 г. той придобива земя в Блекдаун, отвъд Хаслемър, по онова време изолирано кътче на Англия; там г-н Джеймс Ноулс (по-късно сър) започва да му строи къща, която в крайна сметка кръщава Олдуърт. На 23 април 1868 г. (рождения ден на Шекспир) той полага основния камък на новата си резиденция. През 1869 г. Тенисън става почетен член на колежа „Тринити“ в Кеймбридж. През 1873 г. Гладстон му предлага баронско достойнство, а Дизраели – през 1874 г. И в двата случая тази чест е отказана галантно, макар че в първия случай поетът би я приел за сина си. През тези години мислите на Тенисън са заети предимно с изграждането на Олдуърт.

През март 1880 г. Тенисън е поканен от студентите от университета в Глазгоу да се кандидатира за ректор; но след като научава, че конкурсът ще се проведе на политическа основа и че е предложен за кандидат на Консервативната партия, той оттегля приемането си. След предписанието на сър Андрю Кларк за смяна на обстановката, поради заболяване, от което страдал след смъртта на брат си Чарлз през предходната година, Тенисън и синът му посещават Венеция, Бавария и Тирол. През 1881 г. той позира за портрет на Мийо и губи един от най-старите си и ценни приятели, Джеймс Спединг.

Последните години

1883 г. му донася още една скръб – смъртта на приятеля му Едуард Фицджералд. През септември същата година Тенисън и Гладстон тръгват на пътешествие из Северна Шотландия до Оркни и през океана до Норвегия и Дания. В Копенхаген те са приети от краля и кралицата и след много пиршества се връщат в Грейвсенд.Това приключение ободрява поета, който е потиснат след смъртта на любимия си брат Чарлз, а сега навлиза в период на възхитителна жизненост. По време на пътуването, докато посещават замъка Пембрук, Гладстон решава да предложи на Тенисън да получи титлата „пиър“. По препоръка на Гладстон кралицата му предлага титлата през декември; след известно колебание поетът се съгласява да я приеме, но добавя: „От своя страна, цял живот ще ми липсва моето просто име. На 11 март 1884 г. заема мястото си в Камарата на лордовете като барон Тенисън от Олдуърт и Фарингфорд. Гласува няколко пъти, но никога не се изказва в Камарата на представителите. През 1884 г. синът му Халам се жени за мис Одри Бойл и двамата (син и снаха) остават в родителския дом до края на живота на Тенисън. До седемдесетте си години той се радва на добро здраве, с изключение на отделни заболявания. Но през 1886 г. поетът претърпява най-сериозното си семейно нещастие със смъртта на втория си син Лионел, който се заразява с тропическа треска по време на посещението си при лорд Дюферин в Индия и умира на връщане в Червено море (април 1886 г.). През 1887 г. поетът се отправя на пътешествие с яхтата на свой приятел, посещавайки Девъншир и Корнуол. В края на 1888 г. получава опасен пристъп на ревматична подагра, от който през декември изглежда, че едва ли ще може да се надява да се възстанови, но великолепната му физика го издържа. През пролетта на следващата година се възстановява достатъчно, за да се наслади на още едно морско пътешествие на „Sunbeam“, яхтата на приятеля му лорд Браси. През 1890-1891 г. страда от грип и силите му са силно изчерпани. През 1891 г. той отново може да се наслаждава на любимото си занимание – ветроходството, и в действителност е отбелязано, че чудесно е възвърнал доброто си настроение от младостта и дори немалка част от физическата си сила.

През лятото на 1892 г. той все пак успява да пътува до Девъншир и да участва отново в круиз с яхта до Нормандските острови; това все още не е последното му излизане извън дома, защото през юли той посещава Лондон. Малко след осемдесет и четвъртия му рожден ден обаче се появяват симптоми на слабост, а в началото на септември състоянието му започва да буди тревога, но той все още има сили да се радва на компанията на многобройни посетители, да преглежда пробите на подготвяната стихосбирка („Смъртта на Еноне“) и да се интересува от предстоящата постановка на „Бекет“, съкратена и адаптирана от Хенри Ървинг, в Лицея (накрая тя е открита през февруари 1893 г.). През последните дни на този месец здравето му е толкова видимо влошено, че се налага да бъде уведомен д-р Кларк. Слабостта му бързо се увеличава и признаците на фатален синкоп се появяват в сряда, 5 октомври. Тенисън запазва интелектуалната си яснота и пълното владеене на способностите си до края, като чете Шекспир с явен разум до няколко часа преди смъртта си. С блясъка на пълната луна, която пада върху него, с ръка, стиснала книгата му за Шекспир, и изглеждащ, както ни казаха, почти свръхестествено във величествената красота на старостта си, Тенисън умира в Олдуърт вечерта на 6 октомври 1892 г. В ковчега му е положена пиесата „Цимбелин“, която той чете в последната си вечер, а на 12-и е погребан публично с голяма тържественост в Уестминстърското абатство. Носители на ковчега бяха херцогът на Аргайл, лорд Дюферин, лорд Селборн, лорд Роузбери, лорд Джоует, Леки, Джеймс Антъни Фруд, лорд Солсбъри, д-р Бътлър (професор по тринитаристика в Кеймбридж), министърът на САЩ Р. Т. Линкълн, сър Джеймс Пажет и лорд Келвин. Храмът е охраняван от членове на Балаклавската лека бригада, доброволци от Лондон и от дома за момчета „Гордън“. Гробницата се намира до тази на Робърт Браунинг и срещу паметника на Чосър. По-късно бюстът на поета е поставен от Уулнър „до колоната, близо до гроба“. Паметната стела на Тенисън, издигната над Фрешуотър, на върха на Хай Даун, е открита от декана на Уестминстър на 6 август 1897 г. Г-жа Тенисън умира на 83-годишна възраст на 10 август 1896 г. и е погребана в гробището на Фрешуотър. В църквата е поставена паметна плоча на двамата съпрузи.

Биографията му, написана с възхитителна преданост и вкус от сина му Халам, втори лорд Тенисън, е публикувана в два тома през 1897 г. Тези мемоари още повече разширяват и засилват уважението на света към Тенисън. В него той разкрива подробности, известни дотогава само на близките му приятели: че поетът, който е живял като отшелник, през втората половина на живота си рядко е напускал домашното си обкръжение; че в уединението си се е посветил на непрекъснато придобиване на знания и усъвършенстване на изкуството си, без да губи връзка с пулса на нацията или съпричастност към всичко, което засяга честта и щастието на народа. По време на смъртта му, а и известно време след нея, ентусиазираната оценка на гения на Тенисън е твърде екстравагантна, за да продължи.

През март 1827 г. Чарлз Тенисън и брат му Алфред издават заедно с J. & J. Jackson, книжари в Лут, анонимна колекция „Стихотворения от двама братя“. Това „двама“ се отнася за Чарлз и Алфред (чиито приноси преобладават), които си поделят изненадващо голямата печалба: 20 лири. Чарлз е написал своя принос на възраст между шестнадесет и седемнадесет години, а Алфред – между петнадесет и седемнадесет. Малкият сборник е странно разочароващ, главно защото Алфред се е опасявал да включи в него онези юношески съчинения, в които е можело да се забележи истински предвестник на поетична оригиналност. Тези примери, които очевидно са били отхвърлени като „твърде необичайни за обществения вкус“, включват доста забележителен драматичен фрагмент, чието действие се развива в Испания, и показват също толкова удивително майсторство на метрума и музикалността в стихове, написани „след като е прочел „Невестата от Ламермур“. Малкото печатно томче съдържа предимно подражателни стихотворения, в които тонът и стилът са очевидно заимствани от Байрон, Мур и други любими автори на деня, и само понякога показва някакъв обещаващ отличителен елемент. Изглежда, че тя не е привлякла вниманието на пресата и обществеността.

През юни 1829 г. Алфред Тенисън печели медала на канцлера за стихотворението си „Tombuctoo“. С големи несъвършенства, тази творба в милтъновски празен стих показва гения на поета, въпреки любопитната неяснота както на мисълта, така и на стила. Баща му го е подтикнал да се състезава; и като имал за това едно старо стихотворение за Битката при Армагедон, той го адаптирал към новата тема и така впечатлил журито, че въпреки смелото новаторство на празния му стих, то му присъдило наградата. Сред другите кандидати бяха Монктън Милнс и Артър Халам. В писмо до своя приятел У. Е. Гладстон последният говори с не по-малко щедрост от истинското критическо възприятие за „великолепната сила на въображението, която пронизва“ стихотворението на неговия приятел. Тя със сигурност заслужава тази похвала и е толкова чисто тенисъновска, колкото и всичко, което нейният автор някога е писал. Но по това време Тенисън пише още по-обещаващи произведения и, както скоро щеше да разбере Артър Халам, с необикновена страст в култа към красотата. Резултатите от този ентусиазъм и артистични усилия се появяват в сборника „Стихотворения, предимно лирични“, публикуван през 1830 г. – лек том от 150 страници от издателите на Ефингам Уилсън – „Роял Ексчейндж“. Наред с други творби, които авторът в крайна сметка не е искал да запази, томчето съдържа такива познати стихотворения като „Кларибел“, „Ода за паметта“, „Мариана в мавзолея“ (по отделна фраза от „Мяра за мяра“), „Спомени от арабските нощи“, „Поетът в златен климат се роди“, „Умиращият лебед: дирж“, „Балада за Ориана“ и „Персонаж“. Ако в тези стихотворения има следи от несъзнателното влияние на някой поетичен майстор, то това е това на Кийтс и Колридж. Макар че в стихотворенията тук-там в описателен аспект се проявява буйна и цветиста фигуралност, която не е ограничена от онзи усъвършенстван вкус, който предстои да се появи, не по-малко ясно се забелязва широта на перспективата, дълбочина на духовното чувство, както и лирическа гъвкавост, които от самото начало отличават новодошлия от Кийтс. Въпреки това съвременните читатели, обичащи поезията, не са привлечени веднага от книгата, но поетите и интелектуалците от онова време веднага разпознават сродна душа. Стихотворенията са похвалени от сър Джон Боуринг в Westminster Review. Лий Хънт ги рецензира положително в „Татлър“, а Артър Халам публикува забележителна рецензия в „Englishman’s Magazine“ – краткотраен проект на Едуард Моксън. Тази книга би била изумителна като творба на двадесет и една годишен младеж, въпреки че след смъртта на Байрон шест години по-рано в Англия не е имало особен недостиг на добра поезия. Тук, поне в лекия том от 1830 г., се разкрива нов писател, а в „Мариана“, „Поетът“, „Любов и смърт“ и „Ориана“ – певец с прекрасна, макар и все още нечиста мелодия. Като цяло книгата не е приета много благосклонно от критиката. В Америка тя има по-голяма популярност. Ветеранът С. Т. Колридж, възхвалявайки гениалността на книгата, порицава нейното метрично несъвършенство. За тази критика той постоянно се упреква. Колридж обаче е бил напълно прав в наблюдението си, а метричната анархия на „Madelines“ и „Adelines“ от сборника от 1830 г. показва, че Тенисън, при цялата си деликатност на модулацията, все още не е овладял изкуството на стиха.

Сонетът, започващ с „Проверявай всеки изблик“, е изпратен от Халам (който се извинява, че го е направил) на Моксън за новото му списание, а няколко други дреболии намират място в The Keepsake. Томът „Стихотворения“ от Алфред Тенисън се появява в края на 1832 г. (макар и да е датиран от 1833 г.). Тя включва поетичното творчество от периода 1830-1833 г., прекаран главно в Сомерсби: стихотворения, които все още се признават за едни от най-благородните и най-изобретателните му творби, въпреки че някои от тях по-късно ще бъдат преработени, в някои случаи до степен на преработка. Това несъмнено е едно от най-удивителните откровения на пълен гений, създавани някога от толкова млад човек. Стихотворения, първият том с поезия, който Тенисън публикува като зрял поет (дори му се присмиват, че принадлежи към „кокни школата“, т.е. повлиян от писатели като Лий Хънт и Кийтс. Кийтс несъмнено е бил безспорен образец за него, не толкова заради идеите си, колкото заради образността, дикцията и метричните похвати, които е използвал. „Дамата от Шалот“, „Сън за хубави жени“, „Еноне“, „Лотос-едрите“, „Дворецът на изкуствата“ и „Дъщерята на мелничаря“ заслужават внимание, заедно с още няколко лирични, възхитителни и възвишени стихотворения. „Дамата от Шалот“ имитира формата на баладата, като я омекотява и усъвършенства, лишавайки я от грубата непосредственост на „Древният моряк“ например. Първият ефект от смъртта на Халам върху творчеството на неговия приятел Тенисън е съчиняването през лятото на 1834 г. на поемата „Два гласа, или размисли на един самоубиец“, също непосредствен резултат от тази трагедия, която, както по-късно разказва поетът на сина си, за известно време „заличила всяка радост от живота му и го накарала да копнее за смъртта“. Забележително е, че когато това стихотворение е публикувано за пръв път във втория том на изданието от 1842 г., то е единственото от всички стихотворения, което носи значителната дата „1833“. Към същия период се отнасят и началото на „Идилиите на краля“ и „In Memoriam“, които са дълго обмисляни. Последвалото мълчание според някои е резултат от шока от загубата на най-добрия му приятел, според други се дължи на обезсърчението от слабия прием на двата му тома стихотворения, публикувани през същата година.

Междувременно Тенисън продължава да работи официално и постоянно върху своето изкуство. Записано е, че още през 1835 г. той има много непубликувани материали, готови за нов том, включително „Смъртта на Артур“, „Дневният сън“ и „Дъщерята на градинаря“. През 1837 г. поканата да участва в мемориален сборник, съставен от доброволни материали на водещите автори на поезия от онова време, дава възможност на Тенисън да завещае на света – който вероятно не е обърнал внимание на това – стихотворение, което по-късно ще бъде причислено към най-съвършените му лирически творби. Томът, озаглавен „The Tribute“ и редактиран от лорд Нортхемптън, е в полза на семейството на Едуард Смедли, високоуважаван литератор, който преживява тежък период.

През 1842 г. двутомното издание на неговите „Стихотворения“ прекъсва десетгодишното мълчание, което той си е наложил да запази. В новото издание на „Стихотворения“, наред с многото съчинения, вече известни на всички любители на модерната поезия, са включени богати и изобилни допълнения към творчеството му. Освен преиздаването на основните стихотворения от томовете от 1830 и 1833 г., много от които са преработени, вторият том съдържа абсолютно нов материал и включва „Локсли Хол“, „Смъртта на Артур“, „Улисес“, „Два гласа“, „Годива“, „Сър Галахад“, „Видение на греха“ и лирични стихотворения като „Брейк, брейк, брейк“ и „Обърни се на изток, щастлива страна“. Повечето от онези изследвания на домашния живот в Англия, които съставляват толкова популярна част от творчеството на Тенисън, като „Дъщерята на градинаря“, „По пътя към пощата“ и „Лорд Бърлей“, се публикуват за първи път. В „Одисей“ Тенисън съчетава всички положителни страни на ранната си поезия с тема, символизираща романтичната концепция за героичния дух, и създава модерния лирически жанр на драматичния монолог, в който поетът приема психическата маска на исторически или литературен герой, когото кара да говори от първо лице и се идентифицира с него. Застаряващият воин установява, че не е в състояние да се приспособи към рутината на живота, когато се връща в Итака, затова решава да се върне в морето заедно със своите воини, както Данте Алигиери вече е написал в своята „Божествена комедия“. В редовете на тази поема се крие едно не бащино презрение, презрението, което изпитва човекът на действието към далновидните и консервативните. Въпреки че викторианците изглежда са доволни от цивилизацията, която изграждат, те се възхищават и на онези, които я изоставят, за да живеят в действие или героична простота (както героят на Мод) – типична антипод на постромантизма. Не можем да забравим и това, че под кръга на сигурността, който обгражда стария воин, според някои критици се крие онази подземна сила, която тегли в противоположна посока. Всеобщата слава на Тенисън трябва да се датира от 1842 г.; от момента на публикуването на тези два тома той престава да бъде куриоз или любимец на група напреднали хора и заема мястото си на водещ поет на своето време в Англия.

Към 1846 г. „Стихотворения“ достига четвъртото си издание и през същата година авторът ѝ е яростно нападнат от Булвър-Лайтън в сатирата си „Новият Тимон: поетичен романс за Лондон“. В няколко реда Тенисън е уволнен като „училищния инспектор Алфред“, а искането му за пенсия е грубо оспорено. Тенисън отвръща на удара с няколко силни строфи, озаглавени „Новият Тимон и поетите“ и подписани „Алкивиад“. Те се появяват в „Пънч“ (28 февруари 1846 г.), като според сина на поета са били препратени от Джон Форстър без знанието на автора. Седмица по-късно поетът записва съжаленията си и ги оттегля в две строфи, озаглавени „Последен размисъл“. Те се появяват в „Избрани стихотворения“ под заглавието „Литературни спорове“, но по-ранното стихотворение не е включено в нито един разрешен сборник с негови произведения.

Принцесата е публикувана през 1847 г., по-късно в променен и значително разширен вид: първоначално не включва шестте допълнителни песни, които са добавени за първи път в третото издание (1850 г.). Стихотворението, понякога оценявано от поети и мислители, изглежда не е увеличило значително популярността на Тенисън, въпреки че е достигнало пет издания за шест години. Принцесата е остаряла. Тя е запомнена с някои изваяни лирични стихове и с пародията на Гилбърт на „Принцеса Ида“, която обаче губи популярност поради трудността да се запази оригиналът в съзнанието. Този том обаче значително повишава репутацията му: в песните, вплетени в този труд, като „Упадъкът на блясъка“ или „Сълзи, празни сълзи“, авторът постига пълно майсторство в този клон на своето изкуство. Карлайл и Фицджералд губят „всякаква надежда в него след „Принцесата“ или се преструват, че го правят. Вярно е, че ходът на гения му е леко променен, в посока, която очевидно не е толкова чиста и строга, колкото тази на най-висшето изкуство; но отстъпките му пред вкусовете на публиката значително увеличават обхвата на кръга, към който се обръща. Но, от друга страна, той е далеч от „In Memoriam“, което ще се появи анонимно през 1850 г.

След известни перипетии „In Memoriam“ е публикуван в оригиналния си анонимен вид през май 1850 г. Първоначално публиката е много озадачена от естеството и целта на тази поема, която не е нищо повече от хроника на чувствата на Тенисън по време на тежка загуба, дори не е изложение на неговите философски и религиозни убеждения, а, както той обяснява по-късно, е нещо като Божествена комедия, чиято кулминация е щастливият брак на по-малката му сестра Сесилия Лушингтън. Всъщност големите недостатъци на „In Memoriam“ – излишъкът и безпорядъкът на частите му – се дължат до голяма степен на разхвърляния начин на съставяне. „In Memoriam“ не е нито дълга поема, нито сборник с кратки лирически стихотворения, а нещо, което не е съвсем правилно поставено между двете. Стихотворението, написано в четиристишия – начин, който поетът смята за свой собствен, но който всъщност е използван много преди това от сър Филип Сидни, Бен Джонсън и особено от лорд Хърбърт от Чербъри – се развива в окончателния си вариант в продължение на седемнадесет години след смъртта на Артър Халам. Публикувана без име на заглавната страница, никога не е имало съмнение относно авторството ѝ. Публиката, към чиито най-дълбоки и следователно най-общи вярвания и скърби стихотворението се обръща, го приема веднага. Критиците не го разпознаха толкова бързо. На някои от тях стихотворението изглеждаше безнадеждно неясно. Религиозното съсловие, от друга страна, беше объркано и раздразнено по различни причини. Теологичната фракция, която смята, че стихотворението е изключително сериозно и духовно по своята мисъл и цел, но същевременно проявява антипатия към конкретните изречения, свързани с религиозната истина, които са били разпространени по онова време, го осъжда остро. От друга страна, за онези, които са запознати с по-дълбоките течения на религиозната наука сред мислещите умове на деня, е очевидно, че поемата отразява до голяма степен влиянието на Фредерик Денисън Морис. За разлика от „Кралски идилии“, „In Memoriam“ наистина се оказва представителна за викторианската епоха, за съвременния читател – за духа на своето време. In Memoriam е изграден от поредица елегични стихотворения, предизвикани от смъртта на негов приятел. Той е смазващ в непоносимата си скръб, печал и дългите месеци на меланхолия, мъка и духовно съмнение. Стихотворенията проследяват разгръщането на скръбта му във времето и последвалата религиозна криза, в която е потопен. Той се сблъсква с новото виждане за света на природата, което научните открития налагат на образованите хора.

През 1851 г. създава прекрасния си сонет, посветен на Макриди, по повод оттеглянето на актьора от сцената. След завръщането си през лятото на 1851 г. от Италия в Туикънхам, където тогава живеят (Chapel House, Montpelier Row), поетът се заема с различни стихотворения с национален и патриотичен характер – „Британци, пазете своите“ и „Ръцете наоколо“, публикувани в The Examiner – стимулирани от нееднозначното отношение на Луи Наполеон към Англия. През 1852 г. се появява благородната му „Ода за смъртта на херцога на Уелингтън“, която веднага е посрещната с „почти единодушно одобрение“. Форматът и съдържанието изглеждат нетрадиционни. Няма съмнение, че впоследствие този сборник е разширен и леко променен към по-добро и до ден днешен остава една от най-харесваните стихосбирки на Тенисън.

През 1854 г. публикува „The Charge of the Light Brigade“ и се заема с композирането на „Мод“ и придружаващите я лирични стихотворения. Неговият приятел и съсед от остров Уайт, сър Джон Симеон, му подсказва, че стиховете, написани за „Почит към лорд Нортхемптън“ от 1837 г., са неразбираеми в тази изолирана форма и че би било желателно те да бъдат предшествани и последвани от други стихове, така че да се разкаже история в драматичен формат. Предложението е взето под внимание и работата напредва през цялата година, като ще бъде завършена в началото на 1855 г. През декември 1854 г. той прочита в The Times новината за катастрофалното нападение на Светлата бригада при Балаклава и написва на един дъх въз основа на описанието на кореспондента на Times своите паметни стихове, в които включва израза „някой е направил грешка“. Стихотворението е публикувано в The Examiner на 9 декември. Многобройните композиционни плоскости, които виждаме в „In Memoriam“, са сведени до една в „Мод“, където Тенисън най-удобно третира трагедията във връзка с въображаем персонаж. Мод се появява през есента на 1855 г. Това е много дълга поема, абсолютно зашеметяваща, за убийство, обсебване, лудост, отчаяна любов, всичко това изпъстрено с по-достъпни стихове с наситена красота. Приемането ѝ от критиката обаче е най-тежкото изпитание за спокойствието му, което Тенисън някога е трябвало да изтърпи. В „Мод“ той далеч надхвърля обичайното си спокойствие на стила, достигайки до екстаз на страстта и смелост на израза, които едва ли са били разбираеми за читателите му и със сигурност не са били добре дошли. Следователно публикуването на „Мод“ е осезаем спад в нарастващата му популярност. Поемата, представляваща драматичен монолог в последователни песни, е приета от повечето критици и от широката общественост, дори от дотогавашните му горещи почитатели, с яростно противопоставяне и дори презрение. Имаше много причини за това. За първи път Тенисън разказва драматична история, а тъй като тя е разказана от първо лице, голяма част от читателите приписват на самия поет чувствата на разказвача – човек, който е изгубил разсъдъка си (подобно на Хамлет) поради собствените си грешки и горчиви чувства, предизвикани от горчивите злини на обществото, в случая (по време на Кримската война) „раните на един спокоен свят и траен мир“ – на самия поет. Отблъскването, което поетът изпитва по този начин, е силно усетено. Малкото томче съдържа освен Одата за смъртта на херцога на Уелингтън, „Маргаритка“, строфите, адресирани до преподобния Ф. Д. Морис, „Потокът: Идилия“ и „Зарята на леката бригада“. Във второто издание стихотворението е преработено в първоначалния си и много по-добър формат, като е включен стихът „някой е направил грешка“, който е бил неразумно пропуснат по молба на плахи или придирчиви приятели.

Геният на Тенисън е бил напълно подходящ за кратка повествователна поема с лиричен характер, като например „Дамата от Шалот“ за фаталната любов на Елейн към Ланзароте (или „Лотосоядите“, напомняща за райската страна на Лотофагите в „Одисея“, където паметта и съзнанието за дълг са изгубени), но амбицията му го кара да се посвети на епичната поема – направление, в което той работи с прекъсвания през целия си живот. Амбицията му обаче го подтиква да се посвети на епическата поема, върху която работи с известни прекъсвания през целия си живот. Неудържим от негативната критика, Тенисън продължава да работи върху тези артуриански поеми, идеята за които го държи буден през нощта по време на работата над други произведения. „Енид“ е готова през есента на 1856 г., а „Гуиневир“ е завършена в началото на 1858 г. През 1857 г. са отпечатани частно и условно две артуриански поеми под заглавието „Енид и Нимуе, или истинската и фалшивата“, за да се провери как идиличният формат ще бъде оценен от най-близкия приятелски кръг на Тенисън. През 1858 г. той пише и първата от онези индивидуални монологови лирико-драматични поеми, чрез които популярността му ще нарасне неимоверно. „Бабата“ се появява в „Once A Week“, красиво илюстрирана от Мийо през юли 1859 г. Фиаското на Мод щяло да бъде повече от компенсирано от ентусиазма, с който следващото ѝ произведение щяло да бъде прието при публикуването му: публиката била напълно подготвена и любопитна да чуе за новото отношение на Тенисън към артуровите легенди и през лятото на 1859 г. първата серия от „Кралски идилии“ най-сетне видяла бял свят и постигнала успех, по-голям от този, който някой от английските поети, с изключение може би на Байрон и Скот, някога е преживявал. На моменти на тези творби им липсваше единство и те изглеждаха по-скоро като лирически групировки, отколкото като органично замислени стихотворения. Лирически стихотворения като „Сър Галахад“ и „Дамата от Шалот“ бяха показали докъде поетът е чел и разсъждавал върху темата. В същото време стихотворения като „Елейн“ и „Гуиневир“ веднага зарадваха и най-изтънчените, и онези, които не бяха толкова изтънчени. Различни хора като Джоует, Маколей, Дикенс, Ръскин и Уолтър (от „Таймс“) подхранват хор от възторжени похвали. Херцогът на Аргайл предсказва, че „Идилиите“ ще бъдат „разбрани и възхитени от много от онези, които не са в състояние да разберат и оценят много от другите му произведения“, и предсказанието се сбъдва. В рамките на един месец след публикуването ѝ са продадени 10 000 екземпляра. Въпреки това „Идилиите на краля“ не успява да се превърне в национален епос, какъвто Тенисън би искал да я превърне, въпреки че в нея има прекрасни пасажи. Идилиите са четири – „Енид“, „Вивиен“ (преди това „Нимуе“), „Елейн“ и „Гуиневир“ – епизоди от епоса за падането на крал Артур и Кръглата маса, който Тенисън подготвя толкова дълго и за който трудно може да твърди, че е завършил, макар че почти тридесет години по-късно ще го доведе докрай. Четирите идилии са част от голяма историческа или мистична поема и са посрещнати радушно като четири внимателни изследвания на прототипи на жени. И публиката, и критиката са очаровани от „сладостта“ и „чистотата“ на третирането. Неколцина, подобно на Ръскин, се съмняват в „тази по-голяма тишина на стила“; един или двама започват да подозират, че „сладостта“ е постигната с известна жертва на силата и че „чистотата“ предполага отстъпки пред викторианските конвенции. Испанистът и професор от Оксфордския университет Уилям Джеймс Ентуисъл (1896-1952) смята, че Тенисъновият свободен стих се е оказал неподходяща среда за изкуството на „Кралски идилии“. „Това, което би могло да бъде морална критика на епохата, е раздробено“ – според Ентуистъл – „на отделни епизоди; стихът също е твърде съкратен, за да бъде траен. По същество тя е лирична или епизодична, а когато е взета по този начин, както във великолепната „Смъртта на Артур“, е изпълнена с благородна звучност.“ От публикуването на първите „Идилии“ до края на живота на поета славата и популярността му продължават неудържимо.

Междувременно сърцето и мислите на Тенисън, както винаги, са били свързани с интересите и честта на страната му, а стиховете от „Стрелци, формирайте се!“, публикувани в „Таймс“ (май 1859 г.), са породени от последната акция на Луи Наполеон и от новите опасности и усложнения за Европа, възникнали в резултат на тази акция. Под същото влияние е създадена и „Песен за флота“ („Джак Тар“), отпечатана за първи път в мемоарите на поета, написани от сина му. Подтикнат от херцога на Аргайл, Тенисън насочва вниманието си към темата за Светия граал, макар че напредва неравномерно и бавно. Разказът „Морски сънища“, повествователно-драматична смес, чийто злодей отразява някои катастрофални преживявания на самия поет, е публикуван в Macmillan’s Magazine през 1860 г. По повод второто си пътуване до Пиренеите (1861 г.) той пише лиричната поема „По долината“ в памет на посещението си там тридесет години по-рано заедно с Артър Халам. По-късно композира „Кулата на Хелън“ и „Посвещението“ от „Идилиите“ на принца-консорт („Това за негова памет“). Временно оставя настрана артуровите легенди и се посвещава на композицията през 1862 г. на „Енох Арден“ (или „Рибарят“, както я озаглавява първоначално). която обаче се появява едва през 1864 г. в том, съдържащ още „Морски мечти“, „Полето на Айлмър“ и най-вече „Северният фермер“. Това е първата от поредица стихотворения на диалект от Северен Линкълншир. До 1863 г. „Полето на Айлмър“ е завършено, а лауреатът пише своето „Добре дошли в Александра“ по повод сватбата на принца на Уелс. „Идилии за дома“ (Лондон, 1864 г.), сборникът на Енох Арден, има незабавен успех – бързо са продадени 60 000 екземпляра. Освен гореспоменатите заглавия той съдържа „Титоно“ (вече отпечатано в списание „Корнхил“) и „Бабата“. Томът (най-вече може би благодарение на „Инок Арден“ – легенда, вече разпространена под различни форми в повечето европейски страни) става, по мнението на сина му, най-популярното от всички произведения на Тенисън, с изключение единствено на „In Memoriam“. Преводите на датски, немски, латински, нидерландски, италиански, френски, унгарски и чешки език свидетелстват за широката му известност. През 1865 г. в Лондон е публикувана „Избрани произведения на Алфред Тенисън, доктор по гражданско право, поет лауреат“ с шест нови стихотворения. По това време излизат две от редките му частно отпечатани брошури: „Прозорецът“ (1867 г.) „Благородната поема Лукреций“, една от най-великите стихотворни монографии на Тенисън, се появява през май 1868 г., а през тази година окончателно е завършена „Светият Граал“, която е публикувана през 1869 г. заедно с три други идилии, принадлежащи към артурианския епос, и няколко различни лирически поеми в допълнение към „Лукреций“. Приемането на този том е сърдечно, но не с такова всеобщо уважение, каквото Тенисън е очаквал от почитателите си. Той обаче продължава с абсолютно спокойствие, уверен в мисията и музиката си. Последният турнир е публикуван в Contemporary Review през 1871 г. Следващият том, „Гарет и Линет“ (1872 г.), дава продължение и, както той тогава предполага, завършва „Кралските идилии“, за голямо удовлетворение на поета, който е срещнал много трудности при завършването на последните части на поемата. Поетичният цикъл все още не е завършен, както той го смята, но за момента го е прогонил от съзнанието си.

След като приключва работата си по романтичните артуриански епоси, Тенисън се насочва към един клон на поезията, който винаги го е привличал, но с който никога не се е занимавал сериозно – драмата. Той си е поставил за цел – която не може да се каже, че е осъществил докрай – да илюстрира „формирането на Англия“ чрез поредица от големи исторически трагедии. Неговата „Кралица Мери“, първата от тези хроникални пиеси, е публикувана през 1875 г. и е поставена от сър Хенри Ървинг в Лицея през 1876 г. Въпреки че е изпълнена с възхитителни драматургични текстове, в театрално отношение тя не е добре композирана и се проваля на сцената. Кралица Мария е драма в чист стих, внимателно изградена по модела на Шекспир. Това ново начинание като цяло не е прието добре от публиката, тъй като е вярно, че всяка имитация на елизабетинските поетични драми е задължително донякъде екзотична. От друга страна, Тенисън никога не е бил в близък контакт с театъра. Той се шегуваше, че „в днешно време критиците са толкова взискателни, че не очакват от един поет-драматург да бъде просто първокласен автор, а първокласен режисьор, актьор и зрител в едно“. В тази шега има елемент на истина. Именно защото Шекспир е обхванал всички горепосочени аспекти, пиесите му притежават онова особено качество, от което страда чисто литературната драма. Изключително упорит в това отношение, поетът продължава да прави опити за своето нападение над театъра, опит след опит, като почти всички се провалят до седмия и последен, който за съжаление е посмъртен. Действителният успех на сцената би донесъл на Тенисън повече удовлетворение от всичко друго, но не му е било дадено да живее достатъчно дълго, за да види и това цвете, добавено към дебелия венец на славата му. Междувременно през 1876 г. е публикувана трагедията „Харолд“, която е може би най-добрата драма на автора, но така и не е поставена на сцена.

През тези години малкото му лирични стихотворения са енергични приключенски балади, вдъхновени от възвишен патриотизъм – „Отмъщението“ (1878), „Защитата на Лакнау“ (1879) – но той препечатва и в крайна сметка публикува старата си непубликувана поема „Приказка за влюбения“, а малката му пиеса „Соколът“, стихотворна адаптация на Бокачо, е поставена от Кендалите в техния театър в края на 1879 г. Пиесата е сполучливо описана от автора като „изящна малка поема в действие“ и въпреки че сюжетът ѝ е опасно гротесков като тема за драматична обработка, поставена и изпълнена от Кендалови, тя несъмнено е очарователна. Пиесата е публикувана за пръв път (в един том с „Чашата“) през 1884 г. Тенисън е навършил седемдесет години и негласно се предполага, че ще се оттегли в достойна почивка. Всъщност тогава той започва нов период на поетична дейност. През 1880 г. издава първия от шестте големи сборника с лирични стихотворения, озаглавен „Балади и други стихотворения“, който съдържа мрачната и великолепна „Ризпа“. По това време Тенисън е на 71 години, но тези стихотворения значително повишават репутацията му поради широтата и разнообразието на темите и тяхното необикновено третиране, като много от тях се основават на анекдоти, чути в младежките години на поета или прочетени във вестници и списания и споменати му от приятели. The Cup (1881) и The Promise of May (1882), две кратки пиеси, са поставени без особен успех в лондонските театри: втората от тях е може би най-неуспешната от всички по-дълги творби на поета, но неуспехът ѝ го дразни неоправдано.

През есента на 1884 г. е публикувана трагедията му „Бекет“, но в крайна сметка поетът се разочарова от театъра и се отказва от надеждата да „задоволи изискванията на нашия модерен театър“. Интересно е, че след смъртта му „Бекет“ се превръща в една от най-успешните му сценични творби. През 1885 г. излиза още една интересна мизансценна книга – „Тирезий и други стихотворения“, с посвещение посмъртно на Едуард Фицджералд. Заслужава да се отбележи, че в този том кралските идилии най-сетне са завършени с публикуването на „Балин и Балан“; той съдържа също великолепната реч „За Вергилий“, благородната поема „Древният мъдрец“ и ирландската диалектна поема „Утре“. Неуморният стар поет продължава да пише упорито и през 1886 г. вече е готов с друг сборник с лирични стихотворения – „Locksley Hall Sixty Years After“.Той е с нарушено зрение, но паметта и интелектуалното му любопитство са живи както винаги. През 1887 г. той подготвя нова стихосбирка, пише „Vastness“ (публикувана през март в Macmillan’s Magazine) и „Old Roä“, друга стихосбирка от Линкълншир, базирана на история, която е прочел във вестник. Той е над осемдесетгодишен, когато публикува сборника с нова поезия, озаглавен „Demeter and Other Poems“ (1889), който се появява почти едновременно със смъртта на Браунинг – факт, който де факто оставя Тенисън като уникална фигура в поетичната литература. Този том съдържа, наред с други кратки стихотворения, „Мерлин и мълнията“ – алегория, която хвърля сянка върху хода на поетичната му кариера, и незабравимото „Преминаване през бара“, написано един ден, когато прекосява Солент по време на годишното си пътуване от Олдуърт до Фарингфорд. През 1891 г. завършва за американския продуцент Дали стара и непубликувана драма на тема Робин Худ: The Foresters: Robin Hood and Maid Marian, която е представена за първи път в Ню Йорк през март 1892 г. с участието на мис Ада Рехан, а през октомври 1893 г. е възобновена в Daly’s Theatre в Лондон. През тази година (1891 г.) Тенисън се отдава неуморно на поетично творчество, като завършва „Сънят на Акбар“, „Капиолани“ и друго съдържание на посмъртния том, озаглавен „Смъртта на Енон“ (1892 г.). През 1892 г., последната година от живота си, той пише стиховете си „Смъртта на херцога на Кларънс“. След смъртта му през 1894 г. в Лондон е публикувано издание на пълните му съчинения в един том с последните изменения.

Като поет Тенисън е много по-сложен, отколкото изглежда; трябва да сме много внимателни към конотациите на думите, към метричните ефекти.

Тенисън е поет с изключителна музикалност, който усъвършенства природните си дадености чрез упорит труд и постоянно преработване на творбите си. Поезията на Тенисън се характеризира с широк кръгозор, с дълбока съпричастност към чувствата и стремежите на човечеството, с дълбоко разбиране на проблемите на живота и мисълта, с благороден патриотизъм, който намира израз в стихотворения като „Отмъщението“, „Зарята на леката бригада“ или „Ода за смъртта на херцога на Уелингтън“; с изтънчения му усет за красота; с чудесната му способност за живо и детайлно описание, понякога постигано с помощта на една-единствена сполучлива фраза, а често подсилвано от съвършеното съответствие между смисъл и звук; и с общото величие и чистота на тона. Никой поет не го е надминал по прецизност и деликатност на езика и по пълнота на изказа. Като лиричен поет може би няма кой да го превъзхожда, а в английската поезия само двама или трима са му равни, и дори е притежавал немалко чувство за хумор, както показва в „Северният фермер“ и други произведения. Като се вземат предвид обемът, разнообразието, завършеността и продължителността на творчеството му, както и влиянието, което е оказал върху епохата си, той трябва да заеме уникално място сред поетите на своята страна.

Днес има критици, които омаловажават творчеството на Тенисън заради това, че е бил толкова близък до аудиторията си (вероятно нерафинирани хора), и смятат за нелепо, че е изразил съчувствие към самата кралица.

Едуард Фицджералд, този блестящ, макар и непостоянен гений, упорито твърди, че Тенисън никога не е допринесъл за репутацията, придобита от двата тома от 1842 г.; и това може би е вярно до известна степен, защото ако беше умрял или престанал да пише на тази дата, той все още щеше да бъде считан от всички добри критици за поет с абсолютно уникално излъчване, с най-рядко очарование и най-широк интелектуален и творчески диапазон, с ненадмината финес и мелодичност на езика. По отношение на всичко онова, което съставлява съвършения лирик, Тенисън едва ли би могъл да даде повече доказателства за своите качества. Но той никога нямаше да достигне огромната аудитория, която събра около себе си, ако не бяха „In Memoriam“, „Артуровите идилии“ (особено първата част) и многото вълнуващи оди и балади, посветени на величието на Англия и на доблестта и верността на нейните потомци. Именно това всестранно качество и великодушие, интензивността, с която Тенисън се идентифицира с нуждите и интересите на страната си, с нейните радости и скърби, го правят любим и популярен сред по-широка публика, отколкото може би всеки друг поет на неговия век.

Театър

Източници

Alfred Tennyson
Алфред Тенисън
Con solo ocho años (así se lo contaría a su hijo siendo ya adulto) había escrito unos „versos blancos de estilo thomsoniano en alabanza de las flores“; a la edad de diez y de once años había caído bajo el hechizo del Homero traducido por Pope y había escrito „cientos y cientos de versos en metro regular popeiano“.[1]
Obra trágica de John Milton, publicada en 1671.
^ Stern, Keith (2007). Queers in History. Quistory Publishers.
^ The Oxford Dictionary of Quotations (5th ed.). Oxford University Press. 1999.
^ Alfred Lord Tennyson: A Brief Biography, Glenn Everett, Associate Professor of English, the University of Tennessee at Martin
^ Savage-Armstrong, George Francis (1888). The Ancient and Noble Family of the Savages of the Ards, with Sketches of English and American Branches of the House of Savage: Comp. From Historical Documents and Family Papers. pp. 50–52.
a b c d e f g h i j Poems of Alfred Lord Tennyson. Eugene Parsons (Introduction). New York: Thomas Y. Crowell Company, 1900.
«Cambridge Book and Print Gallery». Consultado em 30 de maio de 2008. Arquivado do original em 14 de julho de 2006
«Freethought of the Day, August 6, 2006, Alfred Tennyson». Consultado em 3 de dezembro de 2012. Arquivado do original em 3 de dezembro de 2012
C. Ricks, Tennyson, London, 1972.
a b R. B. Martin, Tennyson: The Unquiet Heart, Oxford, 1980.
^ Cambridge Book and Print Gallery, su cambridgeprints.com. URL consultato il 15 aprile 2016 (archiviato dall’url originale il 30 novembre 2012).
^ Freethought of the Day, August 6, 2006, Alfred Tennyson, su ffrf.org. URL consultato il 15 aprile 2016 (archiviato dall’url originale il 3 dicembre 2012).