Джузепе Унгарети
gigatos | февруари 21, 2022
Резюме
Джузепе Унгарети (Алесандрия, 8 февруари 1888 г. – Милано, 1 юни 1970 г.) е италиански поет, писател, преводач, журналист и академик.
Той е един от водещите поети на италианската литература през 20 век. Първоначално повлияна от френския символизъм, поезията му в началото се характеризира с много кратки композиции, състоящи се от няколко основни думи и понякога смели аналогии, включени главно в сборника L’allegria. след това преминава към по-сложни и ясно формулирани творби с концептуално трудно съдържание. Третият етап от поетичната му еволюция, белязан от скръбта по преждевременната загуба на сина му, включва медитативни творби с интензивен размисъл за човешката съдба. В по-късните си години стиховете му отразяват мъдростта, но също така и дистанцираността и тъгата на старостта. Някои критици го смятат за предшественик на херметизма.
Първите години
Джузепе Унгарети е роден в Александрия, в предградието Мохарем Бек, в семейството на италиански родители от провинция Лука. Баща му Антонио (1842-1890) е работник, нает при прокопаването на Суецкия канал, който умира две години след раждането на бъдещия поет от воднянка – болест, получена по време на дългогодишна изтощителна работа. Майка му, Мария Лунардини (1850-1926), има собствена пекарна, което позволява на сина ѝ да ходи на училище и да се запише в едно от най-престижните училища в Александрия, швейцарското École Suisse Jacot. Посвещава на майка си стихотворението La madre (Майката), написано през 1930 г., четири години след смъртта ѝ.
Любовта към поезията нараства в него през този ученически период и се засилва благодарение на приятелствата, които създава в египетския град, толкова богат на древни традиции, но и на нови стимули, произтичащи от присъствието на хора от много страни по света; самият Унгарети има мокра медицинска сестра от Судан, хърватска прислужница и аржентински болногледач.
През тези години чрез списанието Mercure de France младият мъж се запознава с френската литература, а благодарение на абонамента си за La Voce – и с италианската литература. Започва да чете, наред с други, произведенията на Артюр Рембо, Стефан Маларме, Джакомо Леопарди, Фридрих Ницше и Шарл Бодлер, последния благодарение на приятеля си Мохамед Шчеаб.
Разменя писма и с Джузепе Прецолини. През 1906 г. се запознава с Енрико Пеа, който наскоро е емигрирал в Египет и с когото споделя опита си от „Барака Роса“ – боядисан в червено склад от мрамор и дърво, където се срещат социалисти и анархисти.
Започва да работи като търговски кореспондент, което прави известно време, но прави лоши инвестиции; след това се премества в Париж, за да започне университетското си обучение.
Престоят във Франция
През 1912 г., след кратък престой в Кайро, той напуска Египет и заминава за Франция. По пътя той за първи път вижда Италия и планинския ѝ пейзаж. В Париж в продължение на две години посещава лекциите на философа Анри Бергсон, филолога Жозеф Бедие и Фортунат Стровски в Сорбоната (заедно със Стровски представя доклад за Морис дьо Герен) и във Френския колеж.
Влиза в контакт с международна артистична среда и се запознава с Гийом Аполинер, с когото установява трайно приятелство, Джовани Папини, Арденго Софи, Алдо Палазески, Пабло Пикасо, Джорджо де Кирико, Амедео Модиляни и Жорж Брак. Поканен от Папини, Софи и Палазески, той скоро започва да сътрудничи на списание Lacerba (между февруари и май 1915 г. в това списание са публикувани някои от стихотворенията му, в които се усеща влиянието на футуризма, а някои стихове директно напомнят за Палазески).
През 1913 г. приятелят му от детинство Моамед Сцеаб умира, самоубивайки се в хотелската стая на улица „Кармес“, която споделя с Унгарети. През 1916 г. в стихосбирката Il porto sepolto е публикувано стихотворението In Memoria, посветено на него.
Във Франция Унгарети преработва предишния си опит, като усъвършенства литературните си познания и поетичния си стил. След няколко публикации в Lacerba (16 стихотворения), благодарение на подкрепата на Papini, Soffici и Palazzeschi, той решава да замине като доброволец за Голямата война.
Голямата война
Когато през 1914 г. избухва Първата световна война, Унгарети участва активно в интервенционната кампания, а по-късно се записва в 19-и пехотен полк на бригада „Бреша“, когато Италия влиза във войната на 24 май 1915 г. След сраженията в Карста той започва да води тетрадка със стихотворения, които са събрани от приятеля му Еторе Сера (млад офицер) и отпечатани в 80 екземпляра в печатница в Удине през 1916 г. под заглавие Il porto sepolto (Погребаното пристанище). По това време той сътрудничи и на окопния вестник Sempre Avanti. Прекарва кратък период в Неапол през 1916 г. (за което свидетелстват някои от стихотворенията му, например Natale: „Non ho voglia
През пролетта на 1918 г. полкът, към който принадлежи Унгарети, заминава да се бие във Франция, в района на Шампан, в състава на II италиански армейски корпус на генерал Алберико Албричи. „Войници“, композирана в гората Куртон, датира от юли 1918 г. При завръщането си в Париж, на 9 ноември 1918 г., той намира тялото на приятеля си Аполинер на тавана си в Париж, покосен от испанска треска.
Между войните
След войната Унгарети остава във френската столица, първо като кореспондент на вестник Il Popolo d’Italia, ръководен от Бенито Мусолини, а по-късно като служител в пресслужбата на италианското посолство. През 1919 г. сборникът му със стихове на френски език La guerre – Une poésie е отпечатан в Париж и по-късно е включен във втория му сборник със стихове Allegria di naufragi, публикуван във Флоренция същата година.
През 1920 г. се запознава и оженва за Жана Дюпоа, от която има три деца: родената и починала през лятото на 1921 г. Анна Мария (или Анна-Мария, както се подписва с френско тире), наречена Нинон (Рим, 17 февруари 1925 г. – Рим, 26 март 2015 г.), и Антонието (Марино, 19 февруари 1930 г. – Сао Пауло, Бразилия, 1939 г.).
През 1921 г. се премества със семейството си в Марино, в провинция Рим, и работи в пресслужбата на Министерството на външните работи. 20-те години на ХХ век бележат промяна в личния и културния живот на поета. Присъединява се към фашизма, като през 1925 г. подписва Манифеста на интелектуалните фашисти (Manifesto degli Intellettuali Fascisti).
През тези години той се занимава с интензивна литературна дейност във френски (Commerce and Mesures) и италиански (La Gazzetta del Popolo) вестници и списания и предприема няколко пътувания в Италия и в чужбина за различни конференции, като междувременно получава няколко официални признания, като например наградата Gondolier. Това са и годините на съзряване на творбата му Sentimento del Tempo (Чувство за време); първите публикации на някои от текстовете му са в L’Italia letteraria и Commerce. През 1923 г. Il porto sepolto е преиздаден в Ла Специя с предговор от Бенито Мусолини, с когото се запознава през 1915 г. по време на кампанията на интервенционистките социалисти.
През 1925 г., както беше споменато по-горе, той е един от подписалите Манифеста на фашистките интелектуалци, изготвен от Джовани Джентиле и публикуван в основните вестници по онова време, който възхвалява фашизма като революционно движение, насочено към прогреса. На 8 август 1926 г. във вилата на Луиджи Пирандело, близо до Сант’Аниезе, той предизвиква Масимо Бонтемпели на дуел заради спор, възникнал в римския вестник Il Tevere: Унгарети е леко ранен в дясната ръка и дуелът завършва с помирение.
Отново през лятото на 1926 г. се премества в Марино Лазиале (където пише стихотворението „Stelle“), а новото си местожителство обявява официално на 21 юли 1927 г. Първоначално живее в апартамент на улица „Корсо Витория Колона“ № 68, а от 8 септември 1931 г. – в малка вила на улица „Мазини“ № 7, известна като „Гибелино“, където живее до 27 септември 1934 г. със съпругата си Жана Дюпоа и дъщеря им Анна Мария, наричана Нинон.
През 1928 г. обаче съзрява религиозното му обръщане към католицизма, което намира отражение и в творбата му Sentimento del Tempo.
От 1931 г. поетът е назначен за специален кореспондент на La Gazzetta del Popolo и поради това пътува до Египет, Корсика, Нидерландия и Южна Италия, като събира плодовете на тези преживявания в сборника Il povero nella città (публикуван през 1949 г.) и в неговата преработка Il deserto e dopo, която е публикувана едва през 1961 г. През 1933 г. поетът достига върха на славата си.
През 1936 г., по време на пътуване до Аржентина по покана на Пен-клуба, му е предложена катедрата по италианска литература в университета „Сан Паоло“ в Бразилия, която Унгарети приема; след това той се премества с цялото си семейство в Бразилия, където остава до 1942 г. През 1939 г. в Сао Пауло синът му Антонието умира на деветгодишна възраст от лошо лекуван апендицит, което оставя поета в състояние на остра болка и силна вътрешна прострация, видими в много от по-късните му стихотворения, събрани в Il Dolore (1947) и в Un Grido (1952) и Paesaggi (1952).
Втората световна война и следвоенният период
През 1942 г. Унгарети се завръща в Италия и е назначен за Accademico d’Italia, а „благодарение на известността“ – за професор по модерна и съвременна литература в университета „Ла Сапиенца“ в Рим. През март 1943 г. Унгарети изнася лекция в Загребския университет на тема „Леопарди, инициатор на модерната лирика“, като част от по-широката политика на Мусолини за културно проникване на Италия в Хърватия. Въпреки литературните и академичните си заслуги поетът става жертва на чистката, последвала падането на фашисткия режим: точно от юли 1944 г., когато министърът на образованието Гуидо де Руджеро подписва декрета за временното отстраняване на Унгарети от преподаване, до февруари 1947 г., когато новият министър на образованието Гуидо Гонела окончателно възстановява поета като учител. Като доказателство за упоритите му усилия да бъде възстановен на работа е писмо от 17 юли 1946 г., изпратено до тогавашния министър-председател Алчиде де Гаспери, в което Унгарети защитава своята кауза, изброявайки многобройните си заслуги в Италия и в чужбина. След това поетът продължава да работи като университетски преподавател до 1958 г., а след това, като „fuori ruolo“, до 1965 г. Около неговия стол се формират някои от интелектуалците, които по-късно се отличават с важни културни и академични дейности, като Леоне Пичони, Луиджи Силори, Марио Петручани, Гуидо Барлоцини, Рафаело Бринети, Рафаеле Таларико, Орнела Собреро и Елио Филипо Акрока.
През 1942 г. издателство „Мондадори“ започва да публикува пълните творби на Унгарети под заглавие „Vita di un uomo“ (Животът на един човек). След Втората световна война Унгарети публикува нови стихосбирки, посвещава се с ентусиазъм на онези пътувания, които му дават възможност да разпространява посланията си, и получава значими награди, като наградата „Монтефелтро“ през 1960 г. и наградата „Етна-Таормина“ през 1966 г. Публикува прочутия превод на „Федра“ на Расин и през 1954 г. е близо до спечелването на Нобелова награда за литература.
През 1958 г. поетът претърпява голяма загуба: любимата му съпруга Жана умира след дълго боледуване.
Последните няколко години
През последните години от живота си Джузепе Унгарети има сантиментална връзка с италиано-бразилката Бруна Бианко (52 години по-млада от него), която среща случайно в хотел в Сан Паоло, където участва в конференция. Четиристотин писма са останали като доказателство за страстната им любовна връзка. През 1968 г. Унгарети постига особен успех благодарение на телевизията: преди излъчването на телевизионния сериал „Одисей“ на Франко Роси поетът чете откъси от Омировата поема, като завладява публиката с изразителната си декламация. През 1968 г., по случай осемдесетия му рожден ден, Унгарети е отпразнуван в Кампидолио в присъствието на министър-председателя Алдо Моро; почитат го поетите Монтале и Квазимодо.
През 1969 г. Mondadori открива поредицата Meridiani с публикуването на пълните произведения на Унгарети. През същата година поетът основава асоциацията Rome et son histoire. През ноември 1969 г. е издаден албумът La vita, amico, è l’arte dell’incontro на Джузепе Унгарети, Серджо Ендриго и Винисиус де Мораес. В нощта между 31 декември 1969 г. и 1 януари 1970 г. Унгарети написва последното си стихотворение „L’Impietrito e il Velluto“, публикувано в литографска папка по случай 82-ия рожден ден на поета.
През 1970 г. пътуването до Ню Йорк, САЩ, по време на което получава престижна международна награда от университета в Оклахома, трайно отслабва твърдите му влакна. Умира в Милано през нощта на 1 срещу 2 юни 1970 г. на 82-годишна възраст от бронхопневмония. Погребението му се състоя на 4 юни в Рим, в базиликата „Сан Лоренцо фуори ле мура“, но на него не присъстваха официални представители на италианското правителство. Погребан е в гробището Верано, до съпругата си Жана.
„Алегрия“ е ключов момент в историята на италианската литература: Унгарети преработва по изключително оригинален начин формалното послание на символистите (по-специално прекъснатите и лишени от препинателни знаци стихове от „Калиграми“ на Гийом Аполинер), съчетавайки го с жестокото преживяване на злото и смъртта по време на война. Желанието за братство сред болката се свързва с желанието да се търси нова „хармония“ с космоса, което кулминира в гореспоменатото стихотворение „Утро“ (1917). Този мистично-религиозен дух ще се развие в обръщението в „Sentimento del Tempo“ и в по-късните му творби, където стилистичното внимание към стойността на думите (и към възстановяването на корените на нашата литературна традиция) показва в поетични стихове единствената възможност на човека или една от малкото възможности да се спаси от „всеобщото корабокрушение“. В поетиката на Унгарети, например в стихотворенията Veglia и Non Gridate Più, общият елемент за стихотворенията е желанието да се продължи „жизненият импулс“ („Никога не съм бил толкова привързан към живота“ – Veglia) към самия живот, който произтича от усещането за несигурност (вж. също Soldati) и от визията за смъртта чрез беззащитните тела на съратниците. Именно това позволява да се оцени животът и по този начин да се даде тласък на по-дълбокия смисъл на съществуването и Сътворението.
Най-драматичният момент в житейския път на този човек (така авторът определя цялостното си творчество, като „дневник“) със сигурност е разказан в Il Dolore (Тъгата): смъртта в Бразилия на малкия му син Антонио, която окончателно бележи вътрешния плач на поета и в следващите сборници и която никога няма да престане да го съпътства. Допускат се само кратки светлинни скоби, като например страстта му към съвсем младата бразилска поетеса Бруна Бианко, спомените му от детството в „I Taccuini del Vecchio“ или когато припомня вселенските погледи на Дуня, възрастната бавачка, която майка му е взела в дома им в Александрия:
Поезията на Унгарети създава известна дезориентация още с първата поява на Porto Sepolto. Тя печели благоволението както на интелектуалците на Ла Восе, така и на френските му приятели – от Гийом Аполинер до Луи Арагон, които разпознават общата символистична матрица. Не липсваха спорове и жива враждебност от страна на много традиционни критици и широката общественост. Тя не е разбрана например от последователите на Бенедето Кроче, които осъждат нейната фрагментарност.
Поетите, които първи признават Унгарети за поета, успял да обнови официално и дълбоко стиха на италианската традиция, са преди всичко поетите на херметизма, които ден след публикуването на „Sentimento del tempo“ обявяват Унгарети за учител и предвестник на собствената си поетична школа, за инициатор на „чистата“ поезия. Оттогава насам поезията на Унгарети се радва на непрекъсната успеваемост, а много поети от втората половина на XX в., наред с Умберто Саба и Еудженио Монтале, гледат на него като на незаменима отправна точка.
Дискографични албуми
Фондът „Джузепе Унгарети“ се съхранява в съвременния архив „Алесандро Бонсанти“ на Габинетто Вьозе, дарен през април 2000 г. от Анна Мария Унгарети Лафрагола, дъщеря на поета. Фондът, който се състои от 46 папки, съдържа кореспонденция на поета, ръкописи и машинописи на негови поетични, критически и преводачески творби, изрезки от вестници с негови текстове или със статии и есета, посветени на него.
Airbus A320-216, принадлежащ на авиокомпания Alitalia, с код EI-DTM, е посветен на Джузепе Унгарети.
Източници
