Алемани

Delice Bette | март 6, 2023

Резюме

Аламаните или алеманите са древна и ранносредновековна група от населението, причислена към западногерманската културна област.

Групите от аламанското население са идентифицирани както въз основа на археологически източници (като обичаи и костюми на населението), така и въз основа на исторически източници (писмени свидетелства). Постоянните основни райони на ранносредновековното им заселване и владение, Аламания (Алемания), са разположени главно в района на днешните Баден-Вюртемберг и Елзас, в Баварска Швабия, немскоговоряща Швейцария, Лихтенщайн и Форарлберг. Те споделят тези територии предимно с гало-римско и ретинско население.

Между VI и IX в. Алемания е политически и културно погълната от Източнофранкската империя, а между X и XIII в. отново е политически подчинена на Хоенщауфенското херцогство Швабия.

Съвременната диалектология се връща към аламаните в своята класификация на немските диалекти и нарича западните горногермански диалекти „аламански диалекти“.

Древност и Средновековие

Традиционно първото споменаване на аламаните в древен източник се свързва с кратък поход на император Каракала през лятото на 213 г. срещу германските племена в Дунавския регион. Според византийски откъси от изгубена част от историческото съчинение на Касий Дион, противниците са били отчасти аламани. Тази идентификация е общоприета в по-старите изследвания, които следват Теодор Момсен, но след 1984 г. често се оспорва. При Касий Дион, който иначе не познава алеманите в своето произведение, във въпросния пасаж, който се отнася за съвсем друг поход на Каракала в Азия, е използван терминът „албанци“ (Albannôn) и само византийската адаптация, която може да бъде реконструирана само фрагментарно, го заменя с термина „аламани“ (Alamannôn) от незнание. Хипотезата, че името „Аламан“ не се съдържа в оригиналния текст на Дио, е изказана през 1984 г. от Матиас Шпрингер и Лорънс Окамура, които независимо един от друг достигат до това заключение. Също независимо от тях Хелмут Кастрициус достига до същото заключение през 1986 г. Редица други изследователи, включително Дитер Гьоних, следват това мнение. Въпреки това автентичността на пасажа в Касий Дион продължава да има поддръжници; наред с други, Бруно Блекман (2002), Лудвиг Рюбекейл (2003) и Клаус-Петер Йоне (2006) я защитиха от критиката, след което Шпрингер и Кастриций потвърдиха аргументацията си. Ако се изключи предполагаемото първо споменаване през 213 г., споменаването в панегирик от 289 г. би било първото доказателство за името Alamann.

Значението на името, което се появява в латинската си форма Alamanni през 289 г., а по-късно и Alemanni, според преобладаващото германско мнение е съставно от германските *ala- „всички“ и *manōn- „човек, мъж“. Първоначалното значение на тази композиция обаче е спорно. Най-вероятно става дума за името на „новообразувано във военни начинания племе“, което „затова се наричало Alemanni (или се наричало така), защото разкъсвало старите племенни връзки и било отворено за всеки, който искал да участва“. Това тълкуване се подкрепя от тълкуването на римския историк Асиний Квадрат, който обяснява името като „хора, които се движат заедно и се смесват“. Така появата на аламаните може да се разглежда като сливане на последователи, семейни групи и индивиди с различен произход. Друго тълкуване на името гласи, че то е означавало „всенародно“ в смисъл на „цял народ“, „пълен народ“, т.е. името е служило за издигане на себе си спрямо останалото човечество.

Терминът „шваби“ (който води началото си от суеби, споменати в ранните римски източници) се превръща в синоним на „алемани“ или „алемания“ през ранното Средновековие.

До около 500 г. се прави разлика между аламани и суеби, но от VI в. нататък двете имена се предават като синоними. Името суеби обаче надделява, когато селищната област на аламаните, която дотогава се титулува Аламания, става херцогство Швабия.

Модерни времена

В началото на XIX век историческото име е въведено за първи път под формата на германизираното прилагателно Allemannisch за диалектите от Високия и Горния Рейн. Така издаденият през 1803 г. сборник на Йохан Петер Хебел, написан на визенталския диалект, носи името Allemannische Gedichte. След това лингвистите наричат всички югозападни горногермански диалекти (включително швабския) алемански, позовавайки се на историческия аламански. Съответно регионалните методи за строеж на къщи и местните обичаи също били определени като алемански, като например алеманския карнавал. Днес, в традицията на трудовете на Йохан Петер Хебел, „алемански“ е и популярното название, което жителите на южен Баден дават на своя диалект, докато елзасците и швейцарците наричат своя диалект съответно елзаски и швейцарски немски.

В североизточната част на аламанската диалектна област диалектът и собственото име швабски са останали общи, поради което населението там обикновено се нарича шваби. Населението около Високия и Горния Рейн, а още повече в Елзас, Швейцария и Форарлберг, не се смята за шваби или отдавна не се смята за такова. В Баден-Вюртемберг например жителите на бившата провинция Баден често се разграничават като алемани от швабите от Вюртемберг; подобна е ситуацията и с немскоговорящите швейцарци, в централна Швабия и в Алгау, вж. статията Швабия#История и етническа група в статията Швабия.

Използването на термините „аламани“ и „алемани“ в областта на класическите изследвания зависи от метода и източниците. Античните историци пишат аламани, а средновековните – алемани.

„Алемания“ като наименование на „Германия

Към края на XIII в. в Свещената римска империя започва да се използва терминът regnum Alamanniae вместо regnum Theutonicum за по-тясната област на „германското“ кралство. Това отразява изместването на политическия център на тежестта на империята към германския юг. Преди това терминът се използва рядко. В резултат на това употребата на Alamannia като стар или алтернативен термин за херцогство Швабия и предишната титулатура rex Romanorum на германския крал постепенно изчезват. Тази промяна в титулатурата имала и политически причини и съвпаднала с междуцарствието или кралството на Рудолф Хабсбургски. За разлика от името на страната, промяната в титулатурата на rex Alamanniae не се наложила. Появилите се по това време богомилски ордени използват съответно името Alamannia за своите немскоезични провинции. Тази титла е приета и в Англия, Франция и Италия като rei de Alemange, rois d’Allmaigne, rey d’Alamaigne.

В самата империя наименованието „германски земи“ започва да преобладава от XIV в., а употребата на Аламания е изгубена за Германия и се предава само извън страната. По този начин Allemand или Allemagne остава обозначението за Германия или Германия на френски език. Оттук нататък са възприети los alemanes на испански, els alemanys на каталонски, os alemães на португалски, Almanlar (популярно Alamanlar) на турски, както и elman или alman на арабски, кюрдски и персийски (вж. също: Германия на други езици).

Аламански племена

Няма данни за единно племенно ръководство на ранните аламани. Вместо това в римските източници от III-V в. понякога се споменават частични аламански племена, които на свой ред са имали свои собствени царе. Известни аламански племена са ютунгенците, които се заселват северно от Дунав и Алтмюл, бучинобанте (лат. Bucinobantes) в устието на Майн близо до Майнц, бризгавите, които, както вече подсказва името, са се заселили в Брейсгау, ритовърите в района около Ньордлингер Риес и лентинците, за които се предполага, че са в района около Линцгау северно от Боденското езеро.

Алемания

Алеманния (или Аламанния, Алеманния, Аламанния) крие различни идеи. Под него може да се разбира:

Тези три териториални концепции в никакъв случай не са съвместими, но вероятно са се припокривали до голяма степен в хода на историята.

Предполага се, че аламаните са се развили през III в. от н.е. от различни елбско-германски, сред които вероятно суебски племена, войскови групи и последователи в района между реките Рейн, Майн и Лех.

германски племена в Лимес – до около 260 г.

От времето на суебския крал Ариовист през I в. пр.н.е. суебските групи мигрират от района на Елба.

Предположението, че аламаните са се формирали във вътрешността на Германия, което често е било изказвано в миналото, вече се смята за остаряло. Няма надеждни данни за това, тъй като са налични само археологически находки и никакви писмени източници. Произходът на новите заселници обаче може да се определи въз основа на донесената от тях археологическа материална култура, която най-добре може да се сравни с елберо-германската област между източна Долна Саксония и Бохемия, особено между северната част на Харц, Тюрингската гора и югозападната част на Мекленбург.

Краят на липите

По-големите атаки са 213 и 233

След падането на лимеса германски групи успяват да се заселят в незащитената област, която впоследствие е наречена от римляните Аламания чак до Майн. Впоследствие римските сведения за аламаните се увеличават и като обозначение за германските обединения в гореспоменатата област. Днес по-голямата част от древните исторически и археологически изследвания са на мнение, че племето или племенната група на аламаните се е формирала бавно от различни германски групи преселници едва след заселването на Декуматланд. В последно време се обсъжда и тезата, че нахлуването на германските племена е извършено със съгласието на Рим, който прехвърля контрола над областта на новодошлите и ги обвързва със себе си чрез foedera. Освен това трябва да се има предвид, че, строго погледнато, не може да се говори за аламани, тъй като многобройните малки групи дълго време са нямали единно ръководство.

На 21 април 289 г. от н.е. Мамертин произнася хвалебствена реч пред император Максимиан в Аугуста Треверорум (Трир) и споменава аламаните. Това е първото съвременно споменаване на аламаните. От тази година нататък името Alamannia може да се докаже и за областта на север от Рейн. Първото споменаване на аламаните през 213 г., когато според съобщението на римския историк Касий Дион (около 230 г.) император М. Аврелий Антонин Каракала уж приел епитета Alamannicus след победа над аламаните, както вече беше споменато в началото, сега е много спорно по отношение на достоверността си.

Около 260 г. лимесът е сведен до нова линия – Дунавско-Илерско-Рейнски лимес, която защитава само източните и южните части на римската провинция Раеция (приблизително днешните Алгау, Горна Бавария и Швейцария). Тя е силно укрепена в началото на IV век. Новата гранична линия с аламаните успява да защити римската граница до 401 г. (оттегляне на римските легиони) или 430 г. (оттегляне на бургундите, които поемат защитата на границата като foederatii). Така нашествията на аламаните (по-точно на ютунгенците) през 356 и 383 г. все още можели да бъдат отблъснати, а през 430 и 457 г. – само в Италия.

Селище

Ранните аламански селища често се развиват в близост до руините на римски крепости и вили, но не и в техните сгради. Каменните сгради на римляните само в редки случаи продължават да се използват за известно време (напр. чрез дървени приспособления в сградата за къпане на вилата край Вюрмлинген). В повечето случаи ранните аламани издигат традиционни постройки от колове с измазани с кал стени от вата и папур. Доказателствата за ранните аламани обаче са оскъдни. Селищни находки като тези от Зонтхайм в Щубентал са изключение. Дори гробните находки, като например женски гроб край Лауфен на Некар или детски гроб в Гунделсхайм, са сравнително редки. Предполага се, че районът е бил бавно колонизиран от проникващи германски групи. Само в някои райони, например в Брайзгау, се откриват ранни концентрации на селища, може би във връзка с целенасочено заселване от римляните за защита на границата по Рейн. Още през IV в. съществуват аламански замъци на хълмове, като например на Glauberg и Runden Berg край Бад Урах.

Населението на Югозападна Германия по времето на Римската империя вероятно се е състояло главно от романизирани келти, а в северозападната част – от романизирани германски народи (напр. Некарсуебен) и имигранти от други части на империята. Доколко части от това население са останали в страната след оттеглянето на римската администрация, не е точно известно. Въпреки това приемствеността на някои имена на реки, местности и полета предполага, че провинциалното римско население също е било погълнато от аламаните. Така в централната част на Шварцвалд запазването на романски езиков остров вероятно датира от IX в.

Късна античност

Историческите извори за ранните аламани са също толкова оскъдни, колкото и археологическите. Съобщенията на Амиан Марцелин хвърлят малко по-добра светлина върху някои части от IV в. Той е най-важният източник, особено за разделението на подплемена и за изводите относно политическата структура.

От бившата държава Декумат аламаните многократно предприемат набези в съседните провинции на Римската империя Raetia и Maxima Sequanorum, а също и далеч в Галия. Те претърпяват многократни поражения от римските армии, например от император Констанций през 298 г. при Лангрес и при Виндониса (Виндиш). След битката при Мурса през 351 г. между галския узурпатор Магненций и император Констанций II, която завършва с тежки загуби, франките и аламаните пробиват заедно границата по Рейн. Аламаните окупират Пфалц, Елзас и Североизточна Швейцария. Едва победата на цезар (подимператор) Юлиан в битката при Аргенторатум (Страсбург) през 357 г. срещу обединените аламани под командването на Хнодомар отново осигурява рейнската граница. Аламанските дребни крале трябвало да се обвържат (отново?) с Рим чрез договор. По време на управлението на император Валентиниан I аламанските групи на два пъти, през 365 и 368 г., успяват да проникнат на територията на империята и да ограбят Могонтиакум (Майнц), наред с други места. След ответен поход, който през 369 г. спечелва на Валентиниан I прозвището Аламаник, той нарежда да се обезопаси границата по Рейн чрез нова серия от крепости, например в Алтрип, Брейзах на Рейн и срещу Базел. Границата по Високи Рейн е подсилена с верига от наблюдателни кули (burgi). През 374 г. аламаните под ръководството на техния частичен цар Макриан сключват траен мир с Валентиниан I. Въпреки това неговият наследник, император Грациан, трябва да проведе още една кампания срещу аламаните през 378 г., която се смята за последното настъпление на римски войски по рейнската граница. След това аламаните дълго време са във враждебни отношения с Римската империя.

Битки между аламани и римляни:

Узурпацията на Магнус Максим в Британия и войната с франките позволяват на аламаните да нахлуят в Раеция през 383 г., която император Валентиниан II успява да осигури отново само с подкрепата на аланите и хуните. По-нататъшните вътрешни борби за власт в Рим при император Теодосий I отслабват римските позиции на Рейн. Въпреки че военачалникът Стилихон успява през 396 г.

Експанзия и подчинение

От 455 г. нататък започва експанзия на аламаните на запад и на изток в Галия и Норикум, за която има само несигурна информация. В археологически план споменатите експанзии трудно могат да бъдат проследени. По отношение на материалната култура и погребалните обичаи могат да се забележат само плавни преходи в рамките на културата на редовата могила, например към франките, но едва ли има ясни културни граници. Още по-малко са разликите със съседните германски племена на изток, по-късните баварци. Твърденията за тях се извличат главно от писмени източници. Заселването на аламански групи от населението или дори временният аламански сюзеренитет се простира на север до района около Майнц и Вюрцбург, на юг до подножието на Алпите, на изток до Лех или по Дунав почти до Регенсбург, на запад до източния край на Вогезите, отвъд Бургундската врата до Дижон и на югозапад в швейцарския Мителанд до Ааре.

Според Григорий от Тур конфликт със съседните франки довежда до решителни поражения на аламаните срещу франкския крал Хлодвиг I от династията на Меровингите някъде между 496 и 507 г. Твърди се, че последният е приел християнската (католическата) вяра във връзка с победата след решителна битка. Решителните битки вероятно са били битката при Цулпих и битката при Страсбург (506 г.). По този начин северните аламански територии попадат под франкска власт. Първоначално остготският крал Теодерих спира франкската експанзия, като поставя южните части на Аламания под остготски протекторат и приема под своя закрила бежанците от победените аламани. Но още през 536 г.

С покоряването на аламаните от франките техният суверенитет се прекратява и франкските крале нередовно назначават херцози за територията на аламаните. Въпреки това не е възможно да се състави пълен линеен списък поради наличието на източници. Предполага се, че франкските благородници са били заселвани на стратегически важни места, за да си осигурят контрол над земята. Това се потвърждава от гробните находки с чужди форми на накити и оръжия, които произхождат от Западнофранкския регион или Рейнската област. Членове на други народи от Франкската империя също са се заселвали в района на Аламанция, което все още намира отражение в имена на местности като Тюркхайм (Тюрингия), Заксенхайм или Франкентал. Едва след включването във Франкската империя е възможно по-нататъшно заселване или германизиране на съседните римски области на юг. Според резултатите от последните археологически проучвания аламанската поселищна дейност в днешна немскоезична Швейцария не е започнала преди края на VI в.

Аламания при Меровингите и Каролингите

Аламания е укрепена от автономния си статут във Франкската империя като херцогство в област, която вероятно до голяма степен съвпада с по-късното херцогство Швабия. Елзас обаче в повечето случаи е управляван като отделно херцогство и всъщност не е част от Аламания. Центърът на тежестта на франкското херцогство Аламания се намирал в района на юг от река Рейн и в района на Боденското езеро. Понякога херцозите все още произхождали от благороднически аламански фамилии и невинаги се конкурирали с франкските благородници. Например един аламански херцог основава манастира Райхенау заедно с франкския дом-майор. Сравнително самостоятелните херцози на Франкската империя често се опитват да се откъснат от зависимостта си от франкския крал. Кралят неведнъж е трябвало да вдига оръжие срещу разбунтувалите се аламански херцози. По време на така наречения Кървав съд в Канщат през 746 г. съпротивата е окончателно сломена: Аламанското херцогство е премахнато и се управлява директно от франките. Така аламанската херцогска титла изчезва за дълго време. Въпреки това император Луи Благочестиви се опитва да създаде кралство Аламания за сина си Карл II между 829 и 838 г.

През VII в. част от висшата класа започва да погребва своите мъртъвци не в редовите гробни полета, а в имението. През този период каменни кутии често маркират гробовете. Поради християнизацията в началото на VIII в. редовите гробни полета са напълно изоставени, а гробищата са разположени около църквата. По този начин отпада и най-важният източник за археологията на аламаните.

През X в. източнофранкските

Спорни територии все още са Елзас и Ааргау, за които претендират съответно съседното Лотарингско херцогство и Бургундското кралство. Името Алемания изпада в забвение и с течение на времето се използва само като заучено историзиращо наименование.

Аламаните продължават да почитат древните германски божества до VII в.; засвидетелствани са Водан, на когото се принася бира, и Донар. На златния бректейл от Даксланден също е изобразен мъж в метаморфоза на птица, вероятно Водан, а на два други бректейла е изобразена богиня, която може да се идентифицира с майката на боговете, т.е. Фриджа. За разлика от тях почитането на Зиу може да бъде доказано само според филологическите данни. Същества от низшата митология са показани от меча на Гутенщайн с изображение на върколак или конния диск на Плиесхаузен. В житието на свети Гал се споменават две голи водни жени, които хвърляли камъни по спътника на светеца. Когато той ги изгонил, те избягали в Химилинберк, където живеели демони, напомнящи за скандинавското седалище на боговете – Химинбьорг.

Римският писател Агатий съобщава за аламаните, които нахлули в Италия през 553 г., че те почитали някои дървета, вълните на реките, хълмовете и овразите и им принасяли в жертва коне, говеда и други животни, като им отрязвали главите. Той също така споменава аламански ясновидци. Археологията е открила няколко жертвени находки. През IV в. например в изворното блато Rautwiesen край Мюнхьоф (дн. Айгелтинген, Хегау) са били депозирани оръжейни остриета, а споменатият по-горе златен бракт от Даксланден е бил заровен заедно с конски череп и желязна брадва.

Погребението също свидетелства за старата религия. Принцът на Шретцхайм например се погребва заедно с коня си, коняря и виночерпеца. Кръстове от златни листа и други християнски предмети показват, че макар аламаните да са влезли в контакт с християнството рано, има няколко писмени и археологически доказателства за синкретизъм. В средата на V в. сред аламаните – както и сред други съседни западногермански народи – преобладава нова форма на погребение. Дотогава кремацията в малки гробни групи или дори в изолирани гробове е била обичайна в елбско-германската традиция. От археологическа гледна точка такива гробове са трудни за регистриране, а поради кремацията – и за оценка. Още в ранните времена се наблюдава увеличаване на броя на инхумациите. С преминаването към обичая на редовото погребение, както например в гробището на Щутгарт-Фойербах, изворовата ситуация за археологията се променя драстично. Сега вече са създадени големи гробища, в които мъртвите са погребвани без трупоизгаряне в редици близо една до друга в посока изток-запад. От този момент нататък (до около 800 г., когато редовите гробища отново са изоставени в полза на погребенията около църквата) стават възможни по-подробни сведения за материалната култура, занаятите, структурата на населението, болестите, раните от битките и социалната структура.

След завладяването от франките започва мисионерската дейност на аламаните, особено от ирландските мисионери Фридолин и Колумбан и неговите последователи. След Зекинген те основават манастирите в Сен Гал (614 г.), Сен Трудперт и Райхенау (724 г.). В Аламания още от римско време съществуват епископства в Базел (преди това в Аугуста Раурика край Базел), Констанц, Страсбург и Аугсбург. Църковните отношения са установени за първи път през VII в. в Lex Alamannorum, ранна кодификация на аламанското право. Вероятно в старите римски територии на юг и запад от Рейн е имало непрекъснато съществуване на християни, поне в градовете и в алпийските долини. Единственото, което е изчезнало в Аламания от римско време, е епископският престол във Виндониса (Виндиш).

Източници

1. Alamannen
2. Алемани
3. Zur Chronologie und zum Verlauf des Feldzugs siehe Andreas Hensen: Zu Caracallas Germanica Expeditio. Archäologisch-topographische Untersuchungen. In: Fundberichte aus Baden-Württemberg. Band 19, Nr. 1, 1994, S. 219–254.
4. ^ The spelling with „e“ is used in Encyc. Brit. 9th. ed., (c. 1880), Everyman’s Encyc. 1967, Everyman’s Smaller Classical Dictionary, 1910. The current edition of Britannica spells with „e“, as does Columbia and Edward Gibbon, Vol. 3, Chapter XXXVIII. The Latinized spelling with a is current in older literature (so in the 1911 Britannica), but remains in use e.g. in Wood (2003), Drinkwater (2007).
5. ^ The Alemanni were alternatively known as Suebi from about the fifth century, and that name became prevalent in the high medieval period, eponymous of the Duchy of Swabia. The name is taken from that of the Suebi mentioned by Julius Caesar, and although these older Suebi did likely contribute to the ethnogenesis of the Alemanni, there is no direct connection to the contemporary Kingdom of the Suebi in Galicia.
6. ^ in pago Almanniae 762, in pago Alemannorum 797, urbs Constantia in ducatu Alemanniae 797; in ducatu Alemannico, in pago Linzgowe 873. From the ninth century, Alamannia is increasingly used of the Alsace specifically, while the Alamannic territory in generally is increasingly called Suebia; by the 12th century, the name Suebia had mostly replaced Alamannia. S. Hirzel, Forschungen zur Deutschen Landeskunde 6 (1888), p. 299.
7. ^ Johann Jacob Hofmann, Lexicon Universale, Leiden 1698, „Alamannicus”.
8. ^ Latină decem, „zece”.
9. ^ „He was, nevertheless, of some benefit to the Gauls, for he crushed the Alamanni—who then were still called Germans—and not without illustrious glory, though he never fought save in brigand-fashion”.
10. ^ Ptolemy’s description has some limitations. Upper Germany and Lower Germany are mentioned by name, but only as specific districts of Gallia Belgica (2.8), the border between them was an unidentified river, the Obruncus. The region is repeated again under Germany, but this time he does not list Roman boundaries. Germania Superior, the Agri Decumates and the limes are not to be found there, even though they certainly existed at the time. „Germania Magna“ is found within the Rhine, Danube, Vistula and shores of the „Oceanus Germanicus“. Most of the tribes are missing or listed without name. The Main is not there, nor Lake Constance. The Danube runs from the Alps. The Rhine does not bend to the south next to Swabia. Ptolemy’s Germania is like a surreal image of itself, accurate only if you follow certain known lines, but the overall shape is greatly distorted.
11. ^ Drinkwater (2007) 118, 120
12. La présente version incorpore des éléments de la version originale française de ce texte ainsi que des éléments des articles éponymes anglais et allemand.