Ърнест Хемингуей
gigatos | януари 19, 2022
Резюме
Ърнест Милър Хемингуей (21 юли 1899 г. – 2 юли 1961 г.) е американски романист, автор на кратки разкази, журналист и спортист. Неговият икономичен и недоизказан стил – който той нарича „теория на айсберга“ – оказва силно влияние върху художествената литература на XX век, а авантюристичният му начин на живот и публичният му образ му носят възхищение от по-късните поколения. Хемингуей създава по-голямата част от творчеството си между средата на 20-те и средата на 50-те години на ХХ век, а през 1954 г. получава Нобелова награда за литература. Публикува седем романа, шест сборника с разкази и два нехудожествени труда. Три от романите му, четири сборника с разкази и три нехудожествени произведения са публикувани посмъртно. Много от произведенията му се смятат за класика на американската литература.
Хемингуей е израснал в Оук Парк, Илинойс. След завършване на гимназията работи няколко месеца като репортер във вестник „Канзас Сити Стар“, след което заминава за Италианския фронт, за да се запише като шофьор на линейка в Първата световна война.През 1918 г. е тежко ранен и се завръща у дома. Военните му преживявания са в основата на романа му „Сбогом на оръжията“ (1929 г.).
През 1921 г. се жени за Хадли Ричардсън – първата от четирите му съпруги. Двамата се преместват в Париж, където той работи като чуждестранен кореспондент и попада под влиянието на модернистичните писатели и художници от емигрантската общност на „изгубеното поколение“ през 20-те години на миналия век. Дебютният роман на Хемингуей „Слънцето също изгрява“ е публикуван през 1926 г. През 1927 г. се развежда с Ричардсън и се жени за Полин Пфайфър. Развеждат се, след като той се завръща от Гражданската война в Испания (1936-1939 г.), която отразява като журналист и която е в основата на романа му „За кого бие камбаната“ (1940 г.). Марта Гелхорн става третата му съпруга през 1940 г. Двамата с Гелхорн се разделят, след като той се запознава с Мери Уелш в Лондон по време на Втората световна война. Хемингуей присъства със съюзническите войски като журналист при десанта в Нормандия и освобождаването на Париж.
Постоянно пребивава в Кий Уест, Флорида (през 30-те години) и в Куба (през 40-те и 50-те години). Почти умира през 1954 г. след самолетни катастрофи в няколко последователни дни, като нараняванията му причиняват болки и влошаване на здравето през по-голямата част от живота му. През 1959 г. купува къща в Кетчъм, Айдахо, където в средата на 1961 г. се самоубива.
Ранен живот
Ърнест Милър Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Илинойс, заможно предградие западно от Чикаго, в семейството на лекаря Кларънс Едмъндс Хемингуей и музикантката Грейс Хол Хемингуей. Родителите му са добре образовани и уважавани в Оук Парк, консервативна общност, за която жителят Франк Лойд Райт казва: „Толкова много църкви за толкова много добри хора“. Когато Кларънс и Грейс Хемингуей се женят през 1896 г., те живеят с бащата на Грейс, Ърнест Милър Хол, на когото кръщават първия си син, второто от шестте им деца. Сестра му Марселин го предшества през 1898 г., последвана от Урсула през 1902 г., Мадлен през 1904 г., Карол през 1911 г. и Лестър през 1915 г. Грейс следва викторианската традиция да не различава детските дрехи по пол. При положение че ги дели само една година, Ърнест и Марселин силно си приличат. Грейс искала те да изглеждат като близнаци, затова през първите три години на Ернест тя оставяла косата му дълга и обличала и двете деца в еднакви женски дрехи с къдрички.
Майката на Хемингуей, известна в селото музикантка, учи сина си да свири на виолончело, въпреки че той отказва да се учи; макар че по-късно в живота си признава, че уроците по музика са допринесли за стила му на писане, за което свидетелства например „контрапунктичната структура“ на „За кого бие камбаната“. Като възрастен Хемингуей изповядва, че мрази майка си, въпреки че биографът Майкъл С. Рейнолдс посочва, че е споделял подобни енергии и ентусиазми.Всяко лято семейството пътува до Уиндемор на езерото Уоллон, близо до Петоски, Мичиган. Там младият Ърнест се присъединява към баща си и се научава да ловува, да лови риба и да лагерува в горите и езерата на Северен Мичиган – ранни преживявания, които му вдъхват страст към приключенията на открито и живота в отдалечени или изолирани райони за цял живот.
Хемингуей посещава гимназията Oak Park and River Forest в Оук Парк от 1913 до 1917 г. Той е добър спортист, занимава се с различни спортове – бокс, лека атлетика, водна топка и футбол; две години свири в училищния оркестър заедно със сестра си Марселин; получава добри оценки в часовете по английски език. През последните две години в гимназията редактира Trapeze и Tabula (училищния вестник и годишник), където имитира езика на спортните журналисти и използва псевдонима Ринг Ларднър младши – намек за Ринг Ларднър от Chicago Tribune, чийто байлайн е „Line O’Type“. Подобно на Марк Твен, Стивън Крейн, Теодор Драйзър и Синклер Луис, Хемингуей е бил журналист, преди да стане романист. След като завършва гимназия, той започва работа във вестник „Канзас Сити Стар“ като млад репортер. Въпреки че остава там само шест месеца, той разчита на ръководството за стил на „Стар“ като основа за писането си: „Използвайте кратки изречения. Използвайте кратки първи параграфи. Използвайте енергичен английски език. Бъдете позитивни, а не негативни.“
Първата световна война
През декември 1917 г., след като е отхвърлен от американската армия заради лошо зрение, Хемингуей се отзовава на набирането на Червения кръст и се записва за шофьор на линейка в Италия.През май 1918 г. отплава от Ню Йорк и пристига в Париж, когато градът е бомбардиран от германската артилерия. През юни пристига на италианския фронт. В първия си ден в Милано е изпратен на мястото на експлозия в завод за боеприпаси, за да се присъедини към спасителите, които извличат разкъсаните останки на работничките. Той описва инцидента в книгата си „Смъртта следобед“ от 1932 г: „Спомням си, че след като претърсихме доста старателно пълните мъртви, събрахме фрагменти.“ Няколко дни по-късно той е настанен във Фосалта ди Пиаве.
На 8 юли е тежко ранен от минометен обстрел, след като току-що се е върнал от столовата, носейки шоколад и цигари за мъжете на фронтовата линия. Въпреки раните си Хемингуей помага на италианските войници да стигнат на безопасно място, за което е награден с италиански сребърен медал за военна доблест. По това време той е само на 18 години. По-късно Хемингуей споделя за инцидента: „Когато отидеш на война като момче, имаш голяма илюзия за безсмъртие. Други хора биват убивани, но не и ти… После, когато си тежко ранен за първи път, губиш тази илюзия и знаеш, че това може да се случи и на теб.“ Получава тежки рани от шрапнели в двата крака, претърпява незабавна операция в разпределителен център и прекарва пет дни в полева болница, преди да бъде прехвърлен за възстановяване в болницата на Червения кръст в Милано. Прекарва шест месеца в болницата, където се запознава и създава силно приятелство с „Чинка“ Дорман-Смит, продължило десетилетия, и споделя една стая с бъдещия офицер на американската дипломатическа служба, посланик и писател Хенри Серано Вилар.
Докато се възстановява, той се влюбва в Агнес фон Куровски, медицинска сестра от Червения кръст, която е седем години по-възрастна от него. Когато Хемингуей се завръща в Съединените щати през януари 1919 г., той вярва, че Агнес ще се присъедини към него до няколко месеца и двамата ще се оженят. Вместо това през март той получава писмо с нейното съобщение, че е сгодена за италиански офицер. Биографът Джефри Мейърс пише, че отказът на Агнес опустошава и белязва младия мъж; в бъдещите си връзки Хемингуей следва модела да изоставя съпругата си, преди тя да го изостави.
Торонто и Чикаго
Хемингуей се завръща у дома в началото на 1919 г. и започва да се адаптира. Преди да навърши 20 години, той е придобил от войната зрялост, която е в противоречие с живота у дома без работа и с необходимостта от възстановяване. Както обяснява Рейнолдс, „Хемингуей не е могъл да каже на родителите си какво си е помислил, когато е видял окървавеното си коляно“. Той не е бил в състояние да им каже колко уплашен е бил „в друга страна с хирурзи, които не са могли да му кажат на английски дали кракът му се откъсва, или не“.
През септември той предприема пътуване за риболов и къмпинг с приятели от гимназията в задните части на Горния полуостров на Мичиган. Пътуването се превръща във вдъхновение за разказа му „Голямата двусърдечна река“, в който полуавтобиографичният герой Ник Адамс се отправя към страната, за да намери уединение след завръщането си от война. Семеен приятел му предлага работа в Торонто и тъй като няма какво друго да прави, той приема. В края на същата година започва работа на свободна практика и като щатен писател за седмичника Toronto Star. През юни следващата година се завръща в Мичиган, а през септември 1920 г. се премества в Чикаго, за да живее с приятели, като продължава да пише истории за Toronto Star. В Чикаго работи като помощник-редактор на месечното списание Cooperative Commonwealth, където се запознава с романиста Шерууд Андерсън.
Когато родената в Сейнт Луис Хадли Ричардсън пристига в Чикаго, за да посети сестрата на съквартиранта на Хемингуей, Хемингуей се влюбва в нея. По-късно той твърди: „Знаех, че тя е момичето, за което ще се оженя.“ Хадли, червенокоса, с „инстинкт за възпитание“, е с осем години по-голяма от Хемингуей. Въпреки разликата във възрастта, Хадли, която е израснала с прекалено грижовна майка, изглежда по-малко зряла от обичайното за млада жена на нейната възраст. Бърни Кърт, автор на книгата „Жените на Хемингуей“, твърди, че Хадли е „напомняла“ за Агнес, но че Хадли е имала детска природа, която липсва на Агнес. Двамата си кореспондират в продължение на няколко месеца, след което решават да се оженят и да пътуват до Европа. Искат да посетят Рим, но Шерууд Андерсън ги убеждава вместо това да посетят Париж, като пише писма за запознанство на младата двойка. Двамата се женят на 3 септември 1921 г.; два месеца по-късно Хемингуей е нает като чуждестранен кореспондент на „Торонто Стар“ и двойката заминава за Париж. За брака на Хемингуей с Хадли Мейърс твърди: „С Хадли Хемингуей постига всичко, на което се е надявал с Агнес: любовта на красива жена, удобен доход, живот в Европа.“
Париж
Карлос Бейкър, първият биограф на Хемингуей, смята, че Андерсън е предложил Париж, защото „валутният курс“ го е направил евтино място за живеене, но по-важното е, че там са живели „най-интересните хора на света“. В Париж Хемингуей се запознава с американската писателка и колекционерка на произведения на изкуството Гертруда Стайн, ирландския писател Джеймс Джойс, американския поет Езра Паунд (който „може да помогне на един млад писател да се изкачи по стъпалата на кариерата“) и други писатели.
Хемингуей от първите години в Париж е „висок, красив, мускулест, широкоплещест, с кафяви очи, розови бузи, квадратни челюсти и мек глас“. Двамата с Хадли живеели в малка пешеходна къща на улица „Кардинал Лемуан“ 74 в Латинския квартал, а той работел в стая под наем в близка сграда. Стайн, която е бастион на модернизма в Париж, става ментор на Хемингуей и кръстница на сина му Джак; тя го запознава с емигрантските художници и писатели от квартал Монпарнас, които нарича „изгубеното поколение“ – термин, който Хемингуей популяризира с публикуването на „Слънцето също изгрява“. Редовен посетител на салона на Стейн, Хемингуей се запознава с влиятелни художници като Пабло Пикасо, Жоан Миро и Хуан Грис. В крайна сметка той се отдръпва от влиянието на Стайн и отношенията им се влошават в литературна кавга, продължила десетилетия. През 1922 г. Езра Паунд се запознава с Хемингуей случайно в книжарницата на Силвия Бийч „Шекспир и компания“. Двамата правят турне в Италия през 1923 г., а през 1924 г. заживяват на една и съща улица. Те завързват силно приятелство, а в лицето на Хемингуей Паунд разпознава и насърчава един млад талант. Паунд запознава Хемингуей с Джеймс Джойс, с когото Хемингуей често се впуска в „алкохолни запои“.
През първите 20 месеца от престоя си в Париж Хемингуей пише 88 материала за вестник „Торонто Стар“. Той отразява Гръцко-турската война, където става свидетел на опожаряването на Смирна, и пише пътеписи като „Риболов на риба тон в Испания“ и „Риболов на пъстърва в цяла Европа: най-добър е в Испания, после в Германия“. Описва и отстъплението на гръцката армия с цивилни от Източна Тракия.
Хемингуей е съкрушен, когато научава, че Хадли е изгубила куфара с ръкописите му на гара Лион, докато пътува за Женева, за да се срещне с него през декември 1922 г. През септември следващата година двойката се връща в Торонто, където на 10 октомври 1923 г. се ражда синът им Джон Хадли Никанор. По време на тяхното отсъствие е публикувана първата книга на Хемингуей – „Три разказа и десет стихотворения“. Два от съдържащите се в нея разкази са всичко, което е останало след загубата на куфара, а третият е написан в началото на предходната година в Италия. В рамките на няколко месеца е публикуван втори том, в наше време (без главни букви). Малкият том включваше шест винетки и дузина разкази, които Хемингуей беше написал предишното лято по време на първото си посещение в Испания, където открива тръпката от коридата. Липсвал му е Париж, смятал е Торонто за скучно и е искал да се върне към живота на писател, а не да живее живота на журналист.
Хемингуей, Хадли и синът им (по прякор Бъмби) се връщат в Париж през януари 1924 г. и се местят в нов апартамент на улица Нотр Дам де Шамп. Хемингуей помага на Форд Мадокс Форд да редактира The Transatlantic Review, в който се публикуват произведения на Паунд, Джон Дос Пасос, баронеса Елза фон Фрайтаг-Лорингховен и Стайн, както и някои от ранните разкази на самия Хемингуей като „Индиански лагер“. Когато „В наше време“ е публикувана през 1925 г., на корицата са публикувани коментари от Форд. „Индиански лагер“ получава значителни похвали; Форд вижда в него важен ранен разказ на млад писател, а критиците в Съединените щати хвалят Хемингуей за това, че е съживил жанра на късия разказ с острия си стил и използването на декларативни изречения. Шест месеца по-рано Хемингуей се запознава с Ф. Скот Фицджералд и между двамата се установява приятелство, изпълнено с „възхищение и враждебност“. През същата година Фицджералд публикува „Великият Гетсби“: Хемингуей го прочита, харесва го и решава, че следващата му творба трябва да бъде роман.
Заедно със съпругата си Хадли Хемингуей посещава за първи път фестивала Сан Фермин в Памплона, Испания, през 1923 г., където е очарован от борбата с бикове. По това време започват да го наричат „Папа“, дори от много по-възрастни приятели. Много по-късно Хадли си спомня, че Хемингуей е имал свои собствени прякори за всички и че често е правил неща за приятелите си; тя предполага, че той е обичал да го гледат с добро око. Тя не си спомняше точно как се е появил този прякор; със сигурност обаче се е наложил. Семейство Хемингуей се връща в Памплона през 1924 г. и за трети път през юни 1925 г.; тази година те водят със себе си група американски и британски емигранти: приятелят на Хемингуей от Мичиган Бил Смит, Доналд Огдън Стюарт, лейди Дъф Туисдън (наскоро разведена), нейният любовник Пат Гътри и Харолд Льоб. Няколко дни след края на фиестата, на рождения си ден (21 юли), той започва да пише черновата на това, което ще се превърне в „Слънцето също изгрява“, и завършва осем седмици по-късно. Няколко месеца по-късно, през декември 1925 г., семейство Хемингуей заминава да прекара зимата в Шрунс, Австрия, където Хемингуей започва да преработва ръкописа. Полин Пфайфър се присъединява към тях през януари и противно на съвета на Хадли настоява Хемингуей да подпише договор със Scribner’s. Той напуска Австрия, за да пътува бързо до Ню Йорк и да се срещне с издателите, а на връщане, по време на спирка в Париж, започва афера с Пфайфър, преди да се върне в Шрънс, за да завърши преработката през март. Ръкописът пристига в Ню Йорк през април; през август 1926 г. той коригира последната коректура в Париж, а през октомври Scribner’s публикува романа.
„Слънцето изгрява“ олицетворява следвоенното емигрантско поколение, получава добри отзиви и е „признат за най-великата творба на Хемингуей“. Самият Хемингуей по-късно пише на редактора си Макс Пъркинс, че „смисълът на книгата“ не е толкова в това, че едно поколение е изгубено, а в това, че „земята остава завинаги“; той смята, че героите в „Слънцето също изгрява“ може да са били „измъчени“, но не са били изгубени.
Бракът на Хемингуей с Хадли се влошава по време на работата му по „Слънцето изгрява“. В началото на 1926 г. Хадли научава за аферата му с Пфайфър, която идва с тях в Памплона през юли същата година. При завръщането им в Париж Хадли иска раздяла; през ноември тя официално иска развод. Двамата разделят имуществото си, а Хадли приема предложението на Хемингуей за приходите от „Слънцето също изгрява“. Двойката се развежда през януари 1927 г., а Хемингуей се жени за Пфайфър през май.
Пфайфър, която произхожда от богато католическо семейство от Арканзас, се премества в Париж, за да работи за списание Vogue. Преди брака им Хемингуей приема католицизма. Двамата прекарват медения си месец в Le Grau-du-Roi, където той се заразява с антракс и планира следващия си сборник с разкази „Мъже без жени“, който е публикуван през октомври 1927 г. и включва боксовия му разказ „Петдесет гранда“. Главният редактор на списание „Космополитън“ Рей Лонг дава висока оценка на „50 Grand“, наричайки го „един от най-добрите разкази, които някога са попадали в ръцете ми … най-добрият разказ за боксов мач, който някога съм чел … забележително реалистично произведение“.
В края на годината бременната Полин иска да се върне в Америка. Джон Дос Пасос препоръчва Кий Уест и те напускат Париж през март 1928 г. Хемингуей претърпява тежка травма в парижката им баня, когато събаря покривния прозорец върху главата си, мислейки, че дърпа веригата на тоалетната. Това му оставя ярък белег на челото, който той носи до края на живота си. Когато Хемингуей е попитан за белега, той не желае да отговори. След заминаването си от Париж Хемингуей „никога повече не живее в голям град“.
Кий Уест и Карибите
Хемингуей и Полин заминават за Канзас Сити, където на 28 юни 1928 г. се ражда синът им Патрик. Полин ражда трудно; Хемингуей измисля версия на това събитие като част от „Сбогом на оръжията“. След раждането на Патрик Полин и Хемингуей пътуват до Уайоминг, Масачузетс и Ню Йорк. През зимата той е в Ню Йорк с Бамби и се кани да се качи на влак за Флорида, когато получава телеграма, в която му съобщават, че баща му се е самоубил. Хемингуей е съкрушен, тъй като преди това е писал на баща си да не се тревожи за финансовите си затруднения; писмото пристига минути след самоубийството. Той осъзнава как трябва да се е чувствала Хадли след самоубийството на собствения си баща през 1903 г. и коментира: „Вероятно и аз ще тръгна по същия път“.
След завръщането си в Кий Уест през декември Хемингуей работи по черновата на „Сбогом на оръжията“, преди да замине за Франция през януари. Той я завършва през август, но отлага преработката ѝ. Сериализацията в списание Scribner’s Magazine е планирана да започне през май, но още през април Хемингуей продължава да работи върху финала, който може би преработва цели седемнадесет пъти. Завършеният роман е публикуван на 27 септември. Биографът Джеймс Мелоу смята, че „Сбогом на оръжията“ утвърждава Хемингуей като голям американски писател и показва ниво на сложност, което не се наблюдава в „Слънцето изгрява“ (историята е превърната в пиеса от ветерана от войната Лорънс Столингс, която е в основата на филма с Гари Купър в главната роля). В Испания в средата на 1929 г. Хемингуей проучва следващото си произведение – „Смърт в следобедните часове“. Той иска да напише изчерпателен трактат за борбата с бикове, в който да обясни тореросите и коридите, придружен с речници и приложения, защото смята, че борбата с бикове е „от голям трагичен интерес, тъй като е буквално на живот и смърт“.
В началото на 30-те години Хемингуей прекарва зимата в Кий Уест, а лятото – в Уайоминг, където открива „най-красивата страна, която е виждал в американския Запад“, и ловува на елени, лосове и мечки гризли. Там към него се присъединява и Дос Пасос, а през ноември 1930 г., след като закарва Дос Пасос на гарата в Билингс, Монтана, Хемингуей си чупи ръката при автомобилна катастрофа. Хирургът обработил сложната спирална фрактура и свързал костта с кенгурово сухожилие. Хемингуей е хоспитализиран в продължение на седем седмици, като за него се грижи Полин; нервите на пишещата му ръка се възстановяват за цяла година, през което време той изпитва силни болки.
Третият му син, Грегъри Хенкок Хемингуей, се ражда година по-късно, на 12 ноември 1931 г., в Канзас Сити. Чичото на Полин купува на двойката къща в Кий Уест с карета, чийто втори етаж е превърнат в писателско студио. Докато е в Кий Уест, Хемингуей често посещава местния бар Sloppy Joe’s. Той кани приятели – включително Уолдо Пиърс, Дос Пасос и Макс Пъркинс – да се присъединят към него на риболовни излети и на експедиция до Сухите Тортуги, която е изцяло мъжка. Междувременно продължава да пътува до Европа и Куба и – макар че през 1933 г. пише за Кий Уест: „Имаме хубава къща тук и децата са добре“ – Мелоу смята, че „е бил явно неспокоен“.
През 1933 г. Хемингуей и Полин отиват на сафари в Кения. Десетседмичното пътуване дава материал за „Зелените хълмове на Африка“, както и за разказите „Снеговете на Килиманджаро“ и „Краткият щастлив живот на Франсис Макомбър“. Двойката посещава Момбаса, Найроби и Мачакос в Кения; след това се премества на територията на Танганайка, където ловува в Серенгети, около езерото Маняра, както и на запад и югоизток от днешния национален парк Тарангире. Техен водач е известният „бял ловец“ Филип Пърсивал, който е водил Теодор Рузвелт по време на сафарито му през 1909 г. По време на тези пътувания Хемингуей се заразява с амебна дизентерия, която причинява пролапс на червата, и е евакуиран със самолет до Найроби – преживяване, отразено в „Снеговете на Килиманджаро“. След завръщането си в Кий Уест в началото на 1934 г. Хемингуей започва работа по „Зелените хълмове на Африка“, която публикува през 1935 г. и получава смесени отзиви.
През 1934 г. Хемингуей си купува лодка, кръщава я „Пилар“ и започва да плава из Карибско море. През 1935 г. пристига за първи път в Бимини, където прекарва значителен период от време. През този период работи и по „Да имаш и да нямаш“, публикуван през 1937 г., докато е в Испания, единственият роман, който пише през 30-те години. През 1934 г. Хемингуей кани Чарлз Кадуедър, президент на Академията за естествени науки във Филаделфия) и ихтиолога на Академията Хенри Уид Фаулър в Куба, за да изследват билкарските риби, те остават с Хемингуей в продължение на шест седмици и тримата мъже развиват приятелство, което продължава и след това пътуване, а Хемингуей изпраща образци на Фаулър и Кадуедър и кореспондира с тях след това. В чест на писателя Фаулър нарекъл скорпионката спиниче (Neomerithe hemingwayi).
Испанската гражданска война
През 1937 г. Хемингуей заминава за Испания, за да отразява Испанската гражданска война за Северноамериканския съюз на вестниците (NANA), въпреки нежеланието на Полин да работи във военна зона. Двамата с Дос Пасос подписват договор за работа с холандския режисьор Йорис Ивенс като сценаристи на филма „Испанска земя“. Дос Пасос напуска проекта след екзекуцията на Хосе Роблес, негов приятел и преводач от испански език, което предизвиква разрив между двамата писатели.
В Испания към Хемингуей се присъединява журналистката и писателка Марта Гелхорн, с която се запознава в Кий Уест година по-рано. Подобно на Хадли, Марта е родена в Сейнт Луис и подобно на Полин е работила за Vogue в Париж. За Марта Кърт обяснява, че „тя никога не го е обслужвала така, както другите жени“. През юли 1937 г. той присъства на Втория международен конгрес на писателите, чиято цел е да обсъди отношението на интелектуалците към войната, който се провежда във Валенсия, Барселона и Мадрид и на който присъстват много писатели, сред които Андре Малро, Стивън Спендър и Пабло Неруда. В края на 1937 г., докато е в Мадрид с Марта, Хемингуей пише единствената си пиеса „Петата колона“, докато градът е бомбардиран от франкистките сили. Връща се в Кий Уест за няколко месеца, а след това два пъти в Испания през 1938 г., където присъства на битката при Ебро, последната републиканска отбрана, и е сред британските и американските журналисти, които са едни от последните, които напускат битката, когато прекосяват реката.
Куба
В началото на 1939 г. Хемингуей прекосява Куба с лодката си и заживява в хотел Ambos Mundos в Хавана. Това е фазата на раздялата от бавното и болезнено разделяне с Полин, което започва, когато Хемингуей се запознава с Марта Гелхорн. Марта скоро се присъединява към него в Куба и двамата наемат „Finca Vigía“ („Погледна ферма“), имот с площ 15 акра (61 000 кв. м) на 15 мили (24 км) от Хавана. Полин и децата напускат Хемингуей през лятото на същата година, след като семейството се събира отново по време на посещение в Уайоминг; когато разводът му с Полин е финализиран, той и Марта се женят на 20 ноември 1940 г. в Шайен, Уайоминг.
Хемингуей премества основната си лятна резиденция в Кетчъм, Айдахо, точно до новопостроения курорт Сън Вали, а зимната си резиденция премества в Куба. Той се отвратил, когато един парижки приятел позволил на котките си да ядат от масата, но в Куба се влюбил в котките и отглеждал десетки от тях в имота си. Потомците на котките му живеят в дома му в Кий Уест.
Гелхорн го вдъхновява да напише най-известния си роман „За кого бие камбаната“, който започва през март 1939 г. и завършва през юли 1940 г. Публикуван е през октомври 1940 г. По време на работата си над ръкописа той се мести и пише „За кого бие камбаната“ в Куба, Уайоминг и Сън Вали. Книгата става избор на Клуба за книгата на месеца, продава се в половин милион екземпляра в рамките на няколко месеца, номинирана е за наградата „Пулицър“ и, по думите на Майерс, „триумфално възстановява литературната репутация на Хемингуей“.
През януари 1941 г. Марта е изпратена в Китай по поръчка на списание Collier’s. Хемингуей заминава с нея, изпращайки депеши за вестник PM, но като цяло не харесва Китай. В книга от 2009 г. се изказва предположение, че през този период той може да е бил вербуван да работи за съветските разузнавателни агенти под името „Агент Арго“. Двамата се завръщат в Куба преди обявяването на войната от Съединените щати през декември същата година, когато той убеждава кубинското правителство да му помогне да преоборудва кораба „Пилар“, който възнамерява да използва за засади на германски подводници край бреговете на Куба.
Втората световна война
Хемингуей е в Европа от май 1944 г. до март 1945 г. Когато пристига в Лондон, се запознава с кореспондентката на списание Time Мери Уелш, в която се влюбва. Марта е принудена да прекоси Атлантическия океан на кораб, пълен с експлозиви, защото Хемингуей отказва да ѝ помогне да получи пропуск за пресата в самолета, и пристига в Лондон, за да го намери в болница със сътресение на мозъка от автомобилна катастрофа. Тя не била съпричастна към тежкото му положение; обвинила го, че е хулиган, и му казала, че е „приключила, абсолютно приключила“. За последен път Хемингуей вижда Марта през март 1945 г., когато се подготвя да се върне в Куба, а разводът им е финализиран по-късно същата година. Междувременно той е поискал от Мери Уелш да се омъжи за него при третата им среща.
Според Майерс Хемингуей придружава войниците до десанта в Нормандия с голяма превръзка на главата, но е смятан за „ценен товар“ и не е допуснат до брега. Десантните кораби се приближават до плажа Омаха, преди да попаднат под вражески огън и да се върнат обратно. По-късно Хемингуей пише в Collier’s, че е видял „първата, втората, третата, четвъртата и петата вълна да лежат там, където са паднали, изглеждайки като толкова много тежко натоварени пакети върху плоския чакълест участък между морето и първото прикритие“. Мелоу обяснява, че през този първи ден на никой от кореспондентите не е било позволено да се приземи и Хемингуей е бил върнат на кораба „Доротея Дикс“.
В края на юли той се присъединява към „22-ри пехотен полк, командван от полковник Чарлз „Бък“ Ланъм, който се придвижва към Париж“, а Хемингуей става фактически лидер на малка група селски опълченци в Рамбуйе край Париж. Пол Фюсел отбелязва: „Хемингуей си навлече значителни неприятности, играейки пехотен капитан на събраната от него група хора от Съпротивата, защото кореспондентът не трябва да ръководи войски, дори и да го прави добре“. Всъщност това е в нарушение на Женевската конвенция и Хемингуей е привлечен като обвиняем по официално обвинение; той казва, че е „отбил удара“, като е твърдял, че само е давал съвети.
На 25 август присъства на освобождаването на Париж като журналист; противно на легендата за Хемингуей, той не е първият в града, нито пък освобождава „Риц“. В Париж посещава Силвия Бийч и Пабло Пикасо заедно с Мери Уелш, която се присъединява към него там; в духа на щастието прощава на Гертруд Стайн. По-късно същата година наблюдава тежки боеве в битката при Хюртгенската гора. На 17 декември 1944 г. въпреки болестта си се отправя към Люксембург, за да отрази битката при Булгера. Веднага след като пристига обаче, Ланъм го предава на лекарите, които го хоспитализират с пневмония; той се възстановява седмица по-късно, но по-голямата част от боевете са приключили.
През 1947 г. Хемингуей е награден с Бронзова звезда за храбростта си по време на Втората световна война. Признанието е за това, че е бил „под обстрел в районите на бойните действия, за да получи точна представа за условията“, като е отбелязано, че „благодарение на таланта си на изразител г-н Хемингуей е дал възможност на читателите да получат ярка представа за трудностите и победите на фронтовия войник и неговата организация в боя“.
Куба и Нобеловата награда
Хемингуей казва, че от 1942 г. до 1945 г., по време на престоя си в Куба, „не е работил като писател“. През 1946 г. той се жени за Мери, която пет месеца по-късно забременява извънматочна бременност. Семейство Хемингуей претърпява редица злополуки и здравословни проблеми в годините след войната: в автомобилна катастрофа през 1945 г. той „разбива коляното си“ и получава друга „дълбока рана на челото“; Мери чупи първо десния си глезен, а след това левия при последователни инциденти със ски. При автомобилна катастрофа през 1947 г. Патрик получава рана на главата и се разболява тежко. Хемингуей потъва в депресия, когато започват да умират литературните му приятели: през 1939 г. Уилям Бътлър Йетс и Форд Мадокс Форд; през 1940 г. Ф. Скот Фицджералд; през 1941 г. Шерууд Андерсън и Джеймс Джойс; през 1946 г. Гертруда Стайн; а на следващата година, през 1947 г., Макс Пъркинс, дългогодишен редактор на Хемингуей в Scribner’s и негов приятел. През този период той страда от силно главоболие, високо кръвно налягане, проблеми с теглото и в крайна сметка от диабет – голяма част от които са резултат от предишни злополуки и дългогодишно пиене. Въпреки това през януари 1946 г. започва работа по „Райската градина“, като до юни завършва 800 страници. През следвоенните години започва работа и по трилогия, условно озаглавена „Земята“, „Морето“ и „Въздухът“, която иска да обедини в един роман, озаглавен „Морската книга“. И двата проекта обаче забуксуват и Мелоу казва, че неспособността на Хемингуей да продължи е „симптом за проблемите му“ през тези години.
През 1948 г. Хемингуей и Мери пътуват до Европа и остават във Венеция за няколко месеца. По време на престоя си там Хемингуей се влюбва в 19-годишната тогава Адриана Иванчич. Платоничната любовна афера вдъхновява романа „От другата страна на реката и в дърветата“, написан в Куба по време на разправиите с Мери и публикуван през 1950 г. с отрицателни отзиви. На следващата година, разярен от критическия прием на „От другата страна на реката и в дърветата“, той написва черновата на „Старецът и морето“ за осем седмици, като казва, че това е „най-доброто, което мога да напиша някога за целия си живот“. „Старецът и морето“ се превръща в избор за книга на месеца, прави Хемингуей международна знаменитост и печели наградата „Пулицър“ през май 1952 г., месец преди да замине за второто си пътуване до Африка.
През 1954 г., по време на престоя си в Африка, Хемингуей е почти смъртоносно ранен при две последователни самолетни катастрофи. Като коледен подарък за Мери той наема полет за разглеждане на забележителности над Белгийско Конго. На път да заснемат водопада Мърчисън от въздуха самолетът се удря в изоставен електрически стълб и „катастрофира в гъсти храсти“. Нараняванията на Хемингуей включват рана на главата, а Мери си счупва две ребра. На следващия ден, опитвайки се да стигнат до медицинска помощ в Ентебе, те се качват на втори самолет, който се взривява при излитане, а Хемингуей получава изгаряния и още едно сътресение на мозъка, което е достатъчно сериозно, за да предизвика изтичане на мозъчна течност. В крайна сметка те пристигат в Ентебе и намират репортери, които отразяват смъртта на Хемингуей. Той информира репортерите и прекарва следващите няколко седмици в оздравяване и четене на погрешните си некролози. Въпреки нараняванията си Хемингуей придружава Патрик и съпругата му на планирана риболовна експедиция през февруари, но болката го кара да бъде раздразнителен и труден за разбиране. Когато избухва пожар в храсталака, той отново е ранен, като получава изгаряния втора степен по краката, предната част на торса, устните, лявата ръка и дясната предмишница. Месеци по-късно във Венеция Мери съобщава на приятелите си пълния размер на нараняванията на Хемингуей: два спукани диска, разкъсване на бъбреците и черния дроб, изкълчено рамо и счупен череп. Възможно е инцидентите да са ускорили физическото влошаване, което е последвало. След самолетните катастрофи Хемингуей, който е бил „слабо контролиран алкохолик през по-голямата част от живота си, пие по-силно от обикновено, за да се пребори с болката от нараняванията си“.
През октомври 1954 г. Хемингуей получава Нобелова награда за литература. Той скромно заявява пред пресата, че Карл Сандбърг, Исак Дайнесен и Бърнард Беренсън заслужават наградата, но с удоволствие приема паричната награда. Мелоу казва, че Хемингуей „е жадувал за Нобеловата награда“, но когато я получава, месеци след самолетните си катастрофи и последвалото отразяване в световната преса, „в съзнанието на Хемингуей сигурно е останало съмнението, че неговите некролози са изиграли роля в решението на академията“. Тъй като изпитва болки от катастрофите в Африка, той решава да не пътува до Стокхолм. Вместо това изпраща да бъде прочетена реч, определяща живота на писателя:
В най-добрия случай писането е самотен живот. Организациите за писатели облекчават самотата на писателя, но се съмнявам, че подобряват писането му. Когато се отърве от самотата си, писателят придобива все по-голям обществен авторитет, а творчеството му често се влошава. Защото той върши работата си сам и ако е достатъчно добър писател, трябва да се сблъсква с вечността или с липсата на такава всеки ден.
От края на 1955 г. до началото на 1956 г. Хемингуей е прикован на легло. Казано му е да спре да пие, за да намали увреждането на черния дроб – съвет, който той първоначално следва, но след това пренебрегва. През октомври 1956 г. той се връща в Европа и се запознава с баския писател Пио Бароха, който е тежко болен и умира седмици по-късно. По време на пътуването Хемингуей отново се разболява и се лекува от „високо кръвно налягане, чернодробно заболяване и артериосклероза“.
През ноември 1956 г., докато пребивава в Париж, той си спомня за куфарите, които е съхранявал в хотел „Риц“ през 1928 г. и никога не е прибрал. След като ги прибира и отваря, Хемингуей открива, че те са пълни с тетрадки и текстове от парижките му години. Развълнуван от това откритие, когато се връща в Куба в началото на 1957 г., той започва да оформя възстановените произведения в мемоарната си книга „Подвижен празник“ (A Moveable Feast). През 1959 г. приключва период на интензивна дейност: завършва „Подвижен празник“ (добавя глави към „Райската градина“ и работи върху „Острови в потока“. Последните три са съхранявани в сейф в Хавана, докато той се съсредоточава върху довършителните работи за A Moveable Feast. Авторът Майкъл Рейнолдс твърди, че именно през този период Хемингуей изпада в депресия, от която не успява да се възстанови.
Финка Вигия става претъпкана с гости и туристи, тъй като Хемингуей, който започва да изпитва неудовлетворение от живота там, обмисля да се премести за постоянно в Айдахо. През 1959 г. той купува къща с изглед към река Биг Ууд, край Кечъм, и напуска Куба – макар че очевидно остава в добри отношения с правителството на Кастро, като казва пред „Ню Йорк Таймс“, че е „възхитен“ от свалянето на Батиста от власт от Кастро. През ноември 1959 г., между завръщането си от Памплона и пътуването на запад до Айдахо, и през следващата година за 61-ия си рожден ден, той и Мери решават да заминат, след като чуват новината, че Кастро иска да национализира имоти, притежавани от американци и други чуждестранни граждани. На 25 юли 1960 г. Хемингуей напускат Куба за последен път, като оставят произведения на изкуството и ръкописи в банков трезор в Хавана. След инвазията в Залива на прасетата през 1961 г. Финка Вигия е експроприирана от кубинското правителство заедно с колекцията на Хемингуей от „четири до шест хиляди книги“. Президентът Кенеди урежда пътуването на Мери Хемингуей до Куба, където тя се среща с Фидел Кастро и получава документите и картината на съпруга си в замяна на това, че дарява Финка Вигия на Куба.
Айдахо и самоубийството
През 50-те години Хемингуей продължава да преработва материала, публикуван под заглавието „Подвижен празник“. В средата на 1959 г. посещава Испания, за да проучи поредица от статии за борбата с бикове, поръчани от списание Life. Life иска само 10 000 думи, но ръкописът излиза извън контрол. За пръв път в живота си не успява да организира писането си, затова моли А. Е. Хочнър да пътува до Куба, за да му помогне. Хотчнър му помага да съкрати произведението на Life до 40 000 думи и Scribner’s се съгласява на пълнометражна версия на книгата („Опасното лято“) от почти 130 000 думи. Хочнър установява, че Хемингуей е „необичайно колеблив, неорганизиран и объркан“ и страда от влошено зрение.
Хемингуей и Мери напускат Куба за последен път на 25 юли 1960 г. Той създава малък офис в апартамента си в Ню Йорк и се опитва да работи, но скоро след това го напуска. След това пътува сам до Испания, за да се снима за корицата на списание Life. Няколко дни по-късно в новините съобщават, че е тежко болен и на ръба на смъртта, което паникьосва Мери, докато не получава телеграма от него, в която ѝ казва: „Съобщенията са неверни. На път за Мадрид. Обичам татко.“ Всъщност той е бил сериозно болен и е смятал, че е на ръба на срива. Чувствайки се самотен, в продължение на дни се оттегля в леглото си и се усамотява в мълчание, въпреки че първите части на „Опасното лято“ са публикувани в „Живот“ през септември 1960 г. с добри отзиви. През октомври напуска Испания и заминава за Ню Йорк, където отказва да напусне апартамента на Мери, предполагайки, че е наблюдаван. Тя бързо го отвежда в Айдахо, където във влака ги посреща лекарят Джордж Савиърс.
По това време Хемингуей постоянно се тревожи за парите и сигурността си. Притеснява се за данъците си и за това, че никога няма да се върне в Куба, за да прибере ръкописите, които е оставил в банков сейф. Става параноичен и смята, че ФБР активно следи движението му в Кечъм. Всъщност ФБР е отворило досие за него по време на Втората световна война, когато е използвал „Пилар“, за да патрулира във водите край Куба, а през 50-те години на ХХ век Джей Едгар Хувър е имал агент в Хавана, който го е наблюдавал. Неспособна да се грижи за съпруга си, Мери накарала Савиърс да изпрати Хемингуей с полет до клиниката „Майо“ в Минесота в края на ноември за лечение на хипертония, както казал на пациента си. ФБР знаело, че Хемингуей е в клиниката „Майо“, както по-късно един агент документира в писмо, написано през януари 1961 г.
Хемингуей се регистрира под името на Савиерс, за да запази анонимността си. Мейърс пише, че „аура на секретност обгръща лечението на Хемингуей в Майо“, но потвърждава, че през декември 1960 г. той е лекуван с електроконвулсивна терапия (ЕКТ) цели 15 пъти и е „освободен в развалини“ през януари 1961 г. Рейнолдс получава достъп до записите на Хемингуей в „Майо“, които документират десет сеанса на ЕКТ. Лекарите в Рочестър казват на Хемингуей, че депресивното състояние, за което е лекуван, може да е причинено от продължителната му употреба на резерпин и риталин.
Хемингуей се завръща в Кетчъм през април 1961 г., три месеца след като е освободен от клиниката „Майо“, когато една сутрин Мери „намира Хемингуей с пушка в ръка“ в кухнята. Тя се обажда на Савиерс, който го упоява и го приема в болницата в Слънчевата долина; а след като времето се изяснява, Савиерс отново лети за Рочестър със своя пациент. По време на това посещение Хемингуей е подложен на три електрошокови процедури. Той е освободен в края на юни и на 30 юни се прибира в Кечъм. Два дни по-късно той „съвсем умишлено“ се прострелва с любимата си пушка в ранните сутрешни часове на 2 юли 1961 г. Той отключил склада в мазето, където се съхранявали оръжията му, изкачил се нагоре до фоайето на главния вход и се застрелял с „двуцевната пушка, която използвал толкова често, че може да му е била приятел“, закупена от Abercrombie & Fitch.
Мери получава успокоителни и е откарана в болницата, а на следващия ден се връща у дома, където почиства къщата и се грижи за погребението и организацията на пътуването. Бърни Кърт пише, че „не ѝ се е струвало съзнателна лъжа“, когато е казала на пресата, че смъртта му е била случайна. В интервю за пресата пет години по-късно Мери потвърждава, че той се е застрелял.
Семейството и приятелите отпътуват за Кечъм за погребението, отслужено от местния католически свещеник, който смята, че смъртта е била случайна. По време на погребението едно момче от олтара припаднало начело на ковчега, а братът на Хемингуей Лестър пише: „Струваше ми се, че Ърнест би одобрил всичко това.“ Погребан е в гробището на Кетчъм.
Поведението на Хемингуей през последните години е подобно на това на баща му, преди да се самоубие; баща му може би е имал наследствена хемохроматоза, при която прекомерното натрупване на желязо в тъканите води до влошаване на психическото и физическото състояние. Медицинската документация, предоставена през 1991 г., потвърждава, че Хемингуей е диагностициран с хемохроматоза в началото на 1961 г. Сестра му Урсула и брат му Лестър също се самоубиват. Появяват се и други теории, които обясняват влошаването на психичното здраве на Хемингуей, включително и тази, че многобройните сътресения на мозъка през живота му може да са довели до развитието на хронична травматична енцефалопатия (ХТЕ), което да е довело до самоубийството му. Здравословното състояние на Хемингуей се усложнява допълнително от тежкото пиене през по-голямата част от живота му.
Върху основата на паметника на Хемингуей, разположен северно от Сън Вали, е изписана надгробна реч, която Хемингуей е написал за свой приятел няколко десетилетия по-рано:
През 1926 г. „Ню Йорк Таймс“ пише за първия роман на Хемингуей: „Никакви анализи не могат да предадат качеството на „Слънцето изгрява“. Това е една наистина завладяваща история, разказана в стройна, твърда, атлетична повествователна проза, която засрамва и по-литературния английски език.“ The Sun Also Rises“ е написана в пестелива, стегната проза, която прави Хемингуей известен и според Джеймс Нагел „променя характера на американското писане“. През 1954 г., когато Хемингуей получава Нобелова награда за литература, тя е присъдена за „майсторството му в изкуството на разказа, демонстрирано напоследък в „Старецът и морето“, и за влиянието, което е оказал върху съвременния стил“.
Хенри Луис Гейтс смята, че стилът на Хемингуей се е оформил основно „като реакция на преживяното по време на световната война“. След Първата световна война той и други модернисти „загубват вяра в централните институции на западната цивилизация“, като реагират срещу сложния стил на писателите от XIX век и създават стил, „в който смисълът се установява чрез диалог, чрез действие и мълчание – художествена литература, в която нищо съществено – или поне много малко – не се заявява изрично“.
В белетристиката на Хемингуей често се използват граматични и стилистични структури от езици, различни от английския. Критиците Алън Джоузефс, Мими Гладщайн и Джефри Херлихи-Мера са изследвали как испанският език е повлиял на прозата на Хемингуей, която понякога се появява директно на другия език (в курсив, както се случва в „Старецът и морето“) или на английски като буквален превод. Той също така често използва двуезични каламбури и междуезикови игри на думи като стилистични похвати.
Тъй като е започнал да пише разкази, Бейкър смята, че Хемингуей се е научил да „извлича максимума от най-малкото, как да редуцира езика, как да умножава интензивността и как да казва само истината по начин, който позволява да се каже повече от истината“. Хемингуей нарича стила си „айсберг“: фактите се носят над водата, а носещата ги структура и символиката не се виждат. Концепцията за теорията на айсберга понякога се нарича „теория на пропускането“. Хемингуей вярваше, че писателят може да опише едно нещо (например Ник Адамс, който лови риба в „Голямата двуглава река“), макар че под повърхността се случва съвсем друго нещо (Ник Адамс, който се концентрира върху риболова до степен, в която не му се налага да мисли за нищо друго). Пол Смит пише, че първите разкази на Хемингуей, събрани под заглавието „В наше време“, показват, че той все още експериментира със стила си на писане. Той избягва сложния синтаксис. Около 70 процента от изреченията са прости изречения – детски синтаксис без подчинение.
Джаксън Бенсън смята, че Хемингуей е използвал автобиографични детайли, за да обрисува живота като цяло, а не само своя живот. Например Бенсън твърди, че Хемингуей е използвал своите преживявания и ги е извеждал със сценарии от типа „какво би станало, ако“: „Ами ако бях ранен по такъв начин, че да не мога да спя през нощта? Ами ако ме ранят и ме направят луд, какво ще стане, ако ме изпратят обратно на фронта?“. В „Изкуството на краткия разказ“ Хемингуей обяснява: „Няколко неща, които открих, че са верни. Ако пропуснете важни неща или събития, за които знаете, историята се подсилва. Ако оставите или пропуснете нещо, защото не го знаете, разказът ще бъде безполезен. Тестът за всяка история е колко много са добри нещата, които вие, а не вашите редактори, пропускате.“
Простотата на прозата е измамна. Зоуи Трод смята, че Хемингуей е създал скелетните изречения в отговор на забележката на Хенри Джеймс, че Първата световна война е „изчерпала думите“. Хемингуей предлага една „многофокусна“ фотографска реалност. Неговата теория за айсберга на пропуските е основата, върху която той гради. Синтаксисът, в който липсват подчинителни съюзи, създава статични изречения. Фотографският стил „моментна снимка“ създава колаж от образи. Много видове вътрешна пунктуация (двоеточия, точка и запетая, тирета, скоби) са пропуснати в полза на кратки декларативни изречения. Изреченията се надграждат едно над друго, както събитията се натрупват, за да създадат усещане за цялото. В една история съществуват множество нишки; „вграденият текст“ прехвърля мост към друг ъгъл. Той използва и други кинематографични похвати за бързо „прекъсване“ от една сцена в друга; или за „вплитане“ на една сцена в друга. Преднамерените пропуски позволяват на читателя да запълни празнината, сякаш отговаряйки на инструкциите на автора, и създават триизмерна проза.
Хемингуей обичайно използва думата „и“ вместо запетаи. Тази употреба на полисинтетон може да служи за предаване на непосредственост. В полисинтетичното изречение на Хемингуей – или в по-късните му творби в използването на подчинени изречения – се използват съюзи, за да се съпоставят поразителни видения и образи. Бенсън ги сравнява с хайку. Много от последователите на Хемингуей тълкуват погрешно водещата му роля и се възмущават от всякакво изразяване на емоции; Сол Белоу сатиризира този стил така: „Имате ли емоции? Удушете ги.“ Намерението на Хемингуей обаче не е било да премахне емоциите, а да ги изобрази по-научно. Хемингуей е смятал, че би било лесно и безсмислено да се описват емоции; той е извайвал колажи от образи, за да улови „истинското нещо, последователността от движения и факти, които са създали емоцията и които ще бъдат валидни и след година, и след десет години, или, с късмет и ако го изкажеш достатъчно чисто, винаги“. Това използване на образа като обективен корелат е характерно за Езра Паунд, Т. С. Елиът, Джеймс Джойс и Марсел Пруст. Писмата на Хемингуей се позовават на „Спомен за отминалите неща“ на Пруст няколко пъти през годините и показват, че той е прочел книгата поне два пъти.
В творчеството на Хемингуей присъстват темите за любовта, войната, пътуването, пустинята и загубата. Хемингуей често пише за американците в чужбина. „В шест от седемте романа, публикувани по време на живота му – пише Джефри Херлихи в „Емигрантският национализъм на Хемингуей“, – главният герой е в чужбина, двуезичен и двукултурен“. Херлихи нарича това „транснационален архетип на Хемингуей“ и твърди, че чуждестранната среда „далеч не е само екзотичен фон или космополитна среда, а е мотивиращ фактор за действията на героите“. Критикът Лесли Фидлър вижда темата, която той определя като „Свещената земя“ – американския Запад – разширена в творчеството на Хемингуей, включваща планини в Испания, Швейцария и Африка, както и потоците на Мичиган. Американският Запад получава символично признание с наименованието на „Хотел Монтана“ в „Слънцето също изгрява“ и „За кого бие камбаната“. Според Столцфус и Фидлер в творчеството на Хемингуей природата е място за прераждане и почивка; и именно там ловецът или рибарят може да изпита момент на трансцендентност в момента, в който убие плячката си. Природата е мястото, където мъжете съществуват без жени: мъжете ловят риба; мъжете ловуват; мъжете намират изкупление в природата. Въпреки че Хемингуей пише за спортове, като например за риболов, Карлос Бейкър отбелязва, че акцентът е по-скоро върху спортиста, отколкото върху спорта. В същността си голяма част от творчеството на Хемингуей може да се разглежда в светлината на американския натурализъм, който личи в подробните описания като тези в „Голямата двуглава река“.
Фидлър смята, че Хемингуей преобръща американската литературна тема за злата „тъмна жена“ срещу добрата „светла жена“. Тъмната жена – Брет Ашли от „Слънцето също изгрява“ – е богиня; светлата жена – Марго Макомбър от „Краткият щастлив живот на Франсис Макомбър“ – е убийца. Робърт Скоулс казва, че ранните разкази на Хемингуей, като „Много кратък разказ“, представят „мъжкия персонаж благоприятно, а женския – неблагоприятно“. Според Рена Сандерсън ранните критици на Хемингуей възхваляват неговия мъжкоцентричен свят на мъжки занимания, а художествената литература разделя жените на „кастратори или любовни робини“. Феминистките критици атакуват Хемингуей като „обществен враг номер едно“, въпреки че по-новите преоценки на творчеството му „дават нова видимост на женските персонажи на Хемингуей (и техните силни страни) и разкриват собствената му чувствителност към проблемите на пола, като по този начин поставят под съмнение старото предположение, че творбите му са едностранчиво мъжки“. Нина Байм смята, че Брет Ашли и Марго Макомбър „са двата изключителни примера за „кучките жени“ на Хемингуей“.
Темата за жените и смъртта се появява още в разказите „Индиански лагер“. Темата за смъртта пронизва цялото творчество на Хемингуей. Йънг смята, че акцентът в „Индиански лагер“ не е толкова върху жената, която ражда, или бащата, който се самоубива, а върху Ник Адамс, който става свидетел на тези събития като дете и се превръща в „силно белязан и нервен млад мъж“. Хемингуей поставя началото на събитията в „Индиански лагер“, които оформят личността на Адамс. Йънг смята, че „Индиански лагер“ съдържа „главния ключ“ към това „какво е правил авторът му през около тридесет и пет години от писателската си кариера“. Столцфус смята, че творбата на Хемингуей е по-сложна с представянето на истината, присъща на екзистенциализма: ако се приеме „нищото“, то изкуплението се постига в момента на смъртта. Тези, които посрещат смъртта с достойнство и смелост, живеят автентичен живот. Франсис Макомбър умира щастлив, защото последните часове от живота му са автентични; тореадорът в коридата представлява върхът на един живот, изживян с автентичност. В статията си Употребите на автентичността: Хемингуей и литературното поле Тимо Мюлер пише, че белетристиката на Хемингуей е успешна, защото героите водят „автентичен живот“, а „войниците, рибарите, боксьорите и ергените са сред архетипите на автентичността в съвременната литература“.
Темата за кастрацията е широко застъпена в творчеството на Хемингуей, особено в „Почивайте, господа“ и „Слънцето изгрява“. Според Фидлър емаскулацията е резултат от поколението на ранените войници; и от поколението, в което жени като Брет са получили еманципация. Това се отнася и за второстепенния персонаж Франсис Клийн, приятелката на Кон в началото на „Слънцето също изгрява“. Нейният персонаж подкрепя темата не само защото идеята е представена в началото на романа, но и заради влиянието, което тя оказва на Кон в началото на книгата, докато се появява само няколко пъти. В „Почивайте, господа“ кастрирането е буквално и е свързано с религиозната вина. Бейкър смята, че в творчеството на Хемингуей се набляга на „естественото“ срещу „неестественото“. В „Алпийска идилия“ „неестествеността“ на карането на ски във високите части на страната в късния пролетен сняг е съпоставена с „неестествеността“ на селянина, който е позволил на мъртвото тяло на жена си да остане твърде дълго в навеса през зимата. Скиорите и селянинът се оттеглят в долината при „естествения“ извор, за да се откупят.
Описанията на храна и напитки заемат важно място в много от произведенията на Хемингуей. В разказа „Голямата двусърдечна река“ Хемингуей описва как гладният Ник Адамс приготвя консерва свинско с боб и консерва спагети на огъня в тежък чугунен съд. Примитивният акт на приготвяне на храната в самота е възстановителен акт и един от разказите на Хемингуей за следвоенната интеграция.
Сюзън Бийгъл пише, че някои по-нови критици, които пишат през призмата на по-модерен социален и културен контекст няколко десетилетия след смъртта на Хемингуей и повече от половин век след първото публикуване на романите му, характеризират социалната епоха, представена в романите му, като женомразка и хомофобска. В своето есе от 1996 г., озаглавено „Критическа рецепция“, Бийгъл анализира четири десетилетия критика на Хемингуей и установява, че „критиците, които се интересуват от мултикултурализма“, особено през 80-те години на ХХ век, просто игнорират Хемингуей, въпреки че са написани някои „апологии“ на творчеството му. Типичен пример според Бигел е анализът на романа на Хемингуей „Слънцето също изгрява“ от 1926 г., в който критикът твърди: „Хемингуей никога не позволява на читателя да забрави, че Кон е евреин, но не непривлекателен герой, който случайно е евреин, а герой, който е непривлекателен, защото е евреин“. Също така през 80-те години на ХХ век, според Бигел, са публикувани критики, които се фокусират върху изследването на „ужаса на хомосексуалността“ и „расизма“, характерни за социалната епоха, изобразена в белетристиката на Хемингуей. В цялостната си оценка на творчеството на Хемингуей Бигел пише: „В цялото си забележително белетристично творчество той казва истината за човешкия страх, вината, предателството, насилието, жестокостта, пиянството, глада, алчността, апатията, екстаза, нежността, любовта и похотта.“
Наследството на Хемингуей за американската литература е неговият стил: писателите, дошли след него, или му подражават, или го избягват. След като репутацията му се утвърждава с публикуването на „Слънцето също изгрява“, той се превръща в говорител на поколението след Първата световна война, като създава стил, който да бъде следван. Книгите му са изгорени в Берлин през 1933 г. „като паметник на модерния декаданс“, а родителите му се отричат от тях като „мръсотия“. Рейнолдс твърди, че наследството е, че “ е оставил разкази и романи, които са толкова сурово вълнуващи, че някои от тях са станали част от културното ни наследство“.
Бенсън смята, че подробностите от живота на Хемингуей са се превърнали в „основно средство за експлоатация“, което е довело до създаването на индустрия на Хемингуей. Изследователят на Хемингуей Халенгрен смята, че „хард-боулд стилът“ и мачизмът трябва да бъдат отделени от самия автор. Бенсън се съгласява с него, описвайки го като интровертен и затворен като Дж. Д. Селинджър, въпреки че Хемингуей е маскирал природата си със самохвалство. По време на Втората световна война Селинджър се запознава и кореспондира с Хемингуей, когото признава за свое влияние. В писмо до Хемингуей Селинджър твърди, че разговорите им „са му дали единствените обнадеждаващи минути през цялата война“, и шеговито се „обявява за национален председател на фенклубовете на Хемингуей“.
Степента на влиянието му се вижда от трайните и разнообразни почитания на Хемингуей и неговите произведения. 3656 Хемингуей, малка планета, открита през 1978 г. от съветския астроном Николай Черних, е кръстена на Хемингуей, а през 2009 г. кратер на Меркурий също е наречен в негова чест. В „Килиманджаровото устройство“ на Рей Бредбъри Хемингуей е пренесен на върха на планината Килиманджаро, а във филма от 1993 г. „Борба с Ърнест Хемингуей“ е разгледано приятелството на двама пенсионери, изиграни от Робърт Дювал и Ричард Харис, в крайморски град във Флорида. Влиянието му личи и от многото ресторанти, носещи неговото име, както и от разпространението на барове, наречени „Harry’s“ – намек за бара от филма „От другата страна на реката и в дърветата“. Синът на Хемингуей Джак (Бъмби) популяризира линия мебели в чест на баща си, Montblanc създава писалка „Хемингуей“ и са произведени множество линии дрехи, вдъхновени от Хемингуей. През 1977 г. е създаден Международният конкурс „Имитация на Хемингуей“, за да се признае неговият отличителен стил и комичните усилия на любителите автори да го имитират; участниците са насърчавани да изпратят една „наистина добра страница на наистина лош Хемингуей“, а победителите се изпращат със самолет в бара на Хари в Италия.
През 1965 г. Мери Хемингуей основава фондация „Хемингуей“, а през 70-те години на миналия век дарява документите на съпруга си на библиотеката „Джон Ф. Кенеди“. През 1980 г. група учени, занимаващи се с Хемингуей, се събират, за да оценят дарените документи, като впоследствие създават Обществото на Хемингуей, „ангажирано с подкрепата и насърчаването на науката за Хемингуей“, издавайки The Hemingway Review. В чест на Хемингуей са учредени многобройни награди за значими постижения в областта на изкуството и културата, включително Фондация „Хемингуей“.
През 2012 г. е приет в Литературната зала на славата в Чикаго.
Почти точно 35 години след смъртта на Хемингуей, на 1 юли 1996 г., в Санта Моника, Калифорния, умира внучката му Маргаро Хемингуей. Маргаукс е супермодел и актриса, участва заедно с по-малката си сестра Мариел във филма „Червило“ от 1976 г. По-късно смъртта ѝ е обявена за самоубийство, което я прави „петият човек в четири поколения на семейството, който се е самоубил“.
Три къщи, свързани с Хемингуей, са включени в Националния регистър на историческите места в САЩ: къщата на Ърнест Хемингуей на езерото Уоллон, Мичиган, обявена през 1968 г.; къщата на Ърнест Хемингуей в Кий Уест, обявена през 1968 г., и къщата на Ърнест и Мери Хемингуей в Кетчъм, обявена през 2015 г. Домът на момчето му в Оук Парк, Илинойс, е музей и архив, посветени на Хемингуей. Домът на Хемингуей от детството му в Оук Парк и резиденцията му в Хавана също са превърнати в музеи.
На 5 април 2021 г. по системата за обществено радиоразпръскване дебютира „Хемингуей“ – документален филм от три епизода и шест часа, който обобщава живота, трудовете и любовта на Хемингуей. Копродуценти и режисьори на филма са Кен Бърнс и Лин Новик.
Източници
