Лангстън Хюз
gigatos | февруари 8, 2022
Резюме
Джеймс Мърсър Лангстън Хюз (1 февруари 1901 г. – 22 май 1967 г.) е американски поет, социален активист, романист, драматург и публицист от Джоплин, Мисури. Един от първите новатори на литературната форма на изкуството, наречена джаз поезия, Хюз е най-известен като лидер на Харлемския ренесанс. Известен е с това, че пише за периода, в който „негърът беше на мода“, което по-късно е перифразирано като „когато Харлем беше на мода“.
Израснал в няколко града в Средния Запад, Хюз става плодовит писател още в ранна възраст. Като млад се премества в Ню Йорк, където прави кариера. Завършва гимназия в Кливланд, Охайо, и скоро започва да учи в Колумбийския университет в Ню Йорк. Въпреки че прекъсва обучението си, той е забелязан от нюйоркски издатели, първо в списание The Crisis, а след това и от книгоиздатели, и става известен в творческата общност в Харлем. В крайна сметка се дипломира в университета „Линкълн“. В допълнение към поезията Хюз пише пиеси и разкази. Публикува и няколко нехудожествени произведения. От 1942 г. до 1962 г., когато движението за граждански права набира сила, той пише задълбочена седмична колонка във водещия чернокож вестник The Chicago Defender.
Родословие и детство
Подобно на много афроамериканци, Хюз има сложен произход. И двете прабаби на Хюз по бащина линия са били поробени африканци, а двамата му прадядовци по бащина линия са били бели робовладелци в Кентъки. Според Хюз единият от тях е Сам Клей, шотландско-американски дестилатор на уиски от окръг Хенри, за когото се твърди, че е роднина на държавника Хенри Клей. Другият предполагаем прародител по бащина линия, когото Хюз назовава, е Сайлъс Къшънбъри, търговец на роби от окръг Кларк. Хюз пише, че Кушенбери е бил еврейски търговец на роби, но при проучването на генеалогията на семейство Кушенбери през XIX век не е установена принадлежност към евреите. Бабата на Хюз по майчина линия Мери Патерсън е от афроамерикански, френски, английски и индиански произход. Една от първите жени, които посещават колежа „Оберлин“, тя се омъжва за Люис Шеридан Лиъри, също от смесен расов произход, преди да започне обучението си. Впоследствие Люис Лиъри се присъединява към набега на Джон Браун срещу Харпърс Фери в Западна Вирджиния през 1859 г., където е смъртоносно ранен.
Десет години по-късно, през 1869 г., вдовицата Мери Патерсън Лиъри се омъжва отново за елитното, политически активно семейство Лангстън. (Вижте „Талантливото десето“) Вторият ѝ съпруг е Чарлз Хенри Лангстън, с афроамерикански, евроамерикански и индиански произход. Той и по-малкият му брат Джон Мърсър Лангстън работят за аболиционистката кауза и помагат за ръководенето на Антиробското общество в Охайо през 1858 г.
След брака си Чарлз Лангстън се премества със семейството си в Канзас, където работи като преподавател и активист за гласуване и права на афроамериканците. Дъщерята на него и Мери Каролин (известна като Кери) става учителка и се омъжва за Джеймс Натаниъл Хюз (вторият е Лангстън Хюз, роден през 1901 г. в Джоплин, Мисури.
Лангстън Хюз израства в няколко малки градчета в Средния Запад. Баща му напуска семейството скоро след раждането на момчето и по-късно се развежда с Кери. По-възрастният Хюз заминава за Куба, а след това за Мексико, за да избяга от трайния расизъм в Съединените щати.
След раздялата майката на Хюз пътува в търсене на работа. Лангстън е отгледан основно в Лорънс, Канзас, от баба си по майчина линия, Мери Патерсън Лангстън. Чрез устната традиция на чернокожите американци и черпейки от активисткия опит на своето поколение, Мери Лангстън внушава на внука си трайно чувство на расова гордост. Вдъхновен от баба си със задължението да помага на своята раса, Хюз през целия си живот се идентифицира с пренебрегнатите и потиснати чернокожи и ги прославя в творчеството си. През по-голямата част от детството си живее в Лорънс. В автобиографията си „Голямото море“ от 1940 г. той пише: „Дълго време бях нещастен и много самотен, живеейки с баба ми. Тогава започнаха да ми се случват книги и аз започнах да вярвам само в книгите и в прекрасния свят в книгите – където, ако хората страдат, те страдат на красив език, а не на едносрични думи, както правехме в Канзас.“
След смъртта на баба си Хюз отива да живее при семейните си приятели Джеймс и леля Мери Рийд в продължение на две години. По-късно Хюз отново живее с майка си Кери в Линкълн, Илинойс. Тя се е омъжила повторно, когато той е бил юноша. Семейството се премества в квартал Феърфакс на Кливланд, Охайо, където Хюз посещава Централната гимназия и му преподава Хелън Мария Чеснат, която той намира за вдъхновяваща.
Писателските му опити започват още в младежките му години. Докато учи в гимназията в Линкълн, Хюз е избран за поет на класа. Той заявява, че в ретроспекция си мисли, че това е станало заради стереотипа за афроамериканците, които имат ритъм.
Бях жертва на стереотип. В целия клас бяхме само двама негри и учителката ни по английски език винаги подчертаваше значението на ритъма в поезията. Е, всички знаят, освен нас, че всички негри имат ритъм, затова ме избраха за поет на класа.
В гимназията в Кливланд Хюз пише за училищния вестник, редактира годишника и започва да пише първите си разкази, поезия и драматични пиеси. Първата му джаз поезия, „Когато Сю носи червено“, е написана, докато е в гимназията.
Връзка с бащата
Хюз е в много лоши отношения с баща си, когото рядко вижда като дете. През 1919 г. живее за кратко с баща си в Мексико. След като завършва гимназия през юни 1920 г., Хюз се връща в Мексико, за да живее с баща си, надявайки се да го убеди да подкрепи плана му да учи в Колумбийския университет. По-късно Хюз споделя, че преди да пристигне в Мексико, „си мислех за баща ми и за странната му неприязън към собствения му народ. Не го разбирах, защото аз бях негър и много харесвах негрите“. Баща му се е надявал, че Хюз ще избере да учи в университет в чужбина и ще се обучава за инженерна кариера. По тези съображения той е готов да предостави финансова помощ на сина си, но не подкрепя желанието му да стане писател. В крайна сметка Хюз и баща му стигат до компромис: Хюз ще учи инженерство, стига да може да учи в Колумбийския университет. След повече от година Хюз напуска баща си, за да се обучава.
Докато учи в Колумбийския университет през 1921 г., Хюз успява да поддържа среден успех B+. Напуска през 1922 г. заради расовите предразсъдъци сред студентите и преподавателите. Привличат го повече афроамериканците и кварталът на Харлем, отколкото следването, но продължава да пише поезия. Харлем е център на оживен културен живот.
Възраст
Хюз работи различни странни работи, преди да постъпи за кратко като член на екипажа на кораба „S.S. Malone“ през 1923 г., като прекарва шест месеца в пътуване до Западна Африка и Европа. В Европа Хюз напуска кораба „Малоун“ за временен престой в Париж. Там се запознава и завързва романс с Ан Мари Куси, африканка с британско образование, произхождаща от заможно семейство от Златния бряг; впоследствие двамата си кореспондират, но в крайна сметка тя се омъжва за Хю Уудинг, обещаващ адвокат от Тринидад. По-късно Уудинг е ректор на Уест-индийския университет.
По време на престоя си в Англия в началото на 20-те години Хюз става част от чернокожата емигрантска общност. През ноември 1924 г. се завръща в САЩ и заживява с майка си във Вашингтон, окръг Колумбия.След различни случайни работи, през 1925 г. получава работа като личен асистент на историка Картър Г. Уудсън в Асоциацията за изучаване на афроамериканския живот и история. Тъй като изискванията на работата ограничават времето му за писане, Хюз се отказва от длъжността, за да работи като сервитьор в хотел Wardman Park. По-ранните творби на Хюз са публикувани в списания и са на път да бъдат събрани в първата му стихосбирка, когато среща поета Вашел Линдзи, с когото споделя няколко стихотворения. Впечатлен, Линдзи разгласява откритието си за нов чернокож поет.
На следващата година Хюз се записва в университета „Линкълн“ – исторически черен университет в окръг Честър, Пенсилвания. Присъединява се към братството Omega Psi Phi. Тургуд Маршал, който по-късно става адвокат, съдия и асоцииран съдия във Върховния съд на САЩ, е съученик на Хюз по време на бакалавърското му обучение.
След като през 1929 г. Хюз получава бакалавърска степен от университета „Линкълн“, той се връща в Ню Йорк. С изключение на пътуванията си до Съветския съюз и някои части на Карибите, до края на живота си живее в Харлем, където е основният му дом. През 30-те години на ХХ век за известно време живее в Уестфийлд, Ню Джърси, спонсориран от покровителката си Шарлот Осгуд Мейсън.
Сексуалност
Някои учени и биографи смятат, че Хюз е бил хомосексуалист и е включвал хомосексуални кодове в много от стихотворенията си, както и Уолт Уитман, който според Хюз е повлиял на поезията му. Разказът на Хюз „Благословена увереност“ се занимава с гнева на баща заради женствеността и „педерастията“ на сина му. Биографът Олдрич твърди, че за да запази уважението и подкрепата на чернокожите църкви и организации и да избегне влошаване на несигурното си финансово положение, Хюз остава затворен.
Арнолд Рамперсад, основният биограф на Хюз, установява, че Хюз е предпочитал афроамерикански мъже в работата и живота си. Но в биографията си Рамперсад отрича хомосексуалността на Хюз и заключава, че Хюз вероятно е бил асексуален и пасивен в сексуалните си отношения. Хюз обаче е проявявал уважение и любов към своите чернокожи колеги (и жени). Други изследователи твърдят, че е хомосексуален: любовта му към чернокожите мъже се доказва от редица непубликувани стихотворения до предполагаем чернокож любовник.
Смърт
На 22 май 1967 г. Хюз умира в поликлиниката „Стюйвезант“ в Ню Йорк на 66-годишна възраст от усложнения след коремна операция, свързана с рак на простатата. Прахът му е погребан под медальон на пода в средата на фоайето в Центъра за изследване на черната култура „Шомбург“ в Харлем. Това е входът към аудитория, наречена на негово име. Дизайнът на пода е африканска космограма, озаглавена „Реки“. Заглавието е взето от стихотворението му „Негърът говори за реките“. В центъра на космограмата е изписана следната линия: „Душата ми е дълбока като реките“.
Публикувана за първи път през 1921 г. в The Crisis – официалното списание на Националната асоциация за напредък на цветнокожите (NAACP) – „Негърът говори за реките“ се превръща в емблематично стихотворение на Хюз и е събрана в първата му книга с поезия, The Weary Blues (повече негови стихотворения са публикувани в The Crisis, отколкото в което и да е друго списание. Животът и творчеството на Хюз оказват огромно влияние по време на Харлемския ренесанс през 20-те години на ХХ в., наред с тези на неговите съвременници Зора Нийл Хърстън, Уолъс Търман, Клод Маккей, Каунти Кълън, Ричард Брус Нъгент и Аарон Дъглас. С изключение на Маккей, те работят заедно и за създаването на краткотрайното списание Fire!!! посветено на по-младите негърски художници.
Хюз и неговите съвременници имат различни цели и стремежи от чернокожата средна класа. Хюз и неговите съмишленици се опитват да изобразят в творчеството си „ниския живот“, т.е. реалния живот на чернокожите от по-ниските социално-икономически слоеве. Те критикуват разделението и предразсъдъците в черната общност, основани на цвета на кожата. Хюз пише това, което ще се счита за техен манифест, „Негърският художник и расовата планина“, публикуван в The Nation през 1926 г:
По-младите негърски художници, които творят сега, възнамеряват да изразят нашата индивидуална тъмнокожа същност без страх и срам. Ако белите хора са доволни, ние се радваме. Ако не са, това няма значение. Ние знаем, че сме красиви. И грозни също. Том-том плаче, а том-том се смее. Ако цветнокожите са доволни, ние се радваме. Ако не са, тяхното недоволство също няма значение. Изграждаме храмовете си за утрешния ден, силни, както умеем, и стоим на върха на планината, свободни в себе си.
В поезията и белетристиката си той описва живота на чернокожите от работническата класа в Америка – живот, изпълнен с борба, радост, смях и музика. В творчеството му прозира гордост от афроамериканската идентичност и нейната разнообразна култура. „Стремежът ми беше да обясня и осветля състоянието на негрите в Америка и, косвено, на цялото човечество“, цитира се Хюз. Той се противопоставя на расовите стереотипи, протестира срещу социалните условия и разширява представата на афроамериканците за себе си; „народен поет“, който се стреми да превъзпита както публиката, така и творците, като издига теорията за чернокожата естетика в реалност.
Хюз набляга на расово съзнание и културен национализъм, лишени от самоомраза. Мисълта му обединява хората от африкански произход и Африка по целия свят, за да насърчи гордостта от разнообразната им черна народна култура и черна естетика. Хюз е един от малкото видни чернокожи писатели, които отстояват расовото съзнание като източник на вдъхновение за чернокожите творци. Неговото афроамериканско расово съзнание и културен национализъм ще повлияят на много чуждестранни чернокожи писатели, сред които Жак Румен, Николас Гилен, Леополд Седар Сенгор и Еме Сезер. Заедно с произведенията на Сенгор, Сезер и други френскоговорящи писатели от Африка и от африкански произход от Карибския басейн, като Рене Маран от Мартиника и Леон Дамас от Френска Гвиана в Южна Америка, произведенията на Хюз спомагат за вдъхновяването на движението Négritude във Франция. Подчертава се радикалното чернокожо самоизследване в лицето на европейския колониализъм. В допълнение към примера си в социалните нагласи Хюз оказва важно техническо влияние, като набляга на фолклорните и джаз ритмите като основа на поезията си на расовата гордост.
През 1930 г. първият му роман, „Не без смях“, печели златния медал „Хармон“ за литература. По времето преди широкото разпространение на субсидиите за изкуство Хюз получава подкрепата на частни меценати и е подпомаган в продължение на две години преди публикуването на този роман. Главният герой на историята е момче на име Санди, чието семейство трябва да се справя с различни трудности, дължащи се на расата и класата им, в допълнение към отношенията помежду им.
През 1931 г. Хюз помага за създаването на „Нюйоркския театър на куфарите“ заедно с драматурга Пол Питърс, художника Джейкъб Бърк и писателя (скоро бъдещ подземен шпионин) Уиттакър Чеймбърс, познат от Колумбийския университет. През 1932 г. е част от съвета за създаване на съветски филм за „живота на негрите“ заедно с Малкълм Каули, Флойд Дел и Чеймбърс.
През 1931 г. Прентис Тейлър и Лангстън Хюз създават издателство „Golden Stair Press“, което издава брошури и книги с творби на Прентис Тейлър и текстове на Лангстън Хюз. През 1932 г. те издават книгата „The Scottsboro Limited“, базирана на процеса срещу момчетата от Скотсбъро.
През 1932 г. Хюз и Елън Уинтър написват пиеса за Каролин Декър в опит да отбележат работата ѝ със стачкуващите миньори от войната в окръг Харлан, но тя така и не е представена. Преценено е, че това е „дълго, изкуствено пропагандно средство, твърде сложно и тромаво, за да бъде изпълнено“.
Максим Либер става негов литературен агент през 1933-45 и 1949-50 г. (Чеймбърс и Либер работят заедно в нелегалност около 1934-35 г.)
Първият сборник с разкази на Хюз е публикуван през 1934 г. под заглавието The Ways of White Folks. Той завършва книгата във вила в Кармел, Калифорния, предоставена му за една година от Ноел Съливан, друг негов покровител. Тези разкази представляват поредица от винетки, разкриващи хумористичните и трагичните взаимоотношения между бели и чернокожи. Като цяло те се отличават с общ песимизъм по отношение на расовите отношения, както и със сардоничен реализъм. Той става и член на консултативния съвет на (тогава) новосъздаденото Работническо училище в Сан Франциско (по-късно Калифорнийско трудово училище).
През 1935 г. Хюз получава стипендия „Гугенхайм“. Същата година, когато Хюз създава театралната си трупа в Лос Анджелис, той реализира амбицията си, свързана с киното, като е съавтор на сценария на филма „Way Down South“. Хюз вярва, че неуспехът му да получи повече работа в доходоносната филмова индустрия се дължи на расовата дискриминация в бранша.
През 1941 г. в Чикаго Хюз основава „Skyloft Players“, която се стреми да насърчава чернокожи драматурзи и да предлага театър „от гледна точка на чернокожите“. Скоро след това е нает да пише колонка за Chicago Defender, в която представя някои от своите „най-силни и актуални творби“, даващи гласност на чернокожите. Колонката излиза в продължение на двадесет години. През 1943 г. Хюз започва да публикува разкази за героя, когото нарича Джеси Б. Семпъл, често наричан и изписван „Симпъл“ – обикновения чернокож мъж в Харлем, който предлага разсъждения по актуални въпроси на деня. Въпреки че Хюз рядко откликва на молби да преподава в колежи, през 1947 г. той преподава в университета в Атланта. През 1949 г. прекарва три месеца в Лабораторните училища на Чикагския университет като гостуващ лектор. Между 1942 г. и 1949 г. Хюз често пише и е член на редакционната колегия на Common Ground, литературно списание, посветено на културния плурализъм в САЩ, издавано от Общия съвет за американско единство (CCAU).
Пише романи, разкази, пиеси, поезия, опери, есета и произведения за деца. С насърчението на най-добрата си приятелка и писателка Арна Бонтемпс и на покровителя и приятеля си Карл ван Вехтен написва два тома автобиография – „Голямото море“ и „Чудя се, докато се скитам“, както и превежда няколко литературни произведения на английски език. Заедно с Бонтемпс Хюз е съставител на антологията „Поезията на негрите“ от 1949 г., описана от „Ню Йорк Таймс“ като „стимулиращ разрез на творческото писане на негрите“, който демонстрира „талант до степен, в която човек се пита за необходимостта (освен заради социалното доказателство) от специализацията на „негър“ в заглавието“.
От средата на 50-те до средата на 60-те години популярността на Хюз сред по-младото поколение чернокожи писатели варира, дори когато репутацията му нараства в световен мащаб. С постепенния напредък към расова интеграция много чернокожи писатели смятат, че неговите текстове за гордостта на чернокожите и съответната тематика са остарели. Те го смятат за расов шовинист. Някои от новите писатели, сред които Джеймс Болдуин, според него нямали такава гордост, били прекалено интелектуални в творчеството си и понякога вулгарни.
Хюз иска младите чернокожи писатели да бъдат обективни по отношение на расата си, но не и да я презират или да бягат от нея. Той разбира основните положения на движението „Black Power“ от 60-те години на ХХ век, но смята, че някои от по-младите чернокожи писатели, които го подкрепят, са твърде гневни в творбите си. Творбата на Хюз „Пантера и ресница“, публикувана посмъртно през 1967 г., имала за цел да покаже солидарност с тези писатели, но с повече умения и лишена от най-яростния гняв и расов шовинизъм, които някои от тях проявявали към белите. Хюз продължава да има почитатели сред по-голямото младо поколение чернокожи писатели. Той често помагаше на писателите, като им даваше съвети и ги запознаваше с други влиятелни личности от литературните и издателските среди. Тази последна група, включително Алис Уокър, която Хюз открива, гледа на Хюз като на герой и пример за подражание в собственото си творчество. Един от тези млади чернокожи писатели (Лофтън Мичъл) отбелязва за Хюз:
Лангстън зададе тон, стандарт за братство, приятелство и сътрудничество, който всички ние да следваме. Никога не сте чували от него: „Аз съм негърският писател“, а само „Аз съм негърски писател“. Той не спираше да мисли за останалите.
Хюз е привлечен от комунизма като алтернатива на сегрегираната Америка. Много от по-малко известните му политически текстове са събрани в два тома, публикувани от издателството на Университета на Мисури, и отразяват влечението му към комунизма. Пример за това е стихотворението „Нова песен“.
През 1932 г. Хюз става част от група чернокожи, които заминават за Съветския съюз, за да заснемат филм, представящ тежкото положение на афроамериканците в САЩ. Филмът така и не е заснет, но Хюз получава възможност да пътува много из Съветския съюз и до контролираните от Съветския съюз региони в Централна Азия, които обикновено са затворени за западняци. По време на престоя си там той се запознава с Робърт Робинсън, афроамериканец, който живее в Москва и не може да я напусне. В Туркменистан Хюз се запознава и сприятелява с унгарския писател Артър Кестлер, тогава комунист, който получава разрешение да пътува там.
Както е отбелязано по-късно в автобиографията на Кестлер, първоначално Хюз, заедно с още около 40 чернокожи американци, е поканен в Съветския съюз, за да заснеме съветски филм за „живота на негрите“, но Съветският съюз се отказва от идеята за филм заради успеха си през 1933 г., когато САЩ признават Съветския съюз и откриват посолство в Москва. Това води до смекчаване на съветската пропаганда за расовата сегрегация в Америка. Хюз и колегите му чернокожи не са били информирани за причините за отмяната, но той и Кестлер сами са ги разбрали.
Хюз успява да пътува и до Китай, преди да се върне в Щатите.
Поезията на Хюз често е публикувана във вестника на CPUSA и той участва в инициативи, подкрепяни от комунистически организации, като например кампанията за освобождаване на момчетата от Скотсбъро. Отчасти в знак на подкрепа за Републиканската фракция по време на Испанската гражданска война, през 1937 г. Хюз пътува до Испания като кореспондент на Балтимор Афро-Американ и други различни афро-американски вестници. През август 1937 г. предава на живо от Мадрид заедно с Хари Хейууд и Уолтър Бенджамин Гарланд. Хюз участва и в други организации, ръководени от комунисти, като клубовете „Джон Рид“ и Лигата за борба за правата на негрите. Той е по-скоро симпатизант, отколкото активен участник. През 1938 г. подписва декларация в подкрепа на чистките на Йосиф Сталин и през 1940 г. се присъединява към Американската мирна мобилизация, която работи за това САЩ да не участват във Втората световна война.
Първоначално Хюз не подкрепя участието на чернокожите американци във войната поради продължаващото действие на дискриминационните закони на Джим Кроу в САЩ, расовата сегрегация и лишаването от избирателни права в Юга. Той подкрепя военните усилия и участието на чернокожите американци, след като решава, че военната служба ще подпомогне борбата им за граждански права у дома. Ученият Антъни Пин отбелязва, че Хюз, заедно с Лорейн Хансбъри и Ричард Райт, е хуманист, „критикуващ вярата в Бога. Те осигуряват основа за нетеистично участие в социалната борба“. Пин е установил, че такива писатели понякога се пренебрегват в разказа за американската история, който приписва движението за граждански права главно на работата на свързани християни.
Хюз е обвиняван, че е комунист от много десни политически сили, но той винаги отрича това. Когато го питат защо никога не се е присъединил към Комунистическата партия, той пише: „Това се основаваше на строга дисциплина и приемане на директиви, които аз като писател не исках да приема“. През 1953 г. е призован да се яви пред Постоянната подкомисия за разследвания на Сената, ръководена от сенатор Джоузеф Маккарти. Той заявява: „Никога не съм чел теоретични книги за социализма или комунизма, нито пък за Демократическата или Републиканската партия, така че интересът ми към всичко, което може да се счита за политическо, не беше теоретичен, не беше сектантски, а до голяма степен емоционален и породен от собствената ми нужда да намеря някакъв начин да мисля за целия този проблем за самия мен.“ След свидетелските си показания Хюз се дистанцира от комунизма. Някои представители на радикалната левица, които преди това са го подкрепяли, го упрекват. Отдръпва се от откровено политическите стихотворения и се насочва към по-лирични теми. Когато подбира поезията си за „Избрани стихотворения“ (1959 г.), той изключва всички свои радикални социалистически стихове от 30-те години. Тези критици от левицата не са знаели за тайния разпит, който се провежда дни преди телевизионното изслушване.
Хюз рецитира поезията си в албума Weary Blues (MGM, 1959 г.) по музика на Чарлз Мингъс и Леонард Феър, а също така участва с текст в албума Uhuru Afrika (Roulette, 1960 г.) на Ранди Уестън.
Композиторката Мира Пратези Сулпизи озвучава текста на Хюз в песента си „Lyrics“ от 1968 г.
Животът на Хюз е представен във филми и театрални постановки от края на XX век. Във филма „В търсене на Лангстън“ (1989) британският режисьор Айзък Джулиън го обявява за чернокожа гей икона – Джулиън смята, че сексуалността на Хюз в миналото е била пренебрегвана или омаловажавана. Филмовите превъплъщения на Хюз включват ролята на Гари ЛеРой Грей като тийнейджър Хюз в късометражния тематичен филм Salvation (2003 г.) (базиран на част от автобиографията му The Big Sea), както и Даниел Сунджата като Хюз в Brother to Brother (2004 г.). Документалният филм „Мечтата на Хюз в Харлем“ на Джамал Джоузеф разглежда творчеството и средата на Хюз.
„Хартиена броня“ (1999 г.) на Ейса Дейвис и „Ханибал от Алпите“ (2005 г.) на Майкъл Динуиди са пиеси на афроамерикански драматурзи, които разглеждат сексуалността на Хюз. Във филма на Спайк Лий от 1996 г. Get on the Bus (Влез в автобуса) е включен чернокож гей, изигран от Айзея Уошингтън, който се позовава на името на Хюз и удря хомофобски настроения герой, като казва: „Това е за Джеймс Болдуин и Лангстън Хюз“.
Хюз е включен и в национална кампания, спонсорирана от Центъра за изследване, известна като „Афроамериканци за хуманизъм“.
Ask Your Mama: 12 Moods for Jazz на Хюз, написана през 1960 г., е изпълнена за първи път през март 2009 г. със специално композирана музика от Лаура Карпман в Карнеги Хол, на фестивала Honor, куриран от Джеси Норман в чест на афроамериканското културно наследство. Ask Your Mama е централната част на „Проектът Лангстън Хюз“ – мултимедиен концерт-спектакъл, режисиран от Рон МакКърди, професор по музика в Музикалното училище „Торнтън“ към Университета на Южна Калифорния. Европейската премиера на „Проектът Лангстън Хюз“ с участието на Ice-T и МакКърди се състоя в Barbican Centre, Лондон, на 21 ноември 2015 г. в рамките на Лондонския джаз фестивал, организиран от музикалните продуценти Serious.
Романът „Харлемски мозайки“ (2012 г.) на Уит Фрейзър описва приятелството между Лангстън Хюз и Зора Нийл Хърстън и разказва как приятелството им се разпада по време на съвместната им работа по пиесата „Мулешка кост“.
На 22 септември 2016 г. стихотворението му „Аз също“ е отпечатано на цяла страница в „Ню Йорк Таймс“ в отговор на размириците от предишния ден в Шарлот, Северна Каролина.
В библиотеката за редки книги и ръкописи Beinecke в Йейлския университет се съхраняват документите на Лангстън Хюз (1862-1980) и колекцията Langston Hughes (1924-1969), съдържащи писма, ръкописи, лични вещи, снимки, изрезки, произведения на изкуството и предмети, които документират живота на Хюз. В Мемориалната библиотека на Лангстън Хюз в кампуса на университета Линкълн, както и в колекцията на Джеймс Уелдън Джонсън в рамките на Йейлския университет също се съхраняват архиви на творчеството на Хюз. Изследователският център „Мурланд-Спинкарн“ към Университета „Хауърд“ включва материали, придобити от негови пътувания и контакти благодарение на работата на Дороти Б. Портър.
Архиви
Източници
