Битка при Айн Джалут
Delice Bette | януари 11, 2023
Резюме
Битката при Айн Джалут (на арабски: معركة عين جالوت, румънска версия: Ма’ракат ‘Айн Джалут), изписвана също като Айн Джалут, се е състояла между египетските мамлюци Бахри и Монголската империя на 3 септември 1260 г. (25 рамадан 658 г.) в югоизточна Галилея в долината Езраел близо до известния днес извор Харод (арабски: عين جالوت, романизиран: ‘Ayn Jālūt, букв. “Изворът на Голиат“). Битката бележи върха на мащабите на монголските завоевания и е първият случай, когато монголско настъпление е трайно отблъснато в пряка битка на бойното поле.
Продължавайки експанзията на Монголската империя на запад, армиите на хан Хулагу превземат и разграбват Багдад през 1258 г., а малко по-късно и столицата на аюбидите Дамаск. Хулагу изпраща пратеници в Кайро с искане Кутуз да предаде Египет, на което Кутуз отговаря, като убива пратениците и излага главите им на портата Баб Зувейла в Кайро. Малко след това Хулагу се връща в Монголия с по-голямата част от армията си в съответствие с монголските обичаи, като оставя около 10 000 войници на запад от Ефрат под командването на генерал Китбука.
Научавайки за тези събития, Кутуз бързо придвижва армията си от Кайро към Палестина. Китбука разграбва Сидон, след което насочва армията си на юг към извора Харод, за да се срещне със силите на Кутуз. Използвайки тактиката „удари и бягство“ и симулираното отстъпление на мамлюкския генерал Байбарс, съчетани с финална флангова маневра на Кутуз, монголската армия е изтласкана в отстъпление към Бизан, след което мамлюците провеждат финална контраатака, в резултат на която загиват няколко монголски войници, както и самият Китбука.
Битката се смята за първия случай, в който монголите са трайно възпрепятствани да разширят влиянието си, и също така неправилно се посочва като първото голямо монголско поражение. Това е и първото от двете поражения, които монголите претърпяват при опитите си да нахлуят в Египет и Леванта – другото е битката при Марж ал-Сафар през 1303 г. Според арабски военни трактати от XIII и XIV в. най-ранната известна употреба на ръчно оръдие във военен конфликт също е документирана в тази битка от мамлюците, които го използват, за да сплашат монголските войски.
Когато през 1251 г. Мьонгке хан става Велик хан, той веднага се заема да осъществи плана на дядо си Чингис хан за световна империя. За ръководител на задачата за покоряване на народите на Запад той избира брат си, друг от внуците на Чингис хан – Хулагу хан.
Събирането на армията отнема пет години и едва през 1256 г. Хулагу е готов да започне нашествията. Действайки от монголската база в Персия, Хулагу се отправил на юг. Мьонгке заповядал добро отношение към онези, които се предавали без съпротива, и унищожение за останалите. По този начин Хулагу и армията му завладяват някои от най-могъщите и дългогодишни династии по онова време.
Други държави по пътя на монголите се подчиняват на монголската власт и предоставят сили на монголската армия. Когато монголите достигат Багдад, в армията им влизат киликийски арменци и дори франкски войски от подчиненото Антиохийско княжество. Асасините в Персия падат, 500-годишният Абасидски халифат в Багдад е унищожен (вж. Битката при Багдад), а династията на Аюбидите в Дамаск също пада. Планът на Хулагу е да продължи на юг през Йерусалимското кралство към Мамлюкския султанат, за да се изправи срещу най-голямата ислямска сила.
По време на монголското нападение срещу мамлюците в Близкия изток повечето от мамлюците са кипчаци, а доставките на кипчаци от Златната орда попълват армиите на мамлюците и им помагат да се преборят с монголите.
Монголски пратеници в Кайро
През 1260 г. Хулагу изпраща пратеници до Кутуз в Кайро с писмо, в което иска капитулацията му и което гласи:
От Царя на царете на Изтока и Запада, Великия хан. На Кутуз Мамлук, който избяга, за да се спаси от нашите мечове. Трябва да помислите за това, което се е случило с други държави, и да ни се подчините. Чували сте как сме завладели огромна империя и сме пречистили земята от размириците, които са я опетнили. Завладели сме огромни територии, като сме избили всички хора. Не можете да избягате от ужаса на нашите армии. Къде можете да избягате? По какъв път ще се измъкнете от нас? Конете ни са бързи, стрелите ни – остри, мечовете ни – като гръмотевици, сърцата ни – твърди като планините, войниците ни – многобройни като пясъка. Крепостите няма да ни задържат, нито армиите ще ни спрат. Молитвите ви към Бога няма да ни помогнат. Ние не се трогваме от сълзи и не се трогваме от плач. Само онези, които ни молят за закрила, ще бъдат в безопасност. Побързайте да отговорите, преди да се е разгорял огънят на войната. Съпротивлявайте се и ще претърпите най-страшните катастрофи. Ще разрушим джамиите ви и ще разкрием слабостта на вашия Бог, а след това ще убием заедно децата и старците ви. В момента вие сте единственият враг, срещу когото трябва да тръгнем.
В отговор обаче Кутуз убива пратениците и излага главите им на Баб Зувейла, една от портите на Кайро.
Заминаване на Хулагу за Монголия
Малко преди битката Хулагу се оттегля от Леванта с по-голямата част от армията си, като оставя силите си на запад от Ефрат само с един тумен (номинално 10 000 души, но обикновено по-малко) и шепа васални войски под командването на несторианския християнски генерал Китбука Ноян, известен като Китбука. В книгата „Dhayl Mirat Al-Zaman“ на съвременния мамлюкски летописец al-Yunini се посочва, че монголската армия под командването на Kitbuqa, включително васалите, наброява общо 100 000 души, но това вероятно е преувеличено.
До края на ХХ в. историците смятат, че внезапното отстъпление на Хулагу е предизвикано от промяната в динамиката на властта след смъртта на великия хан Мьонгке по време на експедиция в Китай на династията Сун, което кара Хулагу и други висши монголи да се върнат у дома, за да определят неговия наследник. Съвременната документация, открита през 80-те години на ХХ в., обаче разкрива, че това не е вярно, тъй като самият Хулагу твърди, че е изтеглил по-голямата част от силите си, защото не е могъл да поддържа логистично толкова голяма армия, че фуражът в региона е бил в по-голямата си част изразходван и че монголският обичай е бил да се изтеглят в по-хладни земи за лятото.
Qutuz навлиза в Палестина
След като получава новината за заминаването на Хулагу, мамлюкският султан Кутуз бързо събира голяма армия в Кайро и нахлува в Палестина. В края на август войските на Китбука се придвижват на юг от базата си в Баалбек, като преминават на изток от Тивериадското езеро в Долна Галилея. Тогава Кутуз се съюзява със своя съратник мамлюк Байбарс, който решава да се съюзи с Кутуз пред лицето на по-голям враг, след като монголите завладяват Дамаск и по-голямата част от Билад аш Шам.
Монголското нашествие в държавите кръстоносци
Монголите се опитват да сключат френско-монголски съюз или поне да поискат подчинението на остатъка от Кръстоносното кралство Йерусалим, чийто център сега е Акра, но папа Александър IV забранява това. Напрежението между франките и монголите се е увеличило и когато Юлиан Сидонски е предизвикал инцидент, в резултат на който е загинал един от внуците на Китбука. Разгневен, Китбука разграбва Сидон. Бароните от Акра и останалите кръстоносни постове, с които монголите са се свързали, също са били потърсени от мамлюците и са поискали военна помощ срещу монголите.
Макар че мамлюците са традиционните врагове на франките, бароните от Акко признават монголите за по-непосредствена заплаха и затова кръстоносците избират позицията на предпазлив неутралитет между двете сили. По необичаен начин те се съгласяват, че египетските мамлюци могат да маршируват на север през кръстоносните държави безпрепятствено и дори да се разположат на лагер, за да попълват запасите си близо до Акра. Когато пристига новината, че монголите са преминали река Йордан, султан Кутуз и войските му се отправят на югоизток, към мястото, известно на арабски като „Изворът на Голиат“ (Ain Jalut), в долината Езраел, днес наричано на иврит Изворът на Харод.
Първи настъпват монголите, чиито сили включват и войски от Грузинското кралство и около 500 войници от Арменското кралство Киликия, които се подчиняват на монголската власт. Мамлюците имали предимството да познават терена и Кутуз се възползвал от това, като скрил по-голямата част от силите си в планините и се надявал да примами монголите с по-малки сили под командването на Байбарс.
Двете армии се сражавали в продължение на много часове, като Байбарс обикновено прилагал тактиката „удари и бягства“, за да провокира монголските войски и да запази по-голямата част от войските си непокътнати. Когато монголците извършили поредната си тежка атака, Байбарс, за когото се твърди, че е изготвил цялостната стратегия на битката, тъй като е прекарал много време в този регион по-рано през живота си като беглец, и хората му симулирали последно отстъпление, за да привлекат монголците към планините, където да бъдат нападнати от останалите мамлюкски сили, скрити сред дърветата. Монголският водач Китбука, вече провокиран от постоянното бягство на Байбарс и войските му, допуска сериозна грешка. Вместо да заподозре измама, Китбука решава да тръгне напред с цялата си войска по следите на бягащите мамлюци. Когато монголите стигнали до възвишенията, мамлюкските войски излезли от укритията си и започнали да стрелят със стрели и да атакуват с конницата си. Тогава монголите се оказват обградени от всички страни. Освен това Тимъти Мей изказва хипотезата, че ключов момент в битката е дезертьорството на монголските сирийски съюзници.
Монголската армия се сражава много ожесточено и агресивно, за да пробие. На известно разстояние от тях Кутуз наблюдаваше с личния си легион. Когато Кутуз видял, че лявото крило на мамлюкската армия е почти унищожено от отчаяните монголци, търсещи път за бягство, той захвърлил бойния си шлем, за да могат воините му да го разпознаят. В следващия момент го видели да се втурва яростно към бойното поле, крещейки: „Уа ислама! („О, мой ислям“), призовавайки армията си да се държи здраво и да напредва към отслабената страна, последвана от собствената му част. Монголите бяха отблъснати и избягаха в околностите на Бейсан, следвани от силите на Кутуз, но успяха да се реорганизират и да се върнат на бойното поле, като извършиха успешна контраатака. Въпреки това битката се преместила в полза на мамлюците, които сега имали както географско, така и психологическо предимство, и част от монголите в крайна сметка били принудени да отстъпят. Китбука, заедно с почти цялата останала монголска армия, която останала в региона, загинал.
След като научава новината за поражението на монголската армия при Айн Джалут, хан Хулагу нарежда да бъдат екзекутирани последният аюбидски емир на Алепо и Дамаск Ан-Насир Юсуф и брат му, които са в плен. Въпреки това мамлюците завладяват Дамаск пет дни по-късно след Айн Джалут, а след месец и Алепо.
На връщане към Кайро след победата при Айн Джалут Кутуз е убит от няколко емири в заговор, ръководен от Байбарс. Байбарс става новият султан. Впоследствие местните аюбидски емири, заклети в мамлюкския султанат, разгромяват друга монголска сила от 6000 души при Хомс, с което приключва първата монголска експедиция в Сирия. До 1291 г. Байбарс и неговите наследници завладяват и последните кръстоносни държави в Светите земи.
Междуособиците попречили на Хулагу хан да използва цялата си мощ срещу мамлюците, за да отмъсти за ключовото поражение при Айн Джалут. Берке хан, хан на Златната орда на север от Илханата, приема исляма и с ужас наблюдава как братовчед му унищожава Абасидския халиф – духовния и административен център на исляма. Мюсюлманският историк Рашид-ал-Дин Хамадани цитира Берке, който изпраща следното послание до хан Монке, протестирайки срещу нападението над Багдад, тъй като не е знаел, че Монке е починал в Китай: „Той (Хулагу) е разграбил всички градове на мюсюлманите и е довел до смъртта на халифа. С Божията помощ ще му потърся сметка за толкова много невинна кръв.“ Мамлюците, научавайки чрез шпиони, че Берке е мюсюлманин и не обича братовчед си, се стараели да подхранват връзките си с него и ханството му.
По-късно Хулагу успява да изпрати само малка армия от два тумена при единствения си опит да нападне мамлюците в Алепо през декември 1260 г. Те успяват да избият голям брой мюсюлмани в отмъщение за смъртта на Китбука, но след две седмици не успяват да постигнат друг напредък и се налага да отстъпят.
След като монголската наследственост е окончателно уредена и Кубилай е последният велик хан, Хулагу се завръща в земите си през 1262 г. и събира армиите си, за да нападне мамлюците и да отмъсти за Айн Джалут. Берке хан обаче започва серия от силови набези, които примамват Хулагу на север, далеч от Леванта, за да се срещне с него. През 1263 г. Хулагу претърпява тежко поражение при опит за инвазия на север от Кавказ. Това е първата открита война между монголите и е сигнал за края на обединената империя. Хулагу хан умира през 1265 г. и е наследен от сина си Абака.
Мюсюлманските мамлюци побеждават монголите във всички битки с изключение на една. Освен победата на мамлюците в Айн Джалут, монголите са победени във втората битка при Хомс, Елбистан и Мардж ал-Сафар. След пет битки с мамлюците монголите печелят само в битката при Вади ал-Хазнадар. Те никога повече не се завръщат в Сирия.
Големият брой източници на много различни езици е причина монголските историци обикновено да се съсредоточават върху един ограничен аспект на империята. От тази гледна точка битката при Айнджалут е представена от многобройни академични и популярни историци като епохална битка, в която за пръв път настъплението на монголите е било трайно спряно и дори като първото им голямо поражение. Въпреки това битката при Айнджалут, включена в по-широкия обхват на монголските завоевания в по-обстойните скорошни изследвания, всъщност не е първото поражение или толкова ключова, колкото я представят по-ранните историци.
Монголите са били побеждавани няколко пъти преди Айн Джалут, като дори не включваме пораженията на Чингис срещу Джамука и кераите по време на монголските войни за обединение. Между 1215 и 1217 г. монголският генерал Борокул попада в засада и е убит от сибирското племе тумади, което кара Чингис да изпрати Дорбей Докшин, който надхитрява и пленява племето тумади. През 1221 г. Шиги Кутугу е победен от Джалал ал-Дин по време на монголското завладяване на Хварезмийската империя в битката при Парван. В резултат на това самият Чингис хан извършва принудителни походи, за да доведе султан Джалал ал-Дин на бой и го унищожава в битката при Инд. По време на първоначалното управление на Огедей хан неговият генерал Долколку е тежко победен от джинските генерали Уан Йен-и и Пуа. В отговор Огедей изпраща легендарния Субутай и след като срещат ожесточена съпротива, монголите вкарват цялата си армия в обширно обкръжение на империята Дзин от отделни армии под командването на Огедей, Толуи и Субутай. Армиите на Дзин са категорично разгромени и Субутай завладява Кайфенг през 1233 г., с което фактически обрича на гибел династията Дзин.
Според арабски военни трактати от XIII и XIV в. ръчното оръдие е използвано от мамлюкската страна в битката при Айн Джалут, за да сплаши монголските войски, което я прави най-ранната известна битка, в която е използвано ръчно оръдие. Съставът на праха, използван в оръдията, също е посочен в тези наръчници.
В едно скорошно проучване се твърди, че монголското поражение отчасти е причинено от краткотрайна климатична аномалия след изригването на вулкана Самалас няколко години по-рано, като се посочва, че „връщането към по-топли и сухи условия през лятото на 1260 г. вероятно е намалило регионалния капацитет и следователно може да е наложило масово изтегляне на монголите от региона, което е допринесло за победата на мамлюците“. Координати: 32°33′02″ С.Ш. 35°21′25″ И.Д.
Историческият роман „Сарацинът“ на Робърт Шей разглежда подробно битката при Айн Джалут и последвалото убийство на султан Кутуз.
Източници
- Battle of Ain Jalut
- Битка при Айн Джалут
- ^ „Battle of Ayn Jalut | Summary | Britannica“. www.britannica.com.
- a b c Cowley, p. 44, establece que ambos ejércitos tenían unos 20 000 hombres. Cline dice que „en resumen, los […] ejércitos que iban a encontrarse en ‘Ayn Jalut eran, probablemente, del mismo tamaño (tenían entre 10 000 y 20 000 efectivos cada uno) (p. 145). Fage y Oliver, sin embargo, afirman que „las fuerzas mongolas que lucharon en Ayn Jalut no eran más que un destacamento superado ampliamente en número por el ejército mameluco“. (p. 43).
- a b c En la Línea de Fuego – Genghis Khan. Parte 6
- Madden, 2008, pp. 160
- „Histoire des Croisades III“, Rene Grousset, p581
- ^ a b John, Simon (2014). Crusading and warfare in the Middle Ages : realities and representations. Burlington, VT: Ashgate Publishing Limited. ISBN 9781472407412.
- Jack Weatherford, Genghis Khan and the Making of the Modern World.
- (Occasional papers, 2002)