Уолт Уитман

Alex Rover | ноември 27, 2022

Резюме

Уолтър Уитман (31 май 1819 г. – 26 март 1892 г.) е американски поет, есеист и журналист. Хуманист, той е част от прехода между трансцендентализма и реализма, като включва и двата възгледа в творбите си. Уитман е сред най-влиятелните поети в американския канон, често е наричан баща на свободния стих. Творчеството му е противоречиво за времето си, особено стихосбирката му „Листа от трева“ от 1855 г., която е определяна като непристойна заради откровената си чувственост. Животът на самия Уитман е подложен на анализ заради предполагаемата му хомосексуалност.

Роден е в Хънтингтън, Лонг Айлънд, но като дете и през по-голямата част от кариерата си живее в Бруклин. На 11-годишна възраст напуска формалното образование, за да започне работа. По-късно Уитман работи като журналист, учител и правителствен служител. Основната стихосбирка на Уитман, „Листа от трева“, е публикувана за първи път през 1855 г. със собствени средства и става широко известна. Творбата е опит да се достигне до обикновения човек с американски епос. Той продължава да я разширява и преработва до смъртта си през 1892 г. По време на Гражданската война в САЩ отива във Вашингтон и работи в болници, където се грижи за ранените. Поезията му често е посветена както на загубата, така и на изцелението. След смъртта на Ейбрахам Линкълн, на когото Уитман силно се възхищава, той пише известните си стихове „О, капитане! My Captain!“ и „When Lilacs Last in the Dooryard Bloom’d“ и изнася поредица от лекции. След инсулт в края на живота си Уитман се премества в Камдън, Ню Джърси, където здравето му се влошава още повече. Когато умира на 72-годишна възраст, погребението му е публично събитие.

Влиянието на Уитман върху поезията остава силно. Мери Уитъл Смит Костелоу твърди: „Не можеш да разбереш Америка без Уолт Уитман, без „Листата на тревата“… Той е изразил тази цивилизация, „докрай“, както би казал той, и нито един студент по философия на историята не може да мине без него.“ Модернисткият поет Езра Паунд нарича Уитман „поетът на Америка… Той е Америка.“

Ранен живот

Уолтър Уитман е роден на 31 май 1819 г. в Уест Хилс, град Хънтингтън, Лонг Айлънд, в семейството на Уолтър (1789-1855) и Луиза Ван Велсор Уитман (1795-1873), родители с квакерски възгледи. Вторият от девет деца, той веднага е наречен „Уолт“, за да се различава от баща си. Уолтър Уитман-старши кръщава трима от седемте си сина на американски лидери: Андрю Джаксън, Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън. Най-големият е кръстен Джеси, а другото момче умира неназовано на шестмесечна възраст. Шестият син на двойката, най-малкият, бил кръстен Едуард. На четиригодишна възраст Уитман се премества със семейството си от Уест Хилс в Бруклин, като живее в редица жилища, отчасти поради лоши инвестиции. Уитман си спомня за детството си като цяло като неспокойно и нещастно, предвид трудното икономическо положение на семейството му. Един от щастливите моменти, за които по-късно си спомня, е, че по време на празненство в Бруклин на 4 юли 1825 г. е вдигнат във въздуха и целунат по бузата от маркиз дьо Лафайет.

На 11-годишна възраст Уитман приключва с официалното си образование. След това търси работа, за да осигури допълнителни доходи на семейството си; работи като чиновник при двама адвокати, а по-късно е чирак и печатар в седмичния вестник „Патриот“ на Лонг Айлънд, издаван от Самюъл Е. Клемънс. Там Уитман се запознава с печатарската преса и набора на текст. Възможно е да е писал „сантиментални късчета“ за попълване на периодични броеве. Клемънс предизвиква полемика, когато заедно с двама свои приятели се опитва да изкопае трупа на квакерския свещеник Елиас Хикс, за да създаде гипсов калъп на главата му. Климентс напуска „Патриот“ скоро след това, вероятно в резултат на спора.

Ранна кариера

През следващото лято Уитман работи за друг печатар, Ераст Уортингтън, в Бруклин. През пролетта семейството му се връща в Уест Хилс, но Уитман остава и започва работа в магазина на Олдън Спунър, редактор на водещия седмичен вестник на вигите „Лонг Айлънд Стар“. Докато работи в „Стар“, Уитман става редовен посетител на местната библиотека, присъединява се към градското дискусионно общество, започва да посещава театрални представления и анонимно публикува някои от първите си стихотворения в „Ню-Йорк Мирър“. На 16-годишна възраст през май 1835 г. Уитман напуска „Стар“ и Бруклин. Той се премества в Ню Йорк, за да работи като композитор, макар че в по-късните години Уитман не може да си спомни къде. Опитва се да си намери по-нататъшна работа, но среща трудности, отчасти поради тежък пожар в печатарския и издателски район, а отчасти и поради общия срив в икономиката, довел до паниката от 1837 г. През май 1836 г. той се връща при семейството си, което вече живее в Хемпстед, Лонг Айлънд. Уитман преподава с прекъсвания в различни училища до пролетта на 1838 г., въпреки че не е доволен от работата си като учител.

След като приключва с преподавателската си дейност, Уитман се връща в Хънтингтън, Ню Йорк, за да основе свой собствен вестник – „Лонг-Ислендър“. Уитман работи като издател, редактор, печатар и разпространител и дори осигурява доставка по домовете. След десет месеца той продава изданието на Е. О. Кроуел, чийто първи брой излиза на 12 юли 1839 г. Не са известни оцелели екземпляри на Long-Islander, издадени при Уитман. През лятото на 1839 г. той си намира работа като печатар в Ямайка, Куинс, във вестник „Long Island Democrat“, редактиран от Джеймс Джей Брентън. Скоро след това напуска и от зимата на 1840 г. до пролетта на 1841 г. прави още един опит да преподава. Една история, вероятно апокрифна, разказва, че през 1840 г. Уитман е прогонен от работа като учител в Саутолд, Ню Йорк. Твърди се, че след като местен проповедник го нарекъл „содомит“, Уитман е бил изритан с катран и пера. Биографът Джъстин Каплан отбелязва, че тази история вероятно не е вярна, тъй като след това Уитман редовно почива в града. Биографът Джером Ловинг нарича инцидента „мит“. По това време Уитман публикува поредица от десет редакционни статии, наречени „Sun-Down Papers-From the Desk of a Schoolmaster“, в три вестника между зимата на 1840 г. и юли 1841 г. В тези есета той възприема конструирана личност – техника, която използва през цялата си кариера.

През май Уитман се премества в Ню Йорк и първоначално работи на ниско ниво в „Ню Уърлд“ при Парк Бенджамин старши и Руфъс Уилмот Грисуолд. Продължава да работи за кратки периоди от време в различни вестници; през 1842 г. е редактор на „Аврора“, а от 1846 до 1848 г. е редактор на „Бруклински орел“. Докато работи за последната институция, много от публикациите му са в областта на музикалната критика и именно по това време той става предан любител на италианската опера, като рецензира изпълнения на произведения на Белини, Доницети и Верди. Този нов интерес оказва влияние върху писането му в свободен стих. По-късно той казва: „Ако не беше операта, никога нямаше да напиша „Листа от трева“.

През 40-те години на XIX в. той пише художествена литература и поезия на свободна практика в различни периодични издания, включително в списанието „Brother Jonathan“, редактирано от Джон Нийл. През 1848 г. Уитман губи поста си в „Бруклински орел“, след като застава на страната на свободното крило на Демократическата партия срещу собственика на вестника Айзък Ван Анден, който принадлежи към консервативното или „хункарско“ крило на партията. Уитман е делегат на учредителния конгрес на партията „Свободна почва“ през 1848 г., която е загрижена за заплахата, която робството ще представлява за свободната бяла работна ръка и северните бизнесмени, които се движат в новоколонизираните западни територии. Аболиционистът Уилям Лойд Гарисън осмива философията на партията като „белият човек“.

През 1852 г. публикува роман, озаглавен „Животът и приключенията на Джак Енгъл“: Автобиография: В шест броя на нюйоркския вестник The Sunday Dispatch читателят ще открие някои познати герои. През 1858 г. Уитман публикува поредица от 47 000 думи, наречена Manly Health and Training (Мъжко здраве и обучение), под псевдонима Моуз Велсор. Очевидно името Велсор той извлича от фамилията на майка си – Ван Велсор. Това ръководство за самопомощ препоръчва брада, голи слънчеви бани, удобни обувки, ежедневно къпане в студена вода, почти изцяло месна храна, много свеж въздух и ранно ставане всяка сутрин. Съвременните автори наричат „Мъжко здраве и тренировки“ „причудлив“, „псевдонаучен трактат“,

Листата на тревата

Уитман твърди, че след като години наред се е борил за „обичайните награди“, е решил да стане поет. Първоначално той експериментира с различни популярни литературни жанрове, които отговарят на културните вкусове на периода. Още през 1850 г. започва да пише това, което ще се превърне в „Листа от трева“ – стихосбирка, която ще продължи да редактира и преработва до смъртта си. Уитман възнамерява да напише ясно изразен американски епос и използва свободен стих с каданс, основан на Библията. В края на юни 1855 г. Уитман изненадва братята си с вече отпечатаното първо издание на „Листа от трева“. Джордж „не смяташе, че си струва да се чете“.

Уитман сам плаща за издаването на първото издание на „Листа от трева“ и го отпечатва в местна печатница по време на почивките си от търговска работа. Отпечатани са общо 795 екземпляра. Не е посочено името на автора; вместо това срещу заглавната страница е поставен гравиран портрет, направен от Самюъл Холиър, но 500 реда след началото на текста той нарича себе си „Уолт Уитман, американец, един от грубияните, космонавт, безпорядъчен, плътски и чувствен, не е сантименталист, не стои над мъжете или жените или отделно от тях, не е по-скромен от нескромния“. Встъпителната стихосбирка е предшествана от предговор в проза от 827 реда. Следващите дванадесет неозаглавени стихотворения са общо 2315 реда – 1336 реда принадлежат на първото неозаглавено стихотворение, наречено по-късно „Песен за себе си“. Най-силна оценка книгата получава от Ралф Уолдо Емерсън, който пише ласкаво писмо от пет страници до Уитман и говори високо за книгата пред приятели. Първото издание на „Листа от трева“ е широко разпространено и предизвиква значителен интерес, отчасти поради одобрението на Емерсън, но понякога е критикувано заради привидно „непристойния“ характер на поезията. Геологът Питър Лесли пише на Емерсън, като нарича книгата „боклукчийска, нецензурна и непристойна“, а автора – „претенциозен задник“. Уитман щампова със златни листове на гръбчето на второто издание цитат от писмото на Емерсън: „Поздравявам ви в началото на една велика кариера“, с което на практика изобретява съвременния рекламен надпис на книгата. Лаура Дасоу Уолс, професор по английски език в Университета в Нотр Дам, пише: „С един замах Уитман е създал модерната реклама на корицата, съвсем без разрешението на Емерсън“.

На 11 юли 1855 г., няколко дни след публикуването на „Листа от трева“, бащата на Уитман умира на 65-годишна възраст. В месеците след първото издание на „Листа от трева“ критическите отзиви започват да се фокусират повече върху потенциално обидните сексуални теми. Въпреки че второто издание вече е отпечатано и подвързано, издателят почти не го пуска в продажба. В крайна сметка изданието излиза на дребно с 20 допълнителни стихотворения, „Листата на тревата“ е преработено и преиздадено през 1860 г., отново през 1867 г. и още няколко пъти през останалата част от живота на Уитман. Няколко известни писатели се възхищават на творбата достатъчно, за да посетят Уитман, включително Амос Бронсън Алкот и Хенри Дейвид Торо.

По време на първите публикации на „Листа от трева“ Уитман изпитва финансови затруднения и е принуден отново да работи като журналист, по-конкретно във вестник „Бруклин дейли таймс“ от май 1857 г. Като редактор той наблюдава съдържанието на вестника, прави рецензии на книги и пише редакционни статии. Напуска работата си през 1859 г., макар че не е ясно дали е уволнен, или сам избира да напусне. Уитман, който обикновено си води подробни бележници и дневници, оставя много малко информация за себе си в края на 50-те години на XIX век.

Годините на Гражданската война

В началото на Гражданската война в САЩ Уитман публикува стихотворението си „Beat! Beat! барабани!“ като патриотичен призив за обединение на Севера. Братът на Уитман, Джордж, се присъединява към армията на Съюза и започва да изпраща на Уитман няколко писма с ярки подробности от фронта. На 16 декември 1862 г. в списъка на падналите и ранените войници в „Ню-Йорк Трибюн“ е включено „Първи лейтенант Г. У. Уитмор“, за което Уитман се притеснява, че е препратка към брат му Джордж. Веднага се отправя на юг, за да го намери, макар че по пътя портфейлът му е откраднат. „Вървейки цял ден и нощ, без да мога да яздя, опитвайки се да получа информация, опитвайки се да получа достъп до големи хора“, пише по-късно Уитман, той в крайна сметка намира Джордж жив, само с повърхностна рана на бузата. Уитман, дълбоко засегнат от гледката на ранените войници и купчините от ампутираните им крайници, заминава за Вашингтон на 28 декември 1862 г. с намерението никога да не се връща в Ню Йорк.

Във Вашингтон, окръг Колумбия, приятелят на Уитман Чарли Елдридж му помага да си намери работа на непълно работно време в офиса на армейския разплащателен център, като му остава време да работи като доброволец в армейските болници. За този си опит той пише в „Голямата армия от болни“, публикувана в нюйоркски вестник през 1863 г., а 12 години по-късно – в книгата „Меморандуми по време на войната“. След това се свързва с Емерсън, този път за да поиска помощ за получаване на държавна длъжност. Друг приятел, Джон Троубридж, предава препоръчително писмо от Емерсън на Салмън П. Чейс, министър на финансите, с надеждата, че той ще даде на Уитман пост в това министерство. Чейс обаче не желае да наеме автора на такава недобросъвестна книга като „Листата на тревата“.

Семейство Уитман преживява труден край на 1864 г. На 30 септември 1864 г. братът на Уитман, Джордж, е заловен от конфедератите във Вирджиния, а другият му брат, Андрю Джаксън, умира от туберкулоза, усложнена от алкохолизъм, на 3 декември. Същия месец Уитман настанява брат си Джеси в приюта за луди в окръг Кингс. Духът на Уитман обаче се подобрява, когато благодарение на приятеля си Уилям Дъглас О’Конър той най-накрая получава по-добре платена държавна длъжност като нископоставен служител в Бюрото по индианските въпроси към Министерството на вътрешните работи. О’Конър, поет, дагеротипист и редактор в The Saturday Evening Post, пише на Уилям Тод Ото, помощник-министър на вътрешните работи, от името на Уитман. Уитман започва работа на новото назначение на 24 януари 1865 г. с годишна заплата от 1200 долара. Месец по-късно, на 24 февруари 1865 г., Джордж е освободен от плен и му е даден отпуск поради влошеното му здраве. Към 1 май Уитман получава повишение на малко по-висока длъжност в канцеларията

На 30 юни 1865 г. обаче Уитман е уволнен от работа. Уволнението му идва от новия министър на вътрешните работи, бившия сенатор от Айова Джеймс Харлан. Въпреки че Харлан уволнява няколко служители, които „рядко са били на бюрата си“, той може би е уволнил Уитман по морални причини, след като е намерил издание на „Листа от трева“ от 1860 г. О’Конър протестира, докато Джей Хъбли Аштън не премества Уитман в офиса на главния прокурор на 1 юли. О’Конър обаче все още е огорчен и оправдава Уитман, като през януари 1866 г. публикува тенденциозно и преувеличено биографично изследване, „Добрият сив поет“. Памфлетът за 50 цента защитава Уитман като здрав патриот, утвърждава прякора на поета и увеличава популярността му. За популярността му спомага и публикуването на „О, капитане! Моят капитан!“, сравнително конвенционално стихотворение за смъртта на Ейбрахам Линкълн, единственото стихотворение, което се появява в антологии по време на живота на Уитман.

Част от работата на Уитман в кантората на главния прокурор е да интервюира бивши войници на Конфедерацията за президентско помилване. „Сред тях има истински характери – пише той по-късно, – а знаете, че имам влечение към всичко необичайно.“ През август 1866 г. той си взема един месец отпуск, за да подготви ново издание на „Листа от трева“, което ще бъде публикувано едва през 1867 г. след трудности при намирането на издател. Надява се, че това ще бъде последното му издание. През февруари 1868 г. в Англия е публикувана книгата Poems of Walt Whitman (Стихотворения на Уолт Уитман) благодарение на влиянието на Уилям Майкъл Росети, с малки промени, които Уитман неохотно одобрява. Изданието става популярно в Англия, особено с одобрението на високоуважаваната писателка Ан Гилкрист. Друго издание на „Листа от трева“ излиза през 1871 г., същата година, когато погрешно е съобщено, че авторът му е загинал при железопътна катастрофа. Тъй като международната слава на Уитман нараства, той остава в кантората на главния прокурор до януари 1872 г. Прекарва голяма част от 1872 г. в грижи за майка си, която вече е на почти осемдесет години и се бори с артрит. Освен това пътува и е поканен в колежа „Дартмут“, за да произнесе реч при откриването на учебната година на 26 юни 1872 г.

Упадък на здравето и смърт

След като получава паралитичен удар в началото на 1873 г., Уитман е принуден да се премести от Вашингтон в дома на брат си – Джордж Уитман, инженер – на улица „Стивънс“ 431 в Камдън, Ню Джърси. Майка му, която се разболява, също е там и умира през май същата година. И двете събития са трудни за Уитман и го потискат. Остава в дома на брат си, докато не купува свой собствен през 1884 г. Преди да закупи своя дом обаче, той прекарва най-големия период от пребиваването си в Камдън в дома на брат си на улица „Стивънс“. Докато живее там, той е много продуктивен, като наред с други произведения публикува три версии на „Листа от трева“. В този дом той е и последният напълно физически активен, като приема както Оскар Уайлд, така и Томас Икинс. В къщата живее и другият му брат, Едуард, „инвалид“ от раждането си.

Когато брат му и снаха му са принудени да се преместят по служебни причини, той купува собствена къща на улица „Микъл“ 328 (сега булевард „Д-р Мартин Лутър Кинг Младши“ 330). Първоначално за него се грижат наематели, но през по-голямата част от времето, прекарано на Микъл Стрийт, той е напълно прикован към леглото. През това време той започва да общува с Мери Оукс Дейвис – вдовица на морски капитан. Тя е съседка, която се настанява при семейство на Бридж Авеню, само на няколко пресечки от Микъл Стрийт. Тя се премества при Уитман на 24 февруари 1885 г., за да му служи като домашна помощница в замяна на безплатен наем. Довежда със себе си котка, куче, две гургулици, канарче и други разнообразни животни. По това време Уитман прави още издания на „Листа от трева“ през 1876, 1881 и 1889 г.

Докато е в южната част на Ню Джърси, Уитман прекарва голяма част от времето си в доста пасторалната тогава общност Лорел Спрингс, като между 1876 и 1884 г. превръща една от сградите на фермата „Стафорд“ в свой летен дом. Възстановената лятна къща е запазена като музей от местното историческо общество. Тук е написана част от „Листата на тревата“, а в „Дни на образци“ той пише за извора, потока и езерото. За него езерото Лаурел е „най-красивото езеро в: Америка или Европа“.

С наближаването на края на 1891 г. той подготвя последното издание на „Листа от трева“, което е наречено „издание на смъртния одър“. Той пише: „Най-сетне завършихме „Листа от Г.“ – след 33 години работа с нея, през всички времена и настроения на моя живот, при хубаво и лошо време, във всички части на страната, в мир и война, при млади и стари.“ Подготвяйки се за смъртта, Уитман поръчва гранитен мавзолей с формата на къща за 4000 долара и го посещава често по време на строежа. През последната седмица от живота си той е твърде слаб, за да вдигне нож или вилица, и пише: „Страдам през цялото време: Нямам облекчение, нямам спасение: това е монотонност – монотонност – монотонност – болка“.

Уолт Уитман умира на 26 март 1892 г. в дома си в Камдън, Ню Джърси, на 72-годишна възраст. При аутопсията се установява, че белите му дробове са намалели до една осма от нормалния си дихателен капацитет в резултат на бронхиална пневмония, а абсцес с размерите на яйце в гърдите му е разрушил едно от ребрата му. Официално причината за смъртта е посочена като „плеврит на лявата страна, консумация на десния бял дроб, обща милиарна туберкулоза и паренхиматозен нефрит“. В дома му в Камдън е организирано публично преглеждане на тялото му; за три часа го посещават над 1000 души. Дъбовият ковчег на Уитман едва се виждал заради всички оставени за него цветя и венци. Четири дни след смъртта си той е погребан в гробницата си в гробището Харлей в Камдън. На гробището се състояла още една публична церемония с речи на приятели, музика на живо и освежителни напитки. Приятелят на Уитман, ораторът Робърт Ингерсол, произнася надгробна реч. По-късно останките на родителите на Уитман и на двамата му братя и техните семейства са преместени в мавзолея.

Творчеството на Уитман разчупва границите на поетичната форма и като цяло е прозаично. Характерният му стил се отклонява от посоката, зададена от неговите предшественици, и включва „идиосинкратично отношение към тялото и душата, както и към себе си и другия“. В него се използват необичайни образи и символи, включително гниещи листа, снопчета слама и отломки. Уитман открито пише за смъртта и сексуалността, включително за проституцията. Често е определян като баща на свободния стих, въпреки че не го е измислил.

Поетична теория

В предговора към изданието на „Листа от трева“ от 1855 г. Уитман пише: „Доказателство за един поет е, че страната му го поглъща със същата любов, с която той я е погълнал.“ Той вярва, че между поета и обществото съществува жизнена, симбиотична връзка. Подчертава тази връзка особено в „Песен за себе си“, като използва всевластно повествование от първо лице. Американски епос, той се отклонява от историческата употреба на възвишен герой и вместо това приема идентичността на обикновените хора. В „Листа от трева“ се реагира и на въздействието на скорошната урбанизация в Съединените щати върху масите.

Алкохол

Уитман е убеден привърженик на въздържанието и в младостта си рядко пие алкохол. Веднъж заявява, че до 30-годишна възраст не е опитал „силен алкохол“, и понякога се застъпва за забраната. Първият му роман „Франклин Евънс, или Инебрианецът“, публикуван на 23 ноември 1842 г., е роман за въздържанието. Уитман пише романа в разгара на популярността на вашингтонското движение – движение, което е изпълнено с противоречия, както и Франклин Еванс. Години по-късно Уитман заявява, че е смутен от книгата Той я отхвърля, като казва, че е написал романа за три дни единствено за пари, докато е бил под въздействието на алкохол. Въпреки това той пише и други произведения, препоръчващи въздържание, включително „Лудият“ и разказа „Последното желание на Рубен“. По-късно в живота си той се отнася по-либерално към алкохола, като се наслаждава на местни вина и шампанско.

Религия

Уитман е дълбоко повлиян от деизма. Той отрича, че някоя вяра е по-важна от друга, и приема всички религии еднакво. В „Песен за самия себе си“ той прави списък на основните религии и посочва, че уважава и приема всички тях – чувство, което подчертава още повече в стихотворението си „С предшественици“, утвърждавайки: „Аз приемам всяка теория, мит, бог и полубог,

Сексуалност

Въпреки че биографите продължават да спорят за сексуалността на Уитман, обикновено той е описван като хомосексуален или бисексуален в чувствата и влеченията си. Сексуалната ориентация на Уитман обикновено се предполага въз основа на поезията му, въпреки че това предположение се оспорва. Поезията му представя любовта и сексуалността по един по-земен, индивидуалистичен начин, характерен за американската култура преди медикализирането на сексуалността в края на XIX век. Въпреки че „Листа от трева“ често е наричана порнографска или непристойна, само един критик отбелязва предполагаемата сексуална активност на нейния автор: в рецензия от ноември 1855 г. Руфъс Уилмот Грисуолд предполага, че Уитман е виновен за „онзи ужасен грях, който не бива да се споменава сред християните“.

През целия си живот Уитман поддържа интензивни приятелства с много мъже и момчета. Някои биографи предполагат, че той всъщност не е имал сексуални отношения с мъже, докато други цитират писма, дневникови записки и други източници, които според тях доказват сексуалния характер на някои от връзките му. Английският поет и критик Джон Адингтън Саймъндс прекарва 20 години в кореспонденция, опитвайки се да изтръгне отговора от него. През 1890 г. той пише на Уитман: „В концепцията си за другарството предвиждате ли възможна намеса на онези полусексуални емоции и действия, които несъмнено се случват между мъжете?“ В отговора си Уитман отрича творбата му да е имала подобен подтекст, като твърди, че „това, че частта с каламуса е допуснала дори възможността за подобна конструкция, е ужасно – надявам се, че самите страници няма дори да бъдат споменавани за такава безпричинна и съвсем неочаквана възможност за болезнени изводи – които са отречени от мен и изглеждат проклети“, и настоява, че е баща на шест незаконни деца. Някои съвременни учени са скептични към истинността на отричането на Уитман или към съществуването на децата, за които той твърди.

Питър Дойл е най-вероятният кандидат за любовта на живота на Уитман. Дойл е кондуктор на автобус, с когото Уитман се запознава около 1866 г. и двамата са неразделни в продължение на няколко години. В интервю през 1895 г. Дойл казва: „Запознахме се веднага – сложих ръката си на коляното му – разбрахме се. Той не слезе в края на пътуването – всъщност се върна с мен през целия път.“ В тетрадките си Уитман прикрива инициалите на Дойл, използвайки кода „16.4“ (П.Д. са 16-тата и 4-тата буква от азбуката). Оскар Уайлд се среща с Уитман в Съединените щати през 1882 г. и казва на активиста за правата на хомосексуалистите Джордж Сесил Айвс, че сексуалната ориентация на Уитман не подлежи на съмнение – „Все още имам целувката на Уолт Уитман на устните си“. Единственото изрично описание на сексуалните дейности на Уитман е от втора ръка. През 1924 г. Едуард Карпентър разказва на Гавин Артър за сексуална среща на младини с Уитман, подробностите от която Артър записва в дневника си. В края на живота си, когато Уитман е запитан в прав текст дали стихотворенията му „Каламус“ са хомосексуални – Джон Адингтън Саймъндс пита за „атлетичното приятелство“, „любовта на човек към човека“ или „любовта на приятелите“ Ръкописът на любовната му поема „Once I Pass’d Through A Populous City“, написана, когато Уитман е на 29 години, показва, че първоначално е била за мъж.

Друг възможен любовник е Бил Дъкет. Като тийнейджър той живее на същата улица в Камдън и се премества при Уитман, като живее с него няколко години и му служи в различни роли. Дъкет е на 15 години, когато Уитман купува къщата му на улица „Микъл“ 328. Най-малко от 1880 г. Дъкет и баба му Лидия Уотсън са пансионери, като наемат под наем помещение от друго семейство на 334 Mickle Street. Поради тази близост Дъкет и Уитман се запознават като съседи. Отношенията им били близки, като младежът споделял парите на Уитман, когато той имал такива. Уитман описва приятелството им като „плътно“. Въпреки че някои биографи го описват като пансионер, други го определят като любовник. Снимката им (вляво) е описана като „моделирана по конвенциите на брачния портрет“, част от серия портрети на поета с негови млади приятели от мъжки пол и криптираща мъжко-мъжкото желание. Още една интензивна връзка на Уитман с млад мъж е тази с Хари Стафорд, при чието семейство Уитман отсяда, когато е в Тимбър Крийк, и когото среща за първи път, когато Стафорд е на 18 години, през 1876 г. Уитман подарява на Стафорд пръстен, който е връщан и подаряван отново в хода на бурна връзка, продължила няколко години. За този пръстен Стафорд пише на Уитман: „Знаеш, че когато го сложи, имаше само едно нещо, което можеше да го раздели от мен, и това беше смъртта.“

Съществуват и доказателства, че Уитман е имал сексуални отношения с жени. През пролетта на 1862 г. той има романтично приятелство с нюйоркската актриса Елън Грей, но не е известно дали то е било и сексуално. Десетилетия по-късно, когато се премества в Камдън, той все още има нейна снимка и я нарича „стара моя любима“. В писмо от 21 август 1890 г. той твърди: „Имах шест деца – две са мъртви“. Това твърдение никога не е било потвърдено. Към края на живота си той често разказва истории за предишни приятелки и възлюбени и отрича твърдението на „Ню Йорк Хералд“, че „никога не е имал любовна връзка“. Както пише биографът на Уитман Джером Ловинг, „дискусията за сексуалната ориентация на Уитман вероятно ще продължи въпреки каквито и доказателства да се появят“.

Слънчеви бани и плуване

Според сведенията Уитман обичал да се къпе и да прави слънчеви бани гол. В книгата Manly Health and Training, използвайки псевдонима Моуз Велсор, той съветва мъжете да плуват голи. В „Слънчева голота“ той пише,

Никога досега не съм се доближавал толкова близо до природата; никога досега тя не се е приближавала толкова близо до мен… Природата беше гола, а аз също… Сладка, разумна, все още гола в природата! – ах, ако бедното, болно, похотливо човечество в градовете можеше наистина да те опознае още веднъж! Нима голотата не е неприлична? Не, не по своята същност. Неприлична е вашата мисъл, вашата изтънченост, вашият страх, вашата почтеност. Има настроения, в които тези наши дрехи са не само твърде неприятни за носене, но и сами по себе си са неприлични.

Авторството на Шекспир

Уитман е привърженик на тезата за авторството на Шекспир, като отказва да вярва в историческото приписване на творбите на Уилям Шекспир от Стратфорд на Ейвън. Уитман коментира в своите „Ноемврийски съчки“ (1888 г.) историческите пиеси на Шекспир:

Замислена от най-силния пламък и пулс на европейския феодализъм – олицетворяваща по несравним начин средновековната аристокрация, нейния извисяващ се дух на безмилостна и гигантска каста, със свое собствено излъчване и арогантност (не просто имитация) – само един от „вълчите графове“, които са толкова много в самите пиеси, или някой роден потомък и познавач, би могъл да изглежда истинският автор на тези удивителни произведения – произведения, които в някои отношения са по-велики от всичко друго в литературата.

Робство

Подобно на мнозина от Партията на свободната почва, които са загрижени за заплахата, която робството би представлявало за свободната бяла работна ръка и за северните бизнесмени, експлоатиращи новоколонизираните западни територии, Уитман се противопоставя на разширяването на робството в САЩ и подкрепя провизията „Уилмот“. Първоначално той е противник на аболиционизма, като смята, че движението носи повече вреда, отколкото полза. През 1846 г. той пише, че аболиционистите всъщност са забавили развитието на каузата си със своя „ултимативизъм и официозност“. Основното му притеснение е, че техните методи нарушават демократичния процес, както и отказът на южните щати да поставят интересите на нацията като цяло над своите собствени. През 1856 г. в непубликуваната си книга „Осемнадесетото президентство“, обръщайки се към хората от Юга, той пише: „или ще премахнете робството, или то ще премахне вас“. Уитман също така се присъединява към широко разпространеното мнение, че дори свободните афроамериканци не трябва да гласуват, и е обезпокоен от нарастващия брой афроамериканци в законодателната власт; както отбелязва Дейвид Рейнолдс, Уитман пише с предразсъдъци за тези нови избиратели и политици, наричайки ги „чернокожи, с толкова интелект и калибър (в масата), колкото много павиани“. Джордж Хътчинсън и Дейвид Дрюс твърдят, без да предоставят текстови доказателства от ранните текстове на самия Уитман или от други източници, че малкото, което „е известно за ранното развитие на расовото съзнание на Уитман, показва, че той е попил преобладаващите бели предразсъдъци на своето време и място, като е смятал чернокожите за раболепни, безсменни, невежи и склонни към кражби, въпреки че си спомня за отделни чернокожи от младостта си в положителен смисъл“.

Национализъм

Уитман често е определян като националния поет на Америка, създал образа на самите Съединени щати. „Въпреки че често е смятан за защитник на демокрацията и равенството, Уитман изгражда йерархия, начело на която стои той самият, под него – Америка, а останалата част от света е в подчинено положение.“ В изследването си „Прагматичният Уитман: Преосмисляне на американската демокрация“ Стивън Джон Мак предлага на критиците, които са склонни да го пренебрегват, да погледнат отново към национализма на Уитман: „Привидно сладникавото честване на Съединените щати от Уитман … една от онези проблематични черти на творбите му, които учители и критици подминават или обясняват“ (xv-xvi). Натанаел О’Райли в есето си „Национализмът на Уолт Уитман в първото издание на „Листа от трева“ твърди, че „въображаемата Америка на Уитман е арогантна, експанзионистична, йерархична, расистка и изключителна; такава Америка е неприемлива за индианците, афроамериканците, имигрантите, инвалидите, безплодните и всички, които ценят равните права“. Национализмът на Уитман избягва въпросите, свързани с отношението към коренните жители на Америка. Както предполагат още Джордж Хътчинсън и Дейвид Дрюс в есето „Расови нагласи“: „Очевидно Уитман не е могъл последователно да съчетае вкоренения, дори основополагащ расистки характер на Съединените щати с техните егалитарни идеали. Той дори не е могъл да съчетае тези противоречия в собствената си психика.“ Авторите завършват есето си с:

Заради радикално демократичните и егалитарни аспекти на поезията му читателите обикновено очакват и желаят Уитман да бъде сред литературните герои, които надхвърлят расисткия натиск, който изобилства във всички сфери на обществения дискурс през XIX век. Той не го е направил, поне не последователно; въпреки това поезията му е била модел за демократични поети от всички нации и раси, чак до наши дни. Как Уитман е могъл да бъде толкова предубеден и въпреки това толкова ефективно да предаде егалитарна и антирасистка чувствителност в поезията си, е загадка, която все още не е разрешена по подходящ начин.

Във връзка с Мексиканско-американската война Уитман пише през 1864 г., че Мексико е „единственото, на което някога сме направили нещо лошо“. През 1883 г., когато празнува 333-тата годишнина от Санта Фе, Уитман твърди, че коренните и испано-индианските елементи ще бъдат водещи в „съставната американска идентичност на бъдещето“.

Що се отнася до нашето коренно или индианско население – ацтеките на юг и много племена на север и на запад – знам, че изглежда е постигнато съгласие, че те трябва постепенно да намаляват с течение на времето и след още няколко поколения да оставят само спомен, празнота. Но на мен това съвсем не ми е ясно. Докато Америка, от многобройните си далечни източници и настоящи запаси, се развива, адаптира, преплита, вярно идентифицира своето – трябва ли да я виждаме как весело приема и използва всички приноси на чужди земи от цялото външно земно кълбо – и после отхвърля единствените, които са подчертано нейни – автохтонните? Що се отнася до испанския произход на нашия Югозапад, сигурен съм, че не сме започнали да оценяваме великолепието и изключителната стойност на неговия расов елемент. Кой знае, но този елемент, подобно на течението на някоя подземна река, потънал невидимо в продължение на стотина-двеста години, сега ще се появи в най-широк поток и постоянно действие?

Уолт Уитман е обявяван за първия „поет на демокрацията“ в САЩ – титла, която отразява способността му да пише по един изключително американски начин. Една американско-британска приятелка на Уолт Уитман, Мери Уитъл Смит Костелоу, пише: „Не можеш да разбереш Америка без Уолт Уитман, без „Листата на тревата“ … Той е изразил тази цивилизация, „докрай“, както би казал той, и нито един студент по философия на историята не може да мине без него.“ Андрю Карнеги го нарича „най-великият поет на Америка досега“. Уитман се е смятал за подобна на месия фигура в поезията. Други са съгласни с това: един от неговите почитатели, Уилям Слоун Кенеди, разсъждава, че „хората ще празнуват раждането на Уолт Уитман, както сега празнуват раждането на Христос“.

Литературният критик Харолд Блум пише в предговора към 150-годишнината на „Листа от трева“:

Ако сте американец, тогава Уолт Уитман е вашият баща и майка на въображението, дори ако като мен никога не сте написали нито ред стих. Можете да предложите доста литературни произведения като кандидати за светското Писание на Съединените щати. Сред тях могат да бъдат „Моби-Дик“ на Мелвил, „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Твен, двете серии „Есета“ и „Житейско поведение“ на Емерсън. Нито една от тези книги, дори и тази на Емерсън, не е толкова централна, колкото първото издание на „Листа от трева“.

В своето време Уитман привлича влиятелна група от ученици и почитатели. Сред почитателите е и колежът на „Игъл стрийт“ – неформална група, създадена през 1885 г. в дома на Джеймс Уилям Уолъс на „Игъл стрийт“ в Болтън, за да чете и обсъжда поезията на Уитман. Впоследствие групата става известна като Болтънското общество на Уитман или Уитманистите. Членовете ѝ организират ежегодно празненство „Ден на Уитман“ около рождения ден на поета.

Американски поети

Уитман е един от най-влиятелните американски поети. Модернисткият поет Езра Паунд нарича Уитман „американският поет … Той е Америка.“ За поета Лангстън Хюз, който пише: „Аз също пея Америка“, Уитман е литературен герой. Скитническият начин на живот на Уитман е възприет от бийт движението и неговите лидери като Алън Гинзбърг и Джак Керуак през 50-те и 60-те години на ХХ век, както и от антивоенни поети като Адриен Рич, Алиша Острикър и Гари Снайдър. Лорънс Фърлингети се причислява към „дивите деца“ на Уитман, а заглавието на сборника му от 1961 г. „От Сан Франциско“ е умишлена препратка към „От Пауманок“ на Уитман. Джун Джордан публикува едно ключово есе, озаглавено „В името на народната поезия: Уолт Уитман и останалите от нас“, в което възхвалява Уитман като демократичен поет, чиито творби говорят на цветнокожите хора от всякакъв произход. Лауреатът на наградата за поезия на САЩ Джой Харджо, която е канцлер на Академията на американските поети, причислява Уитман към своите влияния.

Латиноамерикански поети

Поезията на Уитман оказва влияние върху латиноамериканските и карибските поети през XIX и XX в., като се започне от кубинския поет, философ и националистически лидер Хосе Марти, който през 1887 г. публикува есета на испански език върху творчеството на Уитман. Преводите на Алваро Армандо Васер от 1912 г. допълнително повишават популярността на Уитман в Латинска Америка. Перуанският авангардист Сесар Вайехо, чилийският поет Пабло Неруда и аржентинецът Хорхе Луис Борхес признават влиянието на Уолт Уитман.

Европейски автори

Някои, като Оскар Уайлд и Едуард Карпентър, гледат на Уитман едновременно като на пророк на утопичното бъдеще и на еднополовото желание – страстта на другарите. Това съвпадало с техните собствени желания за бъдеще на братски социализъм. Уитман оказва влияние и върху Брам Стокър, автор на „Дракула“, и е модел за образа на Дракула. В бележките си Стокър казва, че Дракула представлява квинтесенцията на мъжа, който за Стокър е Уитман, с когото той кореспондира до смъртта на Уитман.

Филми и телевизия

Животът и стиховете на Уитман са споменати в значителен брой филмови и видео произведения. Във филма „Красиви мечтатели“ (Hemdale Films, 1992 г.) Уитман е представен от Рип Торн. Уитман посещава лудница в Лондон, Онтарио, където някои от идеите му са възприети като част от програмата за трудотерапия.

В „Обществото на мъртвите поети“ (1989 г.) на Питър Уиър учителят Джон Кийтинг вдъхновява учениците си с творбите на Уитман, Шекспир и Джон Кийтс.

Стихотворението на Уитман „Yonnondio“ оказва влияние както върху книгата (Yonnondio: From the Thirties, 1974 г.) на Тили Олсен, така и върху шестнадесетминутния филм „Yonnondio“ (1994 г.) на Али Мохамед Селим.

Стихотворението на Уитман „I Sing the Body Electric“ (1855 г.) е използвано от Рей Бредбъри като заглавие на разказ и сборник с разкази. Разказът на Бредбъри е адаптиран за епизода на „Зоната на здрача“ от 18 май 1962 г., в който опечалено семейство купува направен по поръчка робот-баба, който завинаги да обича и служи на семейството. „I Sing the Body Electric“ вдъхновява финала на витрината във филма „Слава“ (1980 г.), разнообразен синтез от госпъл, рок и оркестър.

Музика и аудиозаписи

Поезията на Уитман е била озвучавана от голям брой композитори; дори се предполага, че неговата поезия е била озвучавана повече от поезията на всеки друг американски поет, с изключение на Емили Дикинсън и Хенри Уодсуърт Лонгфелоу. Сред тези, които са музицирали стиховете му, са Джон Адамс, Ърнест Бейкън, Леонард Бърнстейн, Бенджамин Бритън, Рода Когил, Дейвид Конте, Роналд Корп, Джордж Крамб, Фредерик Делиус, Хауърд Хансън, Карл Амадеус Хартман, Ханс Вернер Хенце, Бернард Херман, Пол Хиндемит, Хауърд Скемптън, Ева Рут Спалдинг, Уилямта Спенсър, Чарлз Вилиърс Станфорд, Робърт Страсбург, Росини Врионидес, Ралф Воган Уилямс, Курт Вайл, Чарлз Ууд и Роджър Сешънс. През 2015 г. се състоя премиерата на операта „Crossing“, композирана от Матю Аукоин и вдъхновена от дневниците на Уитман за Гражданската война.

През 2014 г. немското издателство Hörbuch Hamburg издава двуезичната аудиокнига на Kinder Adams на два диска.

Признаване на имената

Мостът на Уолт Уитман, който пресича река Делауеър близо до дома му в Камдън, е открит на 16 май 1957 г. През 1997 г. в Далас отваря врати Общественото училище „Уолт Уитман“, което се превръща в първата частна гимназия, предназначена за ЛГБТ младежи. Други негови именници са гимназията „Уолт Уитман“ (Бетезда, Мериленд), гимназията „Уолт Уитман“ (Хънтингтън Стейшън, Ню Йорк), магазините „Уолт Уитман“ (наричани преди това „Уолт Уитман Мол“) в Хънтингтън Стейшън, Лонг Айлънд, Ню Йорк, близо до родното му място, и „Уолт Уитман Роуд“, разположен в Хънтингтън Стейшън и Мелвил, Ню Йорк.

През 2009 г. Уитман е включен в Залата на славата в Ню Джърси, а през 2013 г. е включен в Алеята на наследството – открита публична експозиция, посветена на историята и хората от ЛГБТ общността.

Статуята на Уитман, дело на Джо Дейвидсън, се намира на входа на моста „Уолт Уитман“, а друга отливка се намира в държавния парк „Bear Mountain“.

Летният лагер за студенти, основан през 1948 г. в Пиърмонт, Ню Хемпшир, носи името на Уитман.

Кратер на Меркурий също е кръстен на него.

Други външни връзки

Източници

1. Walt Whitman
2. Уолт Уитман
3. ^ a b c Reynolds, 314.
4. ^ a b c Loving, 480.
5. ^ a b Reynolds, 589.
6. Reynolds, 314
7. Bloom, 276
8. Loving, 480
9. Reynolds, 589
10. Loving, 19
11. ^ Davide Massimo, Walt Whitman e le sue poesie troppo immorali, su CulturaMente, 15 maggio 2017. URL consultato il 12 aprile 2019.
12. ^ Whitman e Masters: i giganti della poesia americana, su Il Bello del Sapere, 31 gennaio 2017. URL consultato il 12 aprile 2019.
13. ^ VERSO LIBERO in „Enciclopedia Italiana“, su treccani.it. URL consultato il 12 aprile 2019 (archiviato dall’url originale il 27 maggio 2016).
14. ^ Loving, p. 29.
15. « https://norman.hrc.utexas.edu/fasearch/findingAid.cfm?eadid=00364 » (consulté le 6 juillet 2020)