Софокъл

Mary Stone | април 23, 2023

Резюме

Софокъл (на старогръцки: Σοφοκλῆς-Sofokles – р. ок. 496 г. пр.н.е. – поч. 406 г. пр.н.е.) е гръцки трагически поет. Заедно с Есхил и Еврипид той полага основите на класическата гръцка трагедия. Той прави значителни нововъведения в театралната техника: изоставя трилогичната връзка, като създава самостоятелни пиеси, увеличава броя на хорусите (античен стих) от 12 на 15, въвежда третия актьор, развива диалога и придава значение на сценографията и костюмите. Творчеството на великия трагически поет, наследник на Есхил, включва над 120 пиеси (според различни източници и мнения броят на пиесите е 123, 130, 133 и дори 140), от които само седем са запазени в цялост.

Писателят е роден през 496 г. пр.н.е. в Колонос, предградие на Атина, в заможно семейство, син на богатия оръженосец Софил. Софокъл се възползва от образованието на младежите по онова време, като усвоява музикална теория и практика (негов учител е Лампрос, един от най-известните майстори на Античността, от когото научава изкуството да използва музикални инструменти, особено китари), танци и физически упражнения (езда, управление на колесница), а вероятно и някои научни познания.

Юношество, младост и зряла възраст

На 16-годишна възраст той е избран от сънародниците си за лидер на младежите, натоварени да отпразнуват славната годишнина на Саламина с песни и игри. Красотата му, в допълнение към талантите му, допринасят за спечелването на тази чест. Той обаче нямал звучен глас, така че по-късно бил освободен и от спазването на обичая, който изисквал драматичните поети да играят в собствените си пиеси. Появил се е само веднъж на сцената, в ролята на слепеца Тамирис.

Софокъл проявява силна страст към литературата още от младежките си години, като с жар търси отговори на многобройните проблеми на своето време в произведенията на Омир, в трагедиите на Есхил и във фолклора. Трагедията го привлича изключително много и още като дете участва в хора, който подкрепя сценичните изпълнения на пиесите на предците му. През 468 г. пр.н.е. участва в конкурс в Атина и за първи път печели първа награда, с което спечелва изисканата публика на града. През 60-те години на неговото творчество гражданите аплодират победата му в драматичните състезания още 23 пъти, без да имат възможност да проявят съчувствие към някое поражение, чийто горчив вкус Софокъл никога не усеща.

Като светски жрец на култ към местно божество, Софокъл основава и литературно сдружение и е близък приятел на видни личности като Йон от Хиос, Херодот и Архелай. Цивилизован, възпитан и остроумен, Софокъл е обичан от съвременниците си, които виждат в него въплъщение на равновесието и спокойствието. Наричали го „Пчелата“ заради „сладкото“ му красноречие и му правели най-ласкавия комплимент, към който може да се стреми един поет или разказвач – оприличавали го на трагичния Омир.

Край на живота

Софокъл умира през 406 г. пр.н.е., само няколко месеца след по-младия си съвременник Еврипид. Погребан е в Колонос, в родния си край, на който е донесъл възхвала и слава в последната си пиеса „Едип в Колонос“. Две години след смъртта му Атина е победена от Спарта, което бележи края на около стогодишното културно надмощие на Атина. В центъра на обществения живот в Атина Софокъл е императорски ковчежник и дипломат и два пъти е избиран за генерал.

Дори след смъртта си великият писател продължава да доминира на гръцката сцена, а пиесите му се радват на голям успех. По инициатива на Ликург, 40 години след смъртта на Софокъл, му е издигната бронзова статуя и името му се нарежда сред героите наред с Омир, Есхил и други.

Софокъл и политическата му кариера

Като политик обаче Софокъл не проявява уменията си, въпреки че заема постове в държавата при Перикъл. Той не успява да се приспособи към всички тънкости на атинския политически живот и да намери стабилно място за себе си в развиващия се конфликт между робовладелската демокрация и консервативните аристократични групи. В младостта си Софокъл клони към последните, като симпатизира на реакционната група на Кимон, а след това прегръща политиката на Перикъл. Към края на живота си Софокъл отново се колебае и дори участва в заговор (през 411 г. пр. Хр.) за сваляне на демократичното управление в Атина.

Непоследователността на политическата позиция на Софокъл се отразява до голяма степен в пиесите му чрез поредица от колебания и компромиси, които той проявява при вземането на решение за борбата между старите и новите морални или политически норми, които демократичният живот и неговите институции изискват. Но всичко това е обяснимо, защото самото демократично робско управление съдържа противоречия, често е нерешително и колебливо, разтърсвано е от вътрешни борби и сблъсъци на разнопосочни интереси.

През 413 г. пр.н.е., когато е на осемдесет години, Софокъл става специален комисар за разследване на атинската военна катастрофа в Сицилия.

През V в.пр.н.е., по времето на тримата велики трагици на гръцката древност – Есхил, Софокъл и Еврипид, Гърция преживява период на развитие и разцвет в областта на земеделието, занаятите, корабоплаването, търговията и др.

Процъфтяващият социален и културен живот на Атина я превръща в един от най-важните икономически, политически и културни центрове. По този начин част от гражданите, които са били склонни към мисълта и изкуството, са могли да се посветят на философия, литература, скулптура и др.

Управниците на атинската демокрация, желаещи да прославят града си, стимулират развитието на трагическия театър – театър с ясно изразена възпитателна роля.

Представленията, които се провеждаха на открито, бяха наблюдавани от десетки хиляди зрители, седнали на стъпалата на огромен амфитеатър. Периодично в цитаделата се провеждали конкурси за награждаване на най-добрите драматични пиеси, а спечелилите автори били почитани с голяма помпозност от населението и прославяни като герои. Тримата велики трагици от V в. пр. н. е. често побеждавали в тези състезания. Есхил печелил първата награда 13 пъти, Софокъл (чието творчество отразява апогея на робовладелската демокрация) – повече от 20 пъти, а Еврипид – четири пъти.

Гражданите на Атина, които го удостояват с важни политически и военни постове, почитат Софокъл най-вече заради високото му гражданско съзнание. Спомените за тиранията все още са живи в съзнанието на хората, когато Софокъл осъжда тиранията, олицетворена от фигурата на Креон в „Антигона“. В същото време поетът предупреждава своите съграждани да не се оставят да бъдат въвлечени в хаоса на анархията от демагозите. След това Софокъл заклеймява алчността за богатство и развращаващата сила на парите:

Софокъл заменя свързаните трилогии на Есхил с отделни пиеси на различни теми, установявайки нормата, възприета по-късно в западния театър, за преместване на акцента върху интензивността и единството на драматичното действие.

Макар че Есхил има заслугата за откриването на поетичните и емоционалните ресурси на трагедията, изтънчеността и техническото майсторство на Софокъл са стандартите, по които се оценява тази литературна форма от V в. пр.

Ако Перикъл е издигнал робовладелската демокрация до най-високите ѝ политически и военни върхове, то творбата на Софокъл е литературното огледало на този връх, като вярно въплъщава политическите стремежи, моралните, правните, религиозните и други концепции на робовладелската демокрация. В знак на признателност към значението на творчеството на Софокъл гражданите на Атина го избират за стратег (военен водач), в което качество той участва в експедиция срещу остров Лемнос.

При създаването на трагедиите си Софокъл използва същите източници като Есхил; подобно на своя предшественик той се опира на известни легенди и митологични герои, като темите на някои от трагедиите му са сходни с тези на Есхиловите пиеси или просто продължава темата на Есхиловите пиеси (например в „Антигона“ Софокъл започва от последния момент на трагедията „Седемте срещу Тива“).

В творчеството на Софокъл изключително важен момент е трагедията „Едип цар“, поставена за първи път през 429 г. пр.

Съдбата на Едип и неговия народ е представена в трагедиите „Едип цар“, „Едип в Колос“ и „Антигона“, които заедно образуват единно цяло.

Темите на трагедиите на Софокъл са самостоятелни; в рамките на трилогията всяка пиеса има своя собствена тема, докато при Есхил темата се простира през цялата трилогия. Това нововъведение, което Софокъл внася в драматургията, му позволява да представи по-разнообразно спецификата на човешките характери и сложните ситуации, в които живеят героите му.

Драматичният разказ на Софокъл за трагичната съдба на легендарния Едип е повлиял на драматургията по целия свят и днес остава неизменна част от драматичната сцена.

Докато Есхил търси във фигурата на Едип преди всичко момента на изпълнение на наследственото проклятие, Софокъл се фокусира върху индивидуалната съдба на героя; страданията на Едип са до голяма степен резултат от собствените му действия, от отношението, което той доброволно избира. В пиесата на Софокъл неумолимата съдба, която боговете са отредили за нещастния Едип, не е толкова решаваща, колкото при Есхил, и авторът разкрива по-ясно неустойчивия характер на човешкото щастие или нещастие. Едип – според мита – живее дълги години на щастливо царуване в град Тебес, като негова съпруга е майка му Йокаста. Трагичната развръзка настъпва едва тогава, когато по собствена инициатива той жадно търси истината за своя живот и така сам избира пътя, който ще го доведе до цяла поредица от нещастия.

В трагедията, написана в края на живота му, „Едип в Колон“, Софокъл възхвалява смъртта на героя. Стар и сляп, Едип пристига в Атина, установява се в Колонос, родното място на автора, и умира в пълно помирение с боговете, превръщайки се в гений-пазител на града, където е намерил топло гостоприемство. В този завършек на трагедията „Едип“ не може да не се забележи почитта, която Софокъл отдава на своя град, на неговите гостоприемни жители и изобщо на духа на ред и справедливост, който цари в тази демократична държава, за разлика от суровите и строги правила на аристократична Спарта, с която се е сблъскал по време на Пелопонеската война.

Древният мит за Едип не свършва с неговата смърт, а използва преките потомци на нещастния легендарен цар. В „Седемте срещу Тива“ Есхил описва съдбата на двамата Едипови синове Полиник и Етеокъл; Софокъл продължава историята на народа, преследван от проклятието на боговете; поставяйки в центъра на действието образа на Едиповата дъщеря Антигона. Така се ражда едноименната трагедия, изиграна за първи път около 442 г. пр.

Разбира се, в пиесата на Софокъл има митични влияния в съответствие с преобладаващия дух на неговата епоха, но в същото време тя осъжда деспотизма. Креон (в „Антигона“) с тесногръдието си и своеволията си пренебрегва божествената справедливост, станала традиционна за града, и ще бъде наказан. За да не сгреши, показва Софокъл, човекът, подобно на Антигона, трябва да спазва традиционните обичаи, да адаптира постъпките и действията си към правилата, установени в живота на общността. Този, който се съпротивлява, ще бъде победен, както е бил победен Креон. Така забелязваме специфичната за трагедиите на Софокъл нотка – съдбата до голяма степен зависи от действията (съзнателни или несъзнателни) на всеки човек.

В трагедиите на Софокъл трагичният изход от живота на героите се дължи преди всичко на техните грешки, на техните прегрешения. Ако в „Антигона“ имаме типични случаи на неестествено поведение, възприето с добри намерения (което ги довежда до фатален край.

Темата за самоубийството в резултат на сериозни грешки, извършени без знание, се повтаря и в трагедията „Аякс“, създадена от Софокъл в младежките му години.

В трагедията „Филоктет“, написана в края на живота му, той подчертава голямото значение на вродената доброта, способна да преодолее временните слабости и недостойните изкушения, които измъчват хората.

Героите на Софокъл водят интензивен индивидуален живот, като в действията, които предприемат, обединяват високи духовни качества. Проявяват решителност и последователност в пълното разрешаване на ситуациите, в които са въвлечени. Софокъл разкрива особеностите на човешката природа с голямо художествено майсторство и съвършена драматургична техника.

Едип цар

Трагедията „Едип цар“ (на старогръцки: Oἰδίπoυς τύραννoς) започва с град Тебес, който е изправен пред мъчение: растенията, животните и жените са безплодни, а чумата взема безброй жертви. Тебските жители идват да поискат помощ от Едип, царя на Тива, който ги е спасил и от Сфинкса, като е отговорил правилно на загадката му. Креон, братът на Едиповата съпруга, е изпратен при оракула, за да разбере защо това бедствие е сполетяло Тива. Оракулът обяснява, че смъртта на Лайос, предшественика на Едип, не е изкупена. За да разбере кой е убил Лайос, Едип иска да бъде разпитан от Тирезий, стар сляп пророк. Тирезий казва на Едип, че той е убиецът на Лайос. Вярвайки, че Тирезий и Креон са заговорничили срещу него, Едип се скарва с тях. Появява се Йокаста, съпругата на Едип, и му казва, че не е могъл да убие Лайос, защото оракулът му е предсказал, че ще умре от ръката на сина си. „Едип цар“ е смятана от съвременниците и Аристотел за най-съвършената трагедия на цялата античност. Темата на трагедията е добре известна, тъй като и до днес „Едип цар“ е най-играната трагедия в целия гръцки театър. Накрая, за да изкупи ужасното си престъпление, Едип се самонаказва, като издълбава очите си, а след това, сляп и нещастен, напуска Тива, след като се сбогува с дъщерите си:

Едип за заселниците

Втората трагедия от трилогията на Софокъл е „Едип в Колос“ (на старогръцки: Οἰδίπους ἐπὶ Κολωνῷ). Стар и сляп, Едип пристига в Колос, воден от дъщеря си Антигона. Намирайки се в една осветена горичка, те са помолени да напуснат Колонос. Едип обаче знае, че ще умре тук, и моли да се види с Тезей, царя на Атина. На старейшините на Колонос, които идват пред Едип, се разказва за прокълнатия му произход, след което те искат да прогонят Едип. Антигона ги моли да ги оставят да останат.

Появява се Исмена, най-малката дъщеря на Едип, и разказва за братята им Етеокъл и Полиник, които се борят за трона. Етеокъл прогонва Полиник от престола и страната. Полиник отива в Аргос, за да поиска съюзници за война срещу Тива. Тогава Исмена казва, че Креон ще пристигне, за да подчини Едип на властта на тебанците. Едип таи чувства на омраза към Креон и синовете му, които не го подкрепят, когато е изгонен от Тива.

Тезей се появява и дава на Едип подслон в страната си. Креон се опитва да убеди Едип да се върне в Тебес, тъй като знае, че при евентуална война между Тебес и Атина ще спечели страната, която притежава тялото на Едип. Но Креон напомня на Едип, че той не може да бъде погребан в града, а само извън него. Едип отказва на Креон. Той отвлича Исмена, но тя е освободена от хората на Тезей. Появява се Полиник и иска неговата благословия за победа в битката срещу Тива. Едип отказва и на него, знаейки, че Полиник никога няма да завладее Тива, а братята ще се убият един друг в битката.

Едип отвежда Тезей до мястото на смъртта му – място, което Тезей трябва да запази в тайна, защото само така Едип може да защити Атина. Едип не умира от естествена смърт; бог го отвежда или земята се отваря, за да го приеме и да го освободи от всички страдания. Тезей обещава на Антигона и Исмена, че ще бъде с тях завинаги, след което двете сестри се завръщат в Тива, за да предотвратят смъртта на братята си.

Antigona

Последната трагедия от тази трилогия е „Антигона“ (на старогръцки: Ἀντιγόνη), която започва на сутринта след битката за Тива. Войските на Аргос са избягали, след като са били победени. Полиник и Етеокъл са се убили един друг в битката. Антигона научава, че Креон, който сега управлява Тива, е забранил погребението на Полиник.

Подобно на „Едип цар“, трагедията „Антигона“ е едно от най-ценните литературни произведения на древността. Антигона, безстрашната дъщеря на Едип, става свидетел на катастрофата, причинена от борбата между братята ѝ Етеокъл и Полиник. И двамата са паднали в битката, а тронът на Тива е зает от Креон. Царят урежда погребението на Етеокъл, защитника на града, да се проведе с пищност и церемония. За другия син на Едип, Полиник, който е дошъл с чужда армия, за да завладее града, дори обикновеното погребение е забранено. Срещу суровата царска заповед, изправена пред заплахата от смърт, се изправя Антигона, сестрата на двамата воини. В голяма тайна тя предава тялото на Полиник на земята, като по този начин изпълнява задължението, което според обичая я свързва с кръвта на мъртвите. Постъпката на Антигона скоро е разкрита от Креон, който я осъжда на смърт. Разгорещената дискусия между Креон и Антигона разкрива остър сблъсък на морални принципи. Антигона, крехка и нежна девойка, е надарена с дързък характер, със смелост, достойна за воин. Силата ѝ да се изправи срещу царя произтича от съзнанието ѝ, че действа в името на древни, неписани закони, които съдържат традиционния морал, дълбоко вкоренен в гръцките градове.

Антигона ще загине в затвора, а Креон, който не се е подчинил на волята на боговете, ще получи жестоко наказание – ще загуби сина си Хемон (годеника на Антигона) и съпругата си, която се самоубива, хвърляйки проклятия върху арогантния си и лекомислен съпруг.

Electra

Между 415 и 411 г. пр.н.е. Софокъл написва шедьовъра „Електра“ (на старогръцки: Ἠλέκτρα), в който преразказва старата легенда, разказана от Есхил в трагедията „Орест“. Софокъл създава нова Електра, надарена с качества, сходни с профила на Антигона: смелост, решителност и др.

Храбрият войник Аякс (на старогръцки: Αἴας), чиято чест на воин е опетнена от сънародниците му, решава да си отмъсти. Заслепен от това желание, в момент на лудост той се хвърля върху стадо овце, които разкъсва на парчета и разпръсква. След като се опомня и се срамува от стореното, той се хвърля върху меча и доброволно се предава на смъртта.

Filoctet

Неоптолем, синът на Ахил, по настояване на Одисей решава да открадне омагьосания лък на Херакъл, притежаван от Филоктет (на старогръцки: Φιλοκτήτης). С измама Неоптолем успява да спечели доверието на Филоктет и в момент на физическа слабост Филоктет му поверява заветния лък на Одисей. Но в младия Неоптолем настъпва неочаквана промяна: неспособен да понася повече тази нечестна игра, той връща лъка и оказва помощ на Филоктет.

Trahinienele

В „Тракиеца“ (на старогръцки: Tραχίνιαι) Деянира, желаейки да запази любовта на съпруга си Херакъл, му изпраща наметало, потопено в течност, която трябвало да събуди страстта му, без да знае, че в действителност му изпраща отрова, която ще го убие в ужасни мъки. Узнала за престъплението си, тя се самоубива. Но безразсъдната ѝ постъпка е породена от най-чиста любов – Деянира е мила, нежна, човечна и не желае нищо повече от това да си върне любовта на съпруга си.

През 1907 г. в Египет са открити фрагменти от сатирата „Копои“ (Ichneutae). Тези фрагменти съставляват около половината от пиесата, което я прави най-добре запазената антична сатирична пиеса след „Циклоп“ на Еврипид. Фрагменти от „Потомци“ (Epigonoi) са открити през април 2005 г. от учени от Оксфордския университет. Трагедията разказва за обсадата на Тива. Редица други трагедии на Софокъл са оцелели само във фрагменти:

Гръцката трагедия през V в. пр.н.е. е върхът на античното драматично творчество. Както по отношение на структурата и дълбочината на конфликта, така и по отношение на техниката на представяне, тя остава по същество непроменена за много векове напред. Произведенията на Есхил, Софокъл и Еврипид оказват силно привличане и влияние върху елинистичната, римската и александрийската драматургия, а също така са източник на вдъхновение за великите трагици от Ренесанса и модерната епоха.

Източници

1. Sofocle
2. Софокъл
3. ^ RSKD / Iophon[*][[RSKD / Iophon (dictionary entry)|​]]  Verificați valoarea |titlelink= (ajutor)
4. ^ RSKD / Sophocles[*][[RSKD / Sophocles (dictionary entry)|​]]  Verificați valoarea |titlelink= (ajutor)
5. a b c Castrén, Paavo & Pietilä-Castrén, Leena: ”Sofokles”, Antiikin käsikirja, s. 532–533. Helsinki: Otava, 2000. ISBN 951-1-12387-4.
6. a b Oksala, Päivö: ”Johdanto”. Teoksessa Sofokles: Antigone; Kuningas Oidipus, s. v–xv. (Antigone, noin 442 eaa.; Oidipus Tyrannos, 429 eaa.) Suomentaneet Elina Vaara ja Otto Manninen. Johdannon kirjoittanut Päivö Oksala. Porvoo Helsinki: WSOY, 1966.
7. Taplin, Oliver & Woodard, Thomas M.: Sophocles Encyclopedia Britannica. Viitattu 11.6.2017. (englanniksi)
8. Athenaios: Deipnosofistai IV.184d.
9. 1 2 Czech National Authority Database
10. L. C. Sophocles (англ.) // Encyclopædia Britannica: a dictionary of arts, sciences, literature and general information / H. Chisholm — 11 — New York, Cambridge, England: University Press, 1911. — Vol. 25. — P. 424—429.
11. 1 2 Archivio Storico Ricordi — 1808.
12. 1 2 Biblioteca Virtual Miguel de Cervantes (исп.) — 1999.
13. a b c d e et f Βίος Σοφοκλέους, éd. Westermann in Vitarum Scriptores Graeci Minores, Brunswick, 1845, p. 126-132 lire en ligne. Cet ouvrage se réfère à des écrits perdus de Douris de Samos, Istros, Aristoxène, Néanthe, Satyros et autres.
14. a b c d e f et g Romilly 1970, p. 82-91.
15. a b c d et e Romilly 1980, p. 87